Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

2. Доктор Джордж Кречмър и Дафна Флеминг

Докторът влезе, отпаднал, с отпуснати над коремчето рамене, но все тъй с приветлива усмивка на закръгленото си лице. Подаде ръка на капитана, сетне на Мирски, представи се: „Доктор Кречмър“, огледа се, видя модерните апаратури в кабинета, каза: „Ошен карашо“, но с такова произношение, че едва разбрах руските думи; видя трупа зад завесата, тъжно поклати глава и едва тогава седна на посочения от Добрев стол. На първия традиционен въпрос отвърна:

— Джордж Кречмър, 46 години, ветеринарен лекар, женен, собственик на клиника за кучета в Ню Йорк.

— Доктор Кречмър, вие пръв констатирахте смъртта на това лице. Виждали ли сте го по-рано?

— За първи път го видях снощи с нож, забит в сърцето.

Забелязах едно едва уловимо трепване по лицето на Мирски.

— Докторе — продължи Добрев, — какво правихте снощи между 23,25 и 23,45?

— Разхождах се няколко минути около казиното с мис Кети Браун, но тъй като на мис Браун й беше хладно, прибрахме се в залата. Това могат да потвърдят мис Браун, крупието, както и господин Карлов, българският художник, който играеше с нас.

— Докторе, идвали ли сте друг път в България?

— Да, бях тук миналата година. За първи път.

— Какво ви накара да дойдете пак?

Очите на Кречмър весело засвяткаха зад златните рамки:

— Ако ви кажа — рекламата, едва ли ще повярвате. Защото, драги приятели, за съжаление вашата реклама у нас е много слаба… — Той се засмя: — Не, не е рекламата, а просто желанието отново да видя с очите си какво може да направи една млада, свободна страна. Хм… това едва ли е интересно за вас, но мога да ви съобщя, че симпатизирам на левите. През време на войната даже съм участвувал в митинги за подпомагане на Съветска Русия. Оттогава и знам няколко думи руски… — Той отново се засмя: — Но много неща още не ми харесват у вас. Например прекалено бавното сервиране в ресторантите. Ние, американците, сме свикнали на други темпове. После водата в хотелите невинаги е топла. Обслужването изобщо…

— Докторе, откъде познавате мис Браун и останалите господа от филмовата продукция?

— Запознах се с тях тук, макар че има ли човек в света, който да не е виждал на екрана Дафна Флеминг и Ричард Брук и да не е слушал за мистър Холивуд? А що се отнася до мис Браун… аз… макар и женен… видите ли… не ми потръгна в брака… Кети е много, много мила жена… Познавам я отдавна, още преди да постъпи на работа в киното… Доволен ли сте от отговорите ми?

— Напълно, докторе, благодаря ви. Моля да минете в съседната стая, там ще получите закуска. Ще ви бъда признателен, ако и по-нататък бъдете на наше разположение.

— Естествено.

И излезе, нисичък, закръглен, спокоен, истински Шуберт.

— Какво ще кажете? — попита Мирски.

— Чиста работа — отвърна Добрев. — Стопроцентово алиби.

— Много люби България — забеляза Мирски. — Не обичам много тия любовни признания.

Лейтенант Данкин се изкашля в шепата си:

— Другарю полковник, ако разрешите… Аз, хм, струва ми се, че доктор Кречмър не говори на чист американски.

— Тоест как?

— Искам да кажа, той говори на чист американски, но има един малък акцент на чужденец. Съвсем лек, но…

— Не разбирам какво общо може да има акцентът на доктора с нашата работа — прекъсна го Добрев. — В Щатите има не знам колко си щата и във всеки щат говорят с не знам колко си различни акценти. Гледайте само у нас: шопите говорят с един акцент, северняците с друг, тракийците с трети… Край няма. Аз познавам един, който може да имитира…

— Добрев — рече кротко шефът, — нека влезе артистката.

Капитанът отвори вратата, любезно каза: „Мис Флеминг“, но преди още да довърши, той бе блъснат назад и в стаята нахлу разярената платиненоруса лъвица.

— Пуснете ме! Веднага ме пуснете! — крещеше тя и през пребледнелите й устни прозираха остри бели зъби, готови да ръфат.

— Моля, мис Флеминг, успокойте се! — опита се да поукроти лъвицата Добрев. — Само няколко минути…

— Никакви минути! Вие нямате право да ме задържате! Аз съм американска гражданка. Ще се оплача на нашия посланик. Ще свикам пресконференция и ще съобщя на целия свят как третират свободните хора зад желязната завеса!

От онази дремеща и преживяща жена в хола на хотела не бе останала и следа. Това бе някакъв Везувий от страсти и сега разбрах защо тази самка съумява да покорява тълпите. Вечерната й рокля се бе свлякла над раменете, от което деколтето стана още по-дълбоко; гримът й се бе изтрил и от това чертите й добиваха някаква допълнителна разголеност, която привличаше и смущаваше.

— Мис Флеминг — продума Добрев с цялата рицарска вежливост, на която бе способен, — искам да ви уверя, че вие не сте задържана. Вие сте поканена да ни помогнете и нищо повече. Само няколко въпроса.

— На полицейски въпроси отговарям само в присъствието на моя адвокат.

Добрев се намираше в чудо — явно не знаеше как да продължи. И сигурно вече си представяше вестникарския вой над Филипините.

В този критичен момент се намеси Мирски. Без да става от стола си край прозореца, той изрече тихо, много тихо, но с вледеняваща безапелационност:

— Лейтенант Данкин, моля, преведете: мис Флеминг, тази нощ край хотела, в който живеете, е извършено убийство. Съвсем близо до трупа са открити следи на дамски обувки от американски тип. Една от двете американки с такива обувки сте вие. Нашата служба, както и вие самата, сме еднакво заинтересовани да изясним въпроса колкото се може по-бързо. Иначе ще бъдем принудени да ви задържим като заподозряна в убийство, а също така да свикаме пресконференция, на която да съобщим новината. Не вярвам да желаете такова нещо.

Тъмните очи на лъвицата пламнаха от ненавист:

— Вие!… — изсъска тя. — Вие!… Знаех си аз, че тук ще бъде така… Още в Холивуд ме предупреждаваха. Говорете! И кратко!

— Моля, седнете — покани я Добрев.

— Не желая да сядам.

— Както обичате. Име, години, професия, адрес?

— Дафна Папатакис…

— Какво? — едва не подскочи Добрев.

— Дафна Папатакис, по баща Флеминг, киноактриса, Холивуд.

Годините си не каза.

— Ако ви разбирам добре — започна Добрев, — мистър Брук…

— … е мой съпруг, да, за съжаление. От какво още се интересувате?

Капитанът махна чаршафа от лицето на Лорда:

— Познавате ли го?

Тя даже не погледна.

— Не.

— Какво правихте снощи между 23,25 и 23,45, след като излязохте от казиното?

— Любих се! — каза тя предизвикателно.

Добрев смутено се поизкашля в шепата си.

— Ако ви разбирам правилно…

— Съвсем правилно сте ме разбрали. През тия двайсет минути аз се любих с един мъж на плажа под луната.

— С мъжа си?

— Не. С мъжа си отдавна не правим… това. Отдавна… — повтори тя тихо и с неочаквана нотка на тъга.

Добрев с усилие отклони очи от бюста й:

— И с кой мъж… хм… сте се любили снощи?

— С какви мъже спя, не е работа на българската полиция.

— Милиция.

— Все едно.

— Госпожо Флеминг, кажете ми, моля, имате ли представа защо вчера вашият мъж се е върнал от снимки, облечен в реквизитен костюм?

По лицето й премина зла усмивка:

— С този костюм той се мисли за по-мъжествен.

— Тъй, тъй… А вие защо не бяхте вчера на снимки?

— Имах свободен ден. Снимаха се само мъжете. Някакво катерене по скалите.

— Къде се снимате понастоящем?

— Край село Захариево.

— Госпожо Флеминг, засега нямаме повече въпроси. Моля, минете в съседната стая, където ще получите закуска.

— Не желая вашата закуска. И още веднъж ви предупреждавам: ако не уведомите веднага американското посолство за моето задържане и ако не ме освободите до един час, ще обявя гладна стачка.

И без да каже дума повече, излезе.

Една дълга минута в кабинета цареше мълчание. Пръв проговори Добрев, както обикновено шеговито, но този път в лековатия тон се прокраднаха тревожни нотки:

— Братлета, ако тази фемина наистина обяви гладна стачка, спукана ми е работата. Представяте ли си? Цялата световна преса и радиотелевизия от София до Филипините гърмят, че виновник за отслабването на кумира на машинописките на Запад е едно неизвестно милиционерско капитанче от Варна! Иди се оправяй тогава! Ще ме извикат горе и така и така, другарю капитан, така ли пазиш ти световните културни ценности? Какво ще отговоря аз, а? Не ми е ясно само защо крие с кого е кръшнала снощи. Да се страхува от мъжа си, не ми се вярва. Те, киноартистите, живот си живеят. Имам един познат, сценарист в киноцентъра край Бояна, та ми разправя…

— Тя лъже — каза Мирски. — С никого конкретно не е спала тя снощи. Нито на плажа, нито под луната. Видяхте ли лицето й, докато говореше?

Мирски имаше удивително чувство за правда при разпити. В продължение на двайсет години през ръцете му бяха минали стотици и стотици хора с най-различни характери — от дребни мошеничета до закоравели престъпници — и те го бяха научили да различава истината от лъжата само по някаква интонация на гласа, по едно трепване на клепачите, по незабележимо за другите движение на пръстите. Завиждах му за тази негова способност.

— Аз също съм на това мнение — рекох иззад вратата на килера. — Когато се прибра снощи след почивката, тя никак не ми изглеждаше да идва от любовна среща, по-скоро — от сбиване.

— Па може да е била бурна любовта й — заключи в обезоръжаващо простодушие Добрев. — Веднъж ми се случи…

— Капитане — каза шефът, — хайде да не се бавим. Заплахата на тази Дафна никак не е шега. Дай следващия.