Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (46)

Епилог с операция и без край

Часовникът показва три.

Стоим пред операционната зала на Медицинската академия и чакаме.

И мълчим.

Кротува дори капитан Добрев. А на мен гърлото ми се е свило на възел и устните ми са изпръхнали.

Чакаме.

Часовникът показва три. Секундарникът му отчайващо бавно тиктака: тик-так, тик-так… тик-так, тик-так…

А оня мускул в гърдите, който наричаме човешко сърце, блъска по-силно и по-бързо от часовника: бам-бам… бам-бам… бам-бам…

С усилия отклонявам очи от стрелката и ги отправям към картината на стената: букет полски цветя, и мисълта ми се връща към последните седмици, тъжните и смешни седмици с тъжните и весели разправии…

Нима можех да предположа, че краят на криминалния „случай Тони“ ще сложи началото на нов медицински „случай Тони“?

Споровете избухнаха веднага след процеса. Най-напред те се ограничиха в нашите служебни среди, сетне преминаха към медицинските и накрая обхванаха и висотите академични сфери. И колкото повече Тони отиваше „нагоре“, толкова повече той се превръщаше в един рядък в историята на медицината случай. Моят приятел постепенно, но сигурно се изплъзваше от ръцете ни и ставаше обект на изследвания и демонстрации в институти, кабинети и аули, и вече виждах как забравят, че в края на краищата той е и човек, който следва да бъде излекуван.

Един ден отидох при професор X, известен наш психиатър, който тъкмо се занимаваше с Тони: подлагаше го на психоанализи, електрошокове и всевъзможни тестове, наблюдаваше поведението му, анализираше рисунките му… Професор X беше във възторг, че има такова уникално опитно зайче.

— Тони е неоценим — каза той. — С негова помощ ще прокараме нови пътища в науката.

— Професоре, а какво ще стане по-нататък с него?

— Не съм сумирал още окончателните си изводи, но няма спор, че в лицето на Тони ние имаме едно рядко срещано в медицината явление, което би следвало да използуваме най-радикално. Естествено, ще се опитам да доведа неговото психофизическо състояние до по-нормално равнище. Освен това ще препоръчам Тони да бъде пратен да се учи при нашите най-добри художници, а по-късно да бъде командирован из големите музеи в чужбина и накрая да му бъде устроено едно прилично ателие, където би могъл да работи спокойно. Не се съмнявам, че в недалечно бъдеще ние ще бъдем свидетели на първата му самостоятелна изложба. Ще бъде сензация.

— Но ще си остане недъгав…

— Уви, неговият недъг е органичен. Той ще остане недъгав до края на своите дни. Но в същност какво значение има неговият недъг? В негово лице човечеството ще има един изключителен обект в областта на изобразителните изкуства…

Отидох при академик У, прочут наш хирург, който също така се бе занимал с Тони.

— Той трябва да се оперира — каза У безапелационно. — Длъжни сме да го върнем към нормалния свят. Гарантирам ви, че няколко седмици след операцията той ще стане здрав и прав мъж като мене и вас.

— Гарантирате ли, че неговата дарба ще се запази?

— Не, това не гарантирам, това никой не може да ви гарантира. Излекува ли се Тони, по всяка вероятност от тази негова тъй наречена „вродена гениалност“ едва ли ще остане нещо. Психически деформации…

Сетне присъствувах на една научна дискусия между две групи медицински светила, към които се присъединиха социолози, прависти и психолози. Едната група настояваше Тони час по-скоро да бъде опериран, защото тъй препоръчвали не знам кои световни капацитети и морални норми. Другата решително възразяваше на първата с аргумента, че Тони може да бъде лекуван и с други средства и че оперира ли се, той ще се превърне в обикновен човек, в резултат на което човечеството ще се лиши от един ярък свой представител.

Спорът продължи дълго и енергично, толкова енергично, че забравиха да питат майката на Тони. А когато я запитаха, тя даде един съвсем недвусмислен отговор: не желае тя никакъв сакат син в своя дом, па бил той и гений. Тя иска да си има едно здраво момче, което да се ожени и да я дари с внуци, па нека да е обикновено като другите и нека пасе козите край езерото под Черното бърдо (на английски Блек бърд).

Шефът също имаше ясно становище по проблема.

— Виж какво, Ник — казваше той, — колкото и голяма да е загубата, която човечеството ще понесе с премахването на болния гений Тони, тя е нищо в сравнение с печалбата, която ще получи здравият мъж Тони, защото тази печалба се нарича човешко достойнство. Драги Ник, на нашата грешна планета свръхчовеци има предостатъчно, а човеци, ЧОВЕЦИ, момчето ми, малко. Не е ли за предпочитане да полагаме повече грижи за конкретната единица, поне толкова, колкото полагаме за абстрактното множество, което между впрочем се състои от конкретни единици? А ако Тони и след операцията запази дарбата си, толкова по-добре за човечеството. Ясна ли ти е картинката?

Както виждате, макар и от друга гледна точка, мнението на Мирски напълно се покриваше с желанието на майката и опираше до всеизвестното становище на брадатия автор на „Пигмалион“.

Аз пък търсех компромис или по-скоро — синтез на двете тъй противоположни позиции. Желаех да видя Тони гений с всичко необозримо голямо, което това понятие съдържа, и в същото време — излекуван, върнат сред нормалните хора, със собствено човешко достойнство.

Къде ли не дирих подкрепа на своята теза: в институти, при видни учени, в наръчници по патология и криминалистика, прехвърлих даже Фройд и Ломброзо… Навсякъде имаше аргументи за и против, но никой не гарантираше възможността за едно съвместно съществуване на нормалното с гениалното, макар че ето на — идиотизмът наистина в доста незаконна форма, съжителствуваше в душата и тялото на едно нещастно момче с гениалността.

В края на краищата надделя майката.

И остана последният аргумент: скалпелът.

И ето ние стоим пред операционната и чакаме.

Часовникът показва три.

Три и една минута…

Три и две минути…

Три и три минути…

Стрелката едва се движи: тик-так… тик-так…

Тогава се задава Тони. На носилка.

Легнал под белия чаршаф, той както винаги си е полувесел-полутъжен и с учуден поглед открива новите страници, които големият свят разлиства пред него.

Наобикаляме го. Навеждаме се над него, блъскаме се, бръщолевим глупости, смеем се. Оживява дори флегматичният мистър Холивуд. Лекарят ни предупреждава да не вълнуваме пациента пред операцията.

Но ние не го слушаме. Бай Шими с айнщайновската коса се хили над лицето на Тони и маха пръсти пред очите му.

Габриел с тънките черни мустачки вика: „Хей, амиго, дръж се, после пием коктейл!“

Любомир с яките плещи боботи: „Хайде, другарче, оздравявай, че да ме научиш да се катеря, че моето е нищо“.

Добрев бърбори безсмислици, Дафна Флеминг с прелъстителното деколте гали момчето по ръката. Ричард Брук шармантно се усмихва, мистър Холивуд повтаря „Хайде-хайде, Тони!“, а Мирски мълчи.

Мълча и аз. Само майката плаче.

Но Тони не ни и забелязва дори: неговите очи — едното жълто-кафяво, другото синьо-зелено — са вперени в картината на стената, в онзи шарен букет полски цветя. После те бавно се плъзват надолу и се спират върху лицето на Дафна, където дълго остават неподвижни. Неочаквано той раздвижва бебешките си устни, свенливо се усмихва, заеква:

— Хубво, хубво…

И не знаем за кого го казва — за цветята или за Дафна.

Сетне в очите му проблясват лукави искри, той се ухилва и затананиква и всички млъкваме и се ослушваме, и в дългия бял коридор се търкулва познатата песничка:

— „Puppy love — Пупи — пупи — пупи…“

И звучи като ръченица.

Тази песен е последното нещо, което този ден чувам от него. Тя е изпята меко, нежно, с висок, малко дрезгав глас, който изтръгва сълзи от моите очи.

После прислужникът бута количката напред и Тони изчезва зад дебелите врати на операционната.

Отсреща часовникът показва три часа и десет минути.

После — три и половина.

После — четири.

И пет.

И шест.

Секундарникът тиктака: тик-так… тик-так… тик-так…

А оня мускул в гърдите, който се нарича човешко сърце, блъска, блъска, сякаш иска да изскочи:

Бам-бам!

Бам-бам!

Бам-бам!

Глупаво, глупаво човешко сърце…