Братя Мормареви
Задача с много неизвестни (1)

1.
Всичко започна така

Беше май, най-хубавият месец от годината, когато всичко е потънало в свежа зеленина и въздухът е напоен с аромата на пробудилата се природа. Може да се каже нещо за слънцето и небето, особено за небето, което през май е толкова синьо, но известно е, че повечето деца прескачат подобни описания. Впрочем и за въздуха можеше да не се споменава, понеже в тази история не играе никаква роля, но за зеленината е важно — тя има известно значение в по-нататъшните събития.

По шосето от Пловдив за София пътуваше бял москвич с трима души в него — Живко, баща му и майка му. Връщаха се от обичайната неделна разходка сравнително рано, когато шосето не е много оживено. Отпуснат на предната седалка до баща си, Живко изглеждаше малко отегчен. Дванадесетгодишен, висок и слаб, с живо лице и чип, обсипан с лунички нос, той беше известен сред приятелите си с това, че лесно се пали и бързо изгасва. Записваше се във всички възможни кръжоци и опитваше всички достъпни за възрастта му спортове. Имаше собствена въдица и тенис-ракета, които събираха прах върху гардероба, а пръснатите на най-невероятни места пощенски марки напомняха за темброфилския му период. Напоследък събираше кибритени кутийки и притежаваше вече четиридесет и два броя. Живко изпитваше вътрешна нужда постоянно да се занимава с нещо ново и може би затова сега, седнал на предната седалка до баща си, скучаеше. Нямаше откъде да знае, че това пътуване е началото на една дълга история, твърде загадъчна и на моменти дори страшна.

Един запорожец мина край белия москвич и в момента на задминаването наду така нахално вносния си клаксон, че Живко подскочи.

— Давай, тате!

Бащата натисна газта и надмина запорожеца.

— А така! — одобри Живко, у когото състезателната страст беше подгонила вече отегчението. — Давай сега да минем и опела. Зад нас е чисто.

Зад тях седеше майка му.

— Ще ти дам аз едно „давай“ — чу се строгият й глас. В колата тя винаги изпълняваше функцията на допълнителна спирачка.

Въпреки това бащата натисна педала на газта, защото искаше да угоди на сина си. Беше зает човек, технолог в голям завод, излизаше рано, по цял ден не се прибираше и вечер често закъсняваше по заседания. Но съботите и неделите посвещаваше изцяло на семейството и изпълняваше всички прищевки на Живко.

— Петьо! — обади се отново жена му, която тревожно гледаше качващата се стрелка на спидометъра. Тя не обичаше силните преживявания. Работеше като ветеринарна лекарка в институт и еднакво добре се справяше както с проблемите на животновъдството, така и с проблемите на своето семейство. Беше разсъдлива и трезва в оценките си и затова „запалянковщините“ на сина й (така преценяваше тя изблиците му на ентусиазъм в една или друга посока) я тревожеха.

Бащата даде мигач, изнесе се вляво и задмина колата, която гонеше.

— Хайде-е-е — зарадва се Живко. — Минахме и един опел.

Той не каза „стар опел“, а само „опел“. Каза го, сякаш опелът не пълзеше със седемдесет километра в час. Както всеки ентусиаст, и Живко виждаше нещата не такива, каквито са, а каквито искаше да бъдат.

— С деветдесет и пет го минахме, значи е карал с деветдесет и два километра! — добави Живко.

Той смяташе, че може да определи на око величини и разстояния с най-голяма точност. Ако го попиташе някой колко е висока например черешата в съседния двор, той никога не казваше около четири метра, а направо отсичаше — четири и четиридесет и три.

Баща му знаеше тази негова слабост и затова, когато Живко определи, че опелът се движи с деветдесет и два километра в час, се усмихна:

— Може и с деветдесет и три да е карал.

— Може — съгласи се Живко, без да схване иронията на баща си.

Задминаха още една кола.

— Успокой се най-сетне! — обади се отново майката.

Бащата не й отговори. Такава му беше тактиката. Не спореше и обикновено правеше това, което е намислил.

— Голям шофьор си, тате! — възкликна Живко.

Похвалата зарадва бащата и той щедро обеща:

— След година ще ти давам да вкарваш сам колата в гаража.

— Аха! — обади се майката.

— Така де, ще ти давам да палиш и да даваш газ на място — би отбой бащата.

Караха вече по-спокойно и Живко се унесе в мислите си. Все пак приятно му беше, че на другия ден, понеделник, ще отиде на училище и ще може да се похвали на приятелите си. Щеше да съобщи за първото обещание, без да спомене корекцията. Помисли си — това не е лъжа, а само премълчаване. Но на тази възраст вече трябваше да знае, че който избира какво да каже и какво не, може много да излъже.

Живко внимаваше в клас, лесно помнеше и училището не му тежеше. Даже обичаше да ходи на училище — беше в един клас с най-добрите си приятели Досьо и Патри.

Та за училищните си приятели мислеше Живко и това бяха съвсем приятни мисли.

— Досьо казва — обади се той, — че няма двама души с еднакви отпечатъци на палците, а на малките пръсти можело, вярно ли е?

— Той поправи ли си двойката по геометрия? — попита майка му.

— Поправи я — отвърна Живко.

Край тях профуча кола и баща му се стресна.

— Трабант! — учуди се Живко. — С чужд номер.

— Сега ще му видим сметката — самоуверено каза бащата и натисна газта. Стрелката на спидометъра хукна като подгонена — 90, 95, 100. Но разстоянието между белия москвич и трабанта не намаляваше.

Чу се сирена. Бащата инстинктивно сложи крак на спирачката и сви плътно вдясно. Мина милиционерска кола.

— Гонят някого — каза бащата.

Постепенно, но сигурно милиционерската кола догонваше трабанта. Още малко и двете коли щяха да изчезнат зад големия завой. Насреща изскочи автобус и стоповете на милиционерската кола светнаха. Трабантът се откъсна напред и преди да изчезне, Живко ясно видя как от него излетя нещо. Стори му се, че е пакет.

— Изхвърлиха нещо! — каза Живко.

— Изхвърлят излишния товар — пошегува се баща му.

— Петьо, спри, моля ти се! — извика внезапно майката.

Бащата отби вдясно. Майката слезе от колата и пое дълбоко въздух.

— Какво има?

— Не понасям бързото каране!

— Их, ма мамо! — съжали Живко.

Трабантът вече не се виждаше. Не се чуваше и сирената на милиционерската кола.

Мръкваше, когато потеглиха и шосето стана доста оживено. Караха бавно и нищо интересно не се случи. Впрочем на Живко и през ум не му минаваше, че се е случило нещо интересно през този неделен ден. По-късно Досьо щеше да му отвори очите, да подреди събитията в логичен ред, за да почне чорапът да се разплита бримка по бримка.