Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (31)

9. Мистър Холивуд в действие

Драмата започна съвсем ненадейно. Нищо, действително нищо не предвещаваше бурята.

Отначало вечерята се проточи безвкусна и мълчалива. Нямаше го бай Шими да разказва вицове, нямаше го и Тони да строи абстрактни конструкции върху масата. Габи Фернандес дори, снощният шумен център на трапезата, сега не проронваше дума: едва отхапваше от шишчетата и навярно мислеше за своята Патриция, която трябваше да пренесе червената чанта далече в Америка, където двамата щяха да бъдат много щастливи. Мълчеше и Любомир Соколов, макар че енергично разкъсваше с едрите си зъби коравата пържола. Дафна и Ричард свръхлюбезно си разменяха солта и пипера, а мистър Холивуд подремваше на своя стол и може би скоро доктор Кречмър трябваше да го заведе в стаята му: действието на ЛСД беше окончателно преминало, настъпваше депресията. Тревожната безсънна нощ и напрегнатият трудов ден си казваха думата.

Аз също не се чувствувах по-блестящо. Усещах как след първата чаша вино ме обзема блажена сънливост и как всички преуморени клетки на моето същество жадуват за легло. Опитвах се обаче да отпъдя меките пипала на Морфей и полагах усилия да мисля. Мислех значи, че е настъпил моментът на „конкретното“ действие, че имам вече достатъчно данни в ръцете си, за да пристъпя към арест, и че първият задържан трябва да бъде Фернандес. Мислех също, че ако закъснея с тази първа стъпка, има опасност Фернандес да ми се изплъзне, макар и да си мислех още, че ако го оставя на свобода и продължа да го следя, ще се открият възможности да стигна и до ателието. Мислех по-нататък и за любопитния израз, изтърван от доктор Кречмър пред Кети, и за вероятността той да е бил неправилно чут от Елина през спуснатите завеси. И си мислех даже, че…

Но, уви, на мислите ми тази нощ не бе съдено да стигнат до благополучен завършек. Тази нощ бе отредена за друго.

Започна се с един телефонен звън или по-точно с мекия глас на високоговорителя, който канеше мистър Холивуд да се яви на телефона.

Той стана едва при третото повикване и едва се дотътри до кабината. Очите му бяха мътни, долната челюст — безволно отпусната, ръцете му по старчески трепереха. Едва вдигна слушалката до ухото си. И не каза нищо, само слушаше. Но като излезе от кабината, той като че бе друг: тялото му бе изопнато, челюстта — стегната, ръцете — свити в решителни юмручета. С бързи крачки стигна до нас и нещо излая на своя насечен носов американски диалект.

Думите му предизвикаха вълнение. Фернандес скочи от стола, след него се изправи Кети Браун и даже Дафна припряно заговори с Ричард.

— Какво става? — попитах Елина.

— Обадил се бай Шими. Случило се нещо лошо с Тони, онова, изродчето. Закъсал сред скалите, не можел да слезе.

Режисьора махна повелително с ръка и тръгна към вратата. Последваха го всички, включително Елина и аз. Посетителите в ресторанта удивено следяха с очи тази тълпа кинаджии, която така безцеремонно напускаше заведението.

Автобусът беше тук, но шофьора го нямаше. На волана седна Ричард, ние зад него. Мина ми през ума, че следва да звъня на капитан Добрев, но моторът вече ревеше. Долу остана само доктор Кречмър и отдалеч видях набразденото му от рекламните светлини загрижено лице.

Ричард подкара с чисто американско темпо. Никога не бях допускал, че този тромав автобус може да взима острите завои с такава главозамайваща леснина и като мустанг в прериите да прескача траповете на изровения път, който се отделя от главното шосе за село Захариево.

За миг поисках да си представя, че летя по крайбрежното шосе и че с черен ролс-ройс преследвам гангстерите, но не се получи нищо: тревогата на американците се бе предала и на мен и тя ми пречеше да фантазирам. Наистина Тони беше техен приятел, един малко странен приятел, като онези овехтели и вече счупени играчки, с които сме свикнали и които обичаме. Не знам защо обаче, през последните два дни аз също се бях привързал към този смущаващ съзнанието ми дегенерат, който обожаваше, песните и рисунките, криеше гравюри при прасето и, да, сам рисуваше…

Видяхме го отдалеч. Или по-скоро видяхме светлото петно при скалата.

Никога тази картина няма да се изтрие от паметта ми: мощните черни контури на настръхналите към звездите скали, облени от мъртвешката светлина на пълнолунието; горе, точно под върха на вкаменената светкавица — един ярък до заслепяване и трептящ от напрежение светлинен кръг; и в кръга — една дребна фигура, като кукла, като гном, като привидение…

Спряхме на петдесетина метра от подножието на скалата — по-нататък автобусът не можеше да се движи — и се втурнахме напред.

Първото нещо, което видях, бяха двата дъгови прожектора, насочили острите си като кинжали синкави лъчи нагоре, там където шаваше фигурката.

Хората съзрях после — очите бавно свикваха с тъмнината. Около прожекторите се бе насъбрало цялото село, всички — хората, кучетата, котките, петлите и целият колектив на филмовата продукция — с техниците, статистите, актьорите, осветителите, асистент-операторите, помощник-режисьорите, гардеробиерите, гримьорите, пиротехниците, шофьорите, всички, всички… Гледаха нагоре към светлинния кръг, който бе сякаш пробил стръмната и зигзагообразна скала, и мълчаха, а наоколо всичко се къпеше в лунната светлина и в монотонния звън на щурците.

Бай Шими стоеше до прожекторите и си шепнеше с осветителите, без да сваля бинокъла от очите си. До него, скръстила ръце на гърди, се беше изправила майката на Тони; огънят на дъгите играеше по скованото й сухо лице. И като че нямаше тревога в него, нито страх — само студен гняв.

А горе, под кривия връх, който беше началото на вкаменената светкавица, в центъра на ослепителното петно, стоеше Тони. Сам. На една мъничка издатина, не по-голяма от двете ми шепи. Стоеше с мокасините си от еленова кожа, траперски панталони, дългото като кафтан палто, държеше нещо в ръце — какво точно, не виждах въпреки очилата си — и издаваше жален хленч, който, отразен от околните бърда, се връщаше към тишината утроен и от това ставаше още по-унил и печален.

Гледах като омагьосан. Не мърдах, не дишах, клепачите си дори не движех. Имах чувството, че не Тони, а аз стоя там горе под звездите и луната и че помръдна ли се, ще политна в черните бездни, които ще ме погълнат завинаги.

Режисьора се приближи до бай Шими и шепнешком поиска обяснение за случилото се. Шими разказа с няколко думи, преведени от преводача на продукцията: той си бил вече легнал, когато чул крясъци и викове. Не се учудил: Тони ядял поредния пердах от майка си. Скоро след това обаче плачът на Тони долетял вече не от близката селска къща, а някъде отвисоко и бил така сърцераздирателен, че Шими, разтревожен, излязъл. Едва след дълго търсене успял да забележи в лунната светлина Тони, изправен горе сред скалите. Тогава Шими дал тревога и звъннал в хотела… Тони не иска да слезе, какво ли не му говорим, не ще, та не ще… На пожарната команда във Варна не сме звънили още, нито на милицията, защото, знаете, нали, Тони не понася униформи, току-виж, скочил… Не знаем какво да предприемем по-нататък, а Тони може да направи някоя беля, де да знаеш какво щрака в неговата глава…

Мистър Холивуд вдигна визьора пред очите си — винаги го носеше в джоба си — и дълго и мълчаливо наблюдава скалата, плъзгайки поглед от върха й до основите, сякаш композираше следващия кадър, сетне кратко рече:

— Мегафон, магнетофон, камера! — И добави: — Светлина! Много светлина. Full light!

Габи Фернандес хукна към училището, последван от звукооператорите и осветителите. Горе Тони продължаваше да скимти към звездите като пребит вълк. Долу всички мълчаха, дори кучетата; единствено щурците не искаха да знаят за нищо и продължаваха своя еднообразен и безкраен нощен концерт.

Задъхани, осветителите довлякоха още прожектори, малки, големи, няколко огромни — Full light — и ги разположиха пред скалата.

— Колите! — нареди лаконично Режисьора.

След минута всички коли бяха докарани срещу канарата; под някои от тях шофьорите напъхаха крикове и повдигнаха предниците им на различни височини.

Донесоха и тежък магнетофон с куп ролки, и малка портативна камера, която Фернандес зареди веднага.

Всичко се вършеше бързо, делово, в пълна тишина и то можеше да се вземе за делнична подготовка на масова снимка, ако главните участници — Режисьора, операторът, Ричард Брук и другите, не бяха в строгите си вечерни костюми, ослепително бели ризи и лъскави обувки.

И когато и последният човек беше на мястото си, Режисьора заговори и преводачът преведе:

— Внимание! Най-напред фаровете на колите, после постепенно всички прожектори и осветителни тела — от долу до горе! Намалете светлината върху Тони, засилете встрани, покрай ръба. Хайде-хайде! Пали!

И започна нещо, което, ако не беше свързано с живота на един човек, можеше да бъде една пищна феерия, достойна за въображението ма мистър Холивуд в разцвета на неговите сили.

Най-напред пламнаха фаровете на тежките камиони и те покриха с жълтеникавата си светлина основите на скалата. След това загоряха фаровете на повдигнатите с крикове леки коли, които хвърлиха лъчите си върху средната част на канарата. Лумнаха прожекторите и те обляха със синкаво сияние цялата горна част на това черно бърдо и страничните му склонове, по които неочаквано се очертаха някакви невъзможни тесни кози пътечки.

Накрая цялата тази каменна светкавица, която се спускаше зигзагообразно от звездите, като че запламтя с небесни огньове. И оставаше само да затрещи гръмотевицата и светкавицата щеше да оживее и да удари земята, за да я разтърси и пробие до нейните горещи недра.

Разбрах защо мистър Холивуд устройва този грандиозен спектакъл: двата дъгови прожектора, които отначало бяха насочени единствено към Тони, не можеха да му помогнат. Обратно, те го заслепяваха, изолираха го от околната среда и го приковаваха към каменната прегръдка на скалата. Сега от своя полумрак той по-добре виждаше какво има около него и получаваше възможност да се придвижи към ония немислимо тесни пътеки, които предизвикваха тръпки на атавистичен ужас в цялото ми същество.

Това внезапно развихряне на светлините като че потисна песента на щурците и заедно с тях и хленча на Тони. Той попрестана да скимти и бавно заобръща глава към блестящия свят, който се разкриваше пред очите му под лъчите на прожекторите. Този миг като че и очакваше мистър Холивуд. Той бързо подаде мегафона на Шими:

— Шими, спик! Говори му! — нареди той със свойствения си тих, но категоричен маниер и добави: — Габи, камера! Магнетофон! Хайде, хайде!

Камерата на Фернандес забръмча, а Шими вдиша мегафона пред устата си и заговори и неговият металически глас се завъртя между скалите и напълно заглуши звъна на щурците и задавените ридания на момчето горе:

— Тони! Чуваш ли ме, Тони? Аз съм бай Шими… Тони, чуй ме, моето момче, хайде, бъди разумен и слез! Ей така, бавничко, вдясно, виждаш ли пътечката? Ти я знаеш, там, откъдето си се качил. Хайде, Тони. Тони! Чуваш ли ме?

Той млъкна. Щурците отново надуха свирките си. Тихият хленч на Тони не преставаше.

Светлините на прожекторите осветяваха айнщайновия профил на бай Шими и от това лицето му добиваше още по-вдъхновен израз. Той отново заговоря и в гласа му този път се промъкнаха нотки, от които ми се сви сърцето:

— Тони, слизай, моето момче! Хайде, ще ти дам мастика. И ако искаш, даже коктейл. Ще ти го приготви чичо Габи, нали знаеш какви хубави коктейли прави той? Хайде, слизай, слизай, че на бай ти Шими му е много мъчно, като те гледа така горе; и на мама също й е много мъч…

При последните думи момчето ревна по-силно. Бай Шими пак млъкна и безпомощно се огледа наоколо. Дълги секунди преминаха в колебливо изчакване. После видях как Фернандес предава камерата на своя асистент и взема мегафона от бай Шими. Той пристъпи напред и вдигна фунията пред устата си:

— Ало, Тони! — завика той с приятния си южен тенор: — Ти мой приятел, амиго, ком хир, има камера, охохо! А? Хайде-хайде, Тони! Тони добър момче, добър амиго на чичо Габи, а? Тони горе, чичо Габи доле, чичо Габи плаче, ох-ох!

И зарида с театрална сърцераздирателност и това можеше да е много смешно, но никой не се засмя и още по-малко Тони, който не реагираше.

Отново настъпи тишина.

— Мама! — заповяда мистър Холивуд.

Фернандес едва не пъхна мегафона в устата на селянката.

— Говори му! — прошепна й бай Шими. — Хайде, кажи му нещо мило, майка си му най-после.

Жената дълго мълча. Всички напрегнато чакаха какво мило ще каже тя. Стори ми се, че и щурците даже млъкват, за да се ослушат в думите на майката. А тя само изрече бавно, тихо, през зъби със своя грубоват селски глас:

— Тоньо, слизай веднага, чуваш ли ме? Слизай, че иначе ще извикам стражарите!

Заплахата даде обратен резултат. Горе Тони запищя и замаха ръце и над смълчаното множество се разнесоха неразбрани звуци, сред които мажеше да се отдели само едно „Нее!“. Уплашени, щурците също ожесточено писнаха.

Под напора на един едва осъзнат порив аз грубо изтръгнах мегафона от ръцете на жената, приближих се до Режисьора:

— Може ли аз?

— Йес.

Вярвах, че имам начин да сваля Тони, да го привлека долу.

Вдигнах мегафона, заговорих тихо, исках гласът ми да звучи интимно, но удесеторен от апарата и утроен от ехото, той загърмя кухо и патетично:

— Тони! Тук е Ник, помниш ли ме? Онзи, дето рисува картинки. Слез, имам чудесни картинки. Много. И в къщи, и тука, картинки колкото си щеш. Ето виж! — Извадих някакъв лист от джоба си и го размахах пред прожектора. — Много хубави картинки. И цветни моливи имам, и бои, и четки, каквото искаш. Ако слезеш, ще ти ги подаря и ще ти дам листове сам да си рисуваш. Хайде, ела, ще рисуваме заедно…

И в този миг стана нещо съвсем неочаквано. Тони закрещя и това беше отново същото „Нее!“, което беше отправил към майка си, сетне пак зарева и това беше „На! На!“, и замахна с ръка и метна онова, което държеше. И в светлината на прожекторите от скалата полетяха птици…

Не!… Пеперуди.

Не!… Хартийки.

Хартийки… Те се носеха плавно от топлия вятър над нас, вляво, вдясно, падаха върху издатините на зъбера, търкулваха се леко по тях, носеха се във въздуха като огромни разноцветни снежинки, докато най-после кацнаха на земята, върху главите, върху апаратите, върху загретите прожектори.

Грабнах една — знаех вече какво ще видя, — погледнах: долари.

А горе той хвърляше още и още, вадеше снопчета от джобовете си, хвърляше и ревеше с женствения си глас:

— На̀а! На̀а!

И повтаряше благородния жест на Орлово око, хвърлящ с великолепно презрение парите в лицето на Сантяго Бим.

Затрещя гръмотевица.

Една. Тя се блъсна в околните скали, върна се утроена и разтърси из основи малкия, затворен сред ридовете свят. Каменната светкавица обаче не оживя, не се заби в земята, не я превърна в пепел, но точно над главата на Тони нещо пръсна.

Последва втори гръм. И трети. И четвърти. И втори път, и трети път, и четвърти път около Тони заподскачаха фонтанчета каменен прах.

Бяха изстрели и идваха откъм селото — толкова можех да съобразя, — но нямах сили да се откъсна от картината на обстрелвания Тони и да предприема нещо.

Отначало Тони стоеше вцепенен като статуя на ужаса. При последния гръм обаче той болезнено извика, олюля се, размаха безпомощно ръце и полетя надолу подир банкнотите. Два-три метра той пада свободно като чучело, над него се развяваха полите на дългото му палто, после се строполи върху първия ръб на зигзага, търкаля се още няколко метра и спря, закачен за някаква каменна издатина, с провиснали надолу ръце, крака и глава.

Изстрелите заглъхнаха. Млъкна и Тони. Не млъкнаха щурците.

Цялата сцена се разигра толкова внезапно и бързо, че в течение на много секунди хората стояха като парализирани. Пръв се съвзех аз — или поне тъй си мислех тогава, — обърнах се: назад бе само непрогледен мрак, сгъстен още повече от светлинната завеса на прожекторите. Хукнах към тъмнината, бъркайки в задния джоб.

Наблизо заръмжа автомобилен мотор. Успях да зърна червените светлинки на една кола, която се отдалечаваше от уличката на Дивия запад към близкото шосе. Стрелях. Ниско, в гумите. Колата не спря. Зад нея се мярна някакъв силует и изчезна. Тичах с всички сили, стрелях пак. Колата стъпи на асфалта, светлините й се загубиха зад тъмния масив на канарите.

Да взема друга кола бе късно — всички бяха под скалата при Тони. Втурнах се в училището. Блъснах първата врата, която ми се изпречи: телефонът беше на масата. Обади се сънен глас от селсъвета.

— Тук милицията! — изревах. — Дайте ми веднага Варна, управлението на МВР.

Само след десет секунди чух познатия глас на Данкин.

— Данкин! — закрещях аз без нужда. — Тук Карлов. От село Захариево към Златните пясъци се движи кола със софийски номер 89–85, по всяка вероятност на кинематографията. Да се спре на всяка цена.

— Какво се е случило? — флегматично попита Данкин.

— Стрелба по Тони, ти не го познаваш, може би е убит. Ще ти обясня по-късно. Прати хора и тук, в Захариево. Прати пожарната команда или алпинисти с въжета, стълби и прочие, може би още живее, виси на скалите. Но, за бога, бързо!

— Приех съобщението — каза Данкин.

Изтичах към скалата.

И се сблъсках с паниката.

Тя заливаше прожекторите, колите, апаратите, кабелите, като лавина се търкаляше към индианския лагер, към селските къщи. Жени и деца пищяха, блъскаха се, бягаха към площада, като поваляха декорациите и помитаха вигвамите. Мъже от продукцията се суетяха наоколо, уж да търсят нападателя, други събираха банкноти от земята, ругаеха, викаха и още повече засилваха безредието. Бай Шими също крещеше, махаше ръце и се опитваше да отклони тълпата от апаратите.

Хладнокръвие като че запазиха само Режисьора, който продължаваше да наблюдава увисналото над пропастта тяло на Тони, и асистент-операторът, който невъзмутимо снимаше всичко, което се изпречваше пред камерата му: Тони и скалата, Режисьора и паниката, мене и повалените декори…

Мозъкът ми автоматично отбеляза, че Фернандес го няма.

Нямаше я и майката на Тони.

А суматохата ставаше все по-голяма и обхващаше вече и киноработниците. Някой блъсна прожектор, стъклото се пръсна с гръм, в мрака изхвърчаха искри. Надигна се писък, залаяха кучета, от оборите замучаха крави и телета, заквичаха прасета: селото безумствуваше.

И внезапно в лудостта се вклини гласът на мистър Холивуд, последван от гласа на преводача, и двата гърмящи през мегафона:

— Тишина! Тишина! Всички от филма да останат по местата си, тук около мен! Внимание! Всички тук! Незабавно! И слушай заповедите ми!

Спокойният и безапелационен тон подействува, треската спадна, бъркотията попремина, постепенно настъпи тишина, й в нея неочаквано чухме щурците и с тях — стенания.

— Жив е! — извика Шими радостно. — Жив е Тони! — извика той пак. — Тони!

— Тишина! — прекъсна го рязко Режисьора. — Искам пълна тишина. Не бива да мърда, помръдне ли, ще падне.

Шими уплашено се сви, без да отклони поглед от скалата: Айнщайновата му коса изглеждаше сребърна в светлината на прожекторите, устните под дебелите мустаци потръпваха, изричащи мълчаливо предназначени за Тони думи. Действително един вик, едно по-рязко движение и момчето можеше да се откачи от случайно задържалата го издатина и да полети надолу и тогава нищо вече нямаше да го спре и това щеше да бъде краят.

А Тони продължаваше да скимти и аз виждах лицето му, кръвта, която се стичаше от разбитото чело, ръцете, които се олюляваха под гърдите, а прашните мокасини на неподвижните крака.

— Ричард, Любомир! — извика Режисьора. — Къде сте?

— Тук. — Двамата изникнаха от мрака, красиви и елегантни в тъмните си вечерни костюми и бели ризи.

— Качвайте се!

— Йес, сър.

Ричард хвърли сакото си, Соколов също, като свали и вратовръзката и засука ръкави. Останаха по ризи и черни панталони с напъхани в лъскавите чорапи крачоли. Подадоха им гуменки, появиха се пики, въжета, клинове, чукчета, халки.

Наблюдавах тия приготовления, гледах висящия над бездната Тони, гледах и мистър Холивуд и въпреки растящото напрежение, което ме обземаше, не можех да не се възхитя от Режисьора. Не, това не бе заспалото над трапезата нищожество, нито възбуденият от наркозата старик около игралната маса, нито дори ловкият професионален актьор на снимачната площадка, не, това беше един хладнокръвен ръководител на хора, един голям режисьор, който умееше да владее своите изпълнители и да ги кара да вършат каквото пожелае. Без ЛСД. И си спомних ония думи на Мирски: „Свят широк, хора разни и конкретни — не бързай да лепиш етикети!“

Секундите минаваха, Тони продължаваше да виси горе и да пъшка, Любомир и Ричард се стягаха за качването. Очаквах всеки миг да се появят хората на Добрев — те нямаха повече от половин час път.

— Готови ли сте? — попита Режисьора.

— Йес, сър.

— Хайде, хайде!

Ричард Брук и Любомир Соколов се изправиха, с въжетата, чукчетата, клиновете и белите гуменки, и се лепнаха за скалата.

При първия още опит обаче се оказа, че изкачването няма да е лесно. Скалата долу образуваше една кухина, чийто свод се издигаше на седем-осем метра височина — това бе краят на зигзагообразната светкавица. За да я прехвърлят, бяха нужни високи стълби, каквито нямаше. Сред смълчаното множество, осветен от прожектори и фарове, Ричард метна въжето нагоре. То се завъртя сред каменните издатини и се плъзна обратно долу. Хвърли пак и пак, след това опита Соколов — напразно. А минутите минаваха… Чувствувах как ръцете ми започват да треперят, как по бузите ми се стича пот, как устните ми съхнат.

Мистър Холивуд махна с ръка и прекъсна безплодните опити на Соколов.

— Тревлинг — нареди той. — Дълъг. Бързо!

Появи се готова двойна релса за вагонетки, дълга десетина метра и пресечена от тънки дървени траверси. Бях виждал такива релси в училищния двор, не знаех за какво служат на кинематографистите, а и не се сещах какво смятат да правят сега с тях.

— Хайде-хайде! — заповяда пак Режисьора и двайсет чифта ръце вдигнаха релсите, други ги подпряха с греди и сред пъшкания и подвиквания наместиха горния им край над вдлъбнатината. При долния край докараха една дървена платформа с четири колелета — нещо като вагонетка без стени. След малко тя също щеше да бъде горе.

Пръв по широките траверси се покатери Ричард. Зад него, свързан за въжето му, тръгна Соколов. Релсите се олюляваха под тях, от скалата се ронеше пясък.

Стигнаха чупката над вдлъбнатината. Оттам започваше една почти отвесна стена. Без да се бави, Ричард се вкопчи за нея и запълзя… Зави ми се свят, възелът, проклетият възел, се стегна в гърлото ми. Затворих очи. Иначе трябваше да побягна. Или да повърна.

И само слушах. Слушах съскането на мощните прожектори, цвърченето на щурците, дишането на двамата при скалата, стенанията на Тони, бръмченето на камерата.

Откъм пътя забумтя мотор. Отворих очи: бе милиционерска камионетка. След нея се показа линейка. Двете коли спряха зад прожекторите, от тях изскочиха лекари, санитари, милиционери с алпинистки съоръжения и накрая — капитан Добрев. Отново залаяха кучетата, жално заквичаха прасета, закудкудякаха кокошки. Щурците пощуряха окончателно.

— Тишина! — провикна се гневно Режисьора.

Но бе късно — горе Тони се раздвижи и отвори очи. Погледна надолу — отначало замаян, но съзря милиционерските униформи и по лицето му премина ужас. Той писна:

— Ааа!

Страшният крясък се разнесе над скалите:

— Ааа!

— Тони! — извика бай Шими. — Тони, не мърдай!

— Ааа! — крещеше Тони и ехото връщаше: — Аааа… Ааа… Аа…!

Тогава стана следното: Режисьора изтръгна мегафона от бай Шими и го тикна в ръцете на Дафна Флеминг, която бе впила очи в увисналия на скалата човек.

— Дафна, зинг! — каза той. — Пей!

Тя свали поглед от Тони и удивено изгледа Режисьора.

— Пей! — повтори той.

Тя уплашено поклати глава:

— Не…

— Пей, Дафна! — изрече пак мистър Холивуд и този път това не беше нито молба, нито заповед, а заплаха.

И тя отстъпи. Кимна, вдигна мегафона и запя.

Запя: „Puppy love is the most beautiful love“.

Онази евтино-игрива и сладникава песничка за най-прекрасната първа любов, песничката, която тя си тананикаше в хотела, която репетираше в читалището, която не можеше да изпълни както трябва, но която така покоряваше Тони.

Да, зная, песента беше лоша и гласът беше лош, и Дафна не достигаше до височините, и даже на места звучеше фалшиво, но това беше най-потресаващата песен, която бях слушал през живота си.

Дафна изтръгваше звуците от дълбините на своето същество и всички слушахме очаровани и не смеехме да дишаме дори, и изведнъж закротува горе и Тони, прикован към скалата от този глас, тази песен, тази жена.

След първия куплет Дафна млъкна.

— Още! — прошепна Режисьора.

Тя подхвана втория куплет, после третия, а през това време Ричард и Соколов пълзяха и вече прехвърляха третата чупка на каменната светкавица и се приближаваха до неподвижния и захласнат от силата на песента нещастен малък изрод, наречен Тони.

Аз пък се чувствувах негоден за нищо, излишен. И не смеех дори да гледам нагоре, за да не побягна и не повърна.

И както стоях със спуснати клепачи, бях обзет от чувството, че всичко това наоколо не е реално, че то е само един нелеп сън и че когато отворя очи, тази скала, момчето горе, жената, която пее този сантиментален шлагер за пупи, ще се разсеят и аз ще се намеря в леглото си с натежала глава, като след пиянство.

Но внезапно песента на Дафна бе покрита от една стогласна въздишка на облекчение и аз се върнах към действителността. Отворих очи: Ричард беше стигнал до Тони и вече го държеше през кръста, а малко по-надолу Соколов забиваше клин в скалата. Дафна прекъсна песента и сега в тишината се чуваха само ударите на чука по стоманения клин.

До мен някой се отдръпна назад: беше Дафна. Бягаше.

Но аз не исках да бягам, не, нито да повърна. Длъжен бях да гледам. Захапах език до кръв и отново вдигнах очи.

Ричард бе привързал Тони около кръста и заедно с него бавно се спускаше надолу, увиснал на въжето, което Соколов дърпаше в мускулестите си ръце.

Сега, като си спомням това главоломно спускане на тримата по стръмната стена на черния рид, отново имам усещането, че то не е било никога, че то е само един от моите проклети сънища, но с други участници и в друг свят.

Чувах диханието на тълпата, бръмченето на камерата, мърморенето на бай Шими, който като че диктуваше играта. От челото ми се стичаше пот, но аз не усещах нищо, не усещах дори, че от захапания ми език се просмуква кръв.

Най-после Ричард стъпи на тераската над вдлъбнатината. А там ги чакаше вече платформата, онази, която нарекоха фартова количка. Положиха Тони върху нея и с помощта на въжета бавно я плъзнаха по релсите надолу.

След минута линейката летеше към Варна.

 

 

Горе вече нямаше нищо. Останал бе само един черен рид, огрян от осемстотин киловата осветление.

В подножието на скалата Ричард Брук и Любомир Соколов, изподрани, изпотени, мръсни, позираха на асистент-оператора, който им взимаше близки планове. Ричард набързо си пооправи косата и обърса потта от челото си. Соколов го гледаше под вежди и се подхилкваше.

— Стоп! — извика през мегафона мистър Холивуд.

Камерата млъкна.

— Гаси!

Прожекторите престанаха да съскат, фаровете се стопиха. Настъпи такъв непроницаем мрак, че една дълга минута не виждах пред себе си нищо.

— Прибирай! — дойде пак гласът на Режисьора.

А сега вече киномеханизмът заскърца: осветители, техници, шофьори, гардеробиери, звукооператори, асистенти, актьори, статисти — всички тия мили хора мързеливо задигаха апарати, прожектори и кабели и ругаеха този негодник Тони, който ги е вдигнал посред нощ… Ама хайде, от нас да мине! Само че кой ли е стрелял, а?

До мен изникна капитан Добрев.

— Е? — попитах нетърпеливо.

— Кола 89–85 — каза той — е открита на петстотин метра оттук на шосето зад скалите, точно на единайсетия километър, килната в канавката, с пробита от куршум гума. В нея е намерена една стара селянка с разбита глава и в безсъзнание.

— Тя е майката на Тони — казах и не знам защо, бях уверен, че е тя и никой друг. — Още?

— Още… Водачът на колата е изчезнал.

— Трябва да търсим, няма да е далече.

— А по моему той си пие коняка в някой от баровете на Златните пясъци. Край кола 89–85 има следи на много други коли, които са пътували по посока на Златните пясъци. Трудно е, особено сега, през нощта, да установим какви са.

— Добрев — казах, — издай заповед за арестуването на Габриел Фернандес, оператор в продукция „Свирачът по скалите“.

— Имаш ли достатъчно основания за това?

— Имам сто основания.

— Знаеш ли приказката за бързата кучка, дето ги родила слепи?

— Слушай, Добрев, върви по дяволите с твоята кучка чак на Филипините! Арестувай Габриел Фернандес. Той е съучастник на фалшификатора и е извършил опит за убийство на Тони и на неговата майка.

— А къде е този твой Фернандес?

— Не зная, но сигурно не пие коняк в баровете на Златните пясъци. По-скоро ще е на варненското летище или на пристанището. Но преди малко беше тук, точно преди да се стреля, след това изчезна. Тогава изчезна и майката на Тони. Видях това.

— Тъй — рече Добрев. — А щом знаеш кой е съучастникът на фалшификатора, навярно знаеш вече и кой е самият фалшификатор?

Не обърнах внимание на иронията: мислех за друго. Погледнах към каменното бърдо. Сега то се очертаваше мрачно и сурово като замръзнала черна светкавица, осветена от призрачния поток на пълнолунието. Опитах се да позная къде стоеше преди малко той — не можах.

— Фалшификаторът ли? — казах. — Да, зная кой е.

— Тъй ли?

— Да — казах.

— И кой, с твое разрешение, е той?

— Тони.

— Кой, този селски идиот, дето го изнесоха на носилката?

— Да.

— Ти си луд.

— Сигурно — казах. — Сигурно съм луд. Не съм спал три денонощия, през това време съм почивал само три часа и ми избиха един зъб, и момичето си щях да загубя, и нервите ми не са в ред, и главата ми не е в ред, и скоро ще отида да се лекувам на четвъртия километър, но зная твърдо едно: фалшификаторът е Тони. Ако не е той, аз завинаги напускам работата си и ставам продавач на краставици в „Плод-зеленчук“.

— Даа — въздъхна съчувствено Добрев, — имах аз един приятел, иначе кадърен и добър, но той прекалено много четеше фантастична литература и веднъж…

В този момент покрай нас мина някакво старче. То едва-едва се тътреше, внимателно подкрепяно от Кети Браун. Беше великият режисьор мистър Холивуд.

— Капитане — казах, — откарай ме в болницата. Искам да видя Тони.

Наведох се и прибрах няколко стъпкани доларови банкноти.

Бяха все десетачки.