Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

5. Робинзон Голдсмит и една забравена

Робинзон пристъпи напред тежко, без желание, с вяло отпуснати едри ръце. Очите му бяха зачервени от безсъние, пурата му, с цял пръст пепел, висеше на устните му. Сдържано съобщи данните за себе си: 55-годишен, собственик на гараж в Чикаго, в България идва за втори път.

Добрев вдигна чаршафа:

— Познавате ли го?

Голдсмит се приближи до мъртвеца, дълго стоя приведен над него, сетне изведнъж се разтърси от сдържани ридания. Беше угнетяващо да се гледа този огромен мъжага да плаче с почти женски сълзи. Добрев го изчака да се успокои и го покани да седне:

— И тъй, виждам, че го познавате.

— Да… Отдавна. Той ми е… той ми беше приятел.

— Откога?

— Още от четирийсет и пета… От Донерхаузен.

— И вие ли лежахте там?

— Не. Аз влязох в лагера със своя танк. Заварих Лорда полумъртъв в една барака, с гноясали рани на гърба. Малко преди това есесовците го бяха инквизирали — беше обвинен, че е помагал на свои сънародници да избягат с подправени от него документи… Не зная — известно ли ви е с какво се е занимавал Лорда в лагера?

— Известно ни е — глухо продума Мирски.

— Той знаеше да прави само това, а аз — да карам танк и да убивам хора и нищо друго… Цели три години бях в армията…

И Голдсмит продължи без подканване, почти шепнешком, като от време на време млъкваше, за да си поеме дъх.

— … Привързахме се един към друг, върнахме се заедно в Чикаго, заедно търсихме работа. Аз можех да стана шофьор, но не желаех — моторите ми бяха дошли до гуша. Него пък го канеха да се върне в цинкографията, но също отказа. В Щатите тъкмо се разгаряше следвоенният бум. Всички печелеха… Решихме и ние… Тогава той ме научи на своя занаят…

Голдсмит пое дълбоко дъх:

— После го изгониха от Щатите… Аз пък успях да си купя един гараж… Пишехме си, а миналата година той ме покани да дойда тук, казваше, че страната му се е променила и че непременно трябва да я видя. Дойдох, хареса ми. Действително ми хареса — настоя той, сякаш не му вярвахме. — Тази година дойдох пак. Две седмици прекарахме заедно на Слънчев бряг, но той трябваше да се върне на работа в София. Вчера сутринта неочаквано ми се обади по телефона в „Рубин“, даде ми среща в бар „Гемията“. Отказа да ме посети в хотела, беше разтревожен, мислеше, че е преследван от полицията.

— Милицията — поправи го честолюбиво Добрев.

Голдсмит млъкна с поглед, впит в издутия чаршаф зад завесата. Гърдите му свиреха като повредени мехове, не му достигаше въздух. Разказът явно го вълнуваше. Уверен бях, че говори истината. По знак на Мирски лейтенант Данкин донесе чаша коняк, който американецът жадно глътна. Това като че му възвърна самочувствието.

— И какво ви съобщи Лорда в „Гемията“? — попита Добрев.

— Той ми разкри, че предната нощ е бил арестуван и че го подозират във фалшификация на долари.

Той пак млъкна и последователно изгледа тримата, които го слушаха с нескрит интерес: не знаеше как да продължи, опасявайки се навярно да не ги обиди.

— Той смяташе, че полицията… хм… искам да кажа милицията, му гласи клопка. Показа ми една банкнота от сто долара, явно фалшива, която била подхвърлена в неговия дом при обиск в негово отсъствие. Беше много оскърбен, че това нещо е било извършено със знанието ма негов приятел, сълагерник от Донерхаузен.

Мирски не трепна, но аз почувствувах удар по слабините.

— Прегледахме банкнотата. Спомням си номера й: B 28.333. Трябва да ви кажа, че на земята няма по-голям специалист на фалшиви пари от Лорда. Той реши, че такава банкнота може да бъде направена само в Щатите — толкова добра беше тя. Пък и хартията беше наша, то си личеше от пръв поглед. Лорда поиска съвет от мен, желаеше да му помогна да огледаме летуващите тук американци, тъй като при разпита в милицията узнал, че източникът на парите бил на Златните пясъци. Трябва да ви кажа още, че Лорда познаваше лично едва ли не всички видни фалшификатори в Америка.

— Нима се е надявал да срещне някого от тях тук?

— Да. Това беше отчаяна надежда, но Лорда беше много отпаднал и объркан, не виждаше никакъв друг изход. Той искаше на всяка цена да се реабилитира пред своя приятел от милицията, да отхвърли подозрението от себе си.

Мирски пак не трепна. Затова пък аз вече се задъхвах.

Голдсмит продължи:

— Да ви кажа обаче откровено, аз мисля… да, уверен съм дори, че Лорда е дошъл тук преди всичко заради мен. Смятал е, че фалшификаторът съм аз или че най-малко разпространявам фалшиви пари… Точно така. Не ми го заяви открито, но го прочетох в очите му. Малко преди това му бях дал няколкостотин долара. Навярно е смятал, че и те са фалшиви. Не остана време да го разубедя… А иначе излезе прав.

— Тоест познал някого, така ли?

— Да. Това стана веднага след срещата ни в бар „Гемията“. Бяхме вече тръгнали с моята кола към бензиностанцията, когато той съзря на автобусната спирка край Дома на журналистите някакво познато лице. Беше до немай-къде изненадан и дори зарадван, като че е открил търсения човек.

— Жена или мъж? — попита Мирски.

— Не зная. Нямаше време за разговори. Лорда, много възбуден, веднага ме накара да понамаля, скочи в движение и се втурна подир някакви хора, които бяха слезли от автобуса и се отправяха към плажа. Сред тях имаше мъже и жени. Аз пък продължих към бензиностанцията, тъй като още по пътя забелязах, че сме следени, навярно от милицията. Това ме накара да направя една дълга разходка из околните шосета. Смятах… хм… че по този начин помагам на Лорда. Оттам нататък загубих следите му.

— Съвсем?

— Не, не съвсем. След като се върнах в хотела, аз дълго чаках вест от него. Звънна едва към десет, тъкмо вечерях в ресторанта. Беше кратък, явно не искаше да даде подробности по телефона. Каза ми, че открил нещо много важно, че има нужда от моята помощ, и ми определи среща за 23,30 пред хотел „Рубин“.

— Защо такъв късен час?

— Зададох му същия въпрос. Той ми каза, че щял да се поразходи донякъде, където очаквал да намери най-важното. Какво точно, не ми каза.

— Да е споменавал наименованието „Блек бърд“?

— Не. Никакво име не спомена. От мен поиска само да наблюдавам кои американци в хотела и наоколо имат червени бански чанти от пластмаса. Това беше всичко. След това в казиното, точно в 23,25, аз поисках почивка, излязох пред хотела, чаках двайсет минути. Лорда не се яви. Какво стана по-нататък, знаете.

Той въздъхна дълбоко, изтри с пръсти кървясалите си и насълзени очи, опита да запали пурата, не успя. Добрев му поднесе запалка.

— Мистър Голдсмит — проговори Мирски и чувствувах как с усилие изрича всяка дума, — искам да ви кажа, че напълно ви вярвам и че разчитам на вашата конкретна помощ, за да открием убиеца на вашия приятел. Видите ли, Лорда беше и… мой приятел. — И отсече: — Неговият сълагерник от Донерхаузен съм аз.

Американецът изненадано вдигна глава:

— Вие? Не разбирам… Защо тогава го провокирахте с банкнотата?

— Грешка. Неволна грешка.

— Но тя го уби — каза глухо Голдсмит.

Това беше последният удар над мен. Бях стигнал дъното.

— Не — продума тихо Мирски, — тя не го уби. Уби го убиец.

Шефът, моят добър шеф, ми протягаше ръка за помощ. Но аз нямах сили да се вкопча в нея.

Настана продължителна тишина. Чувах дишането на тримата ми колеги, хриптенето на Голдсмит, чувах биенето на собственото си сърце. Най-после американецът проговори, проговори открито враждебно и това веднага спусна преграда между него и останалите:

— И какво искате сега от мен?

— Същото, което поиска от вас Лорда — каза Мирски.

— Да шпионирам своите сънародници, така ли?

— Не, не това, а само да ни помогнете да издирим истинския фалшификатор и вероятно и убиец на Лорда. Вие също познавате хората тук.

Голдсмит се изправи, смачка жестоко пурата в пепелника:

— Господа — каза той, — моята ваканция в Европа свърши. Днес аз си заминавам.

— Не ви задържаме, мистър Голдсмит. Разрешете ми само да ви задам още няколко въпроса.

— Задавайте!

— Откъде познавате американците и българите, с които играхте снощи в казиното?

— Хотелско запознанство — беше краткият отговор.

— Мистър Голдсмит, през цялото ли време снощи между 23,25 и 23,45 сте чакали пред хотела?

— Да.

— Не сте ли забелязали някакво нередно движение на вашите познати вън и вътре в хотела?

— Не.

— Лежали ли сте с Лорда в затвора?

— Да.

— Мистър Голдсмит, разбирам напълно чувствата ви към мен, но аз все пак апелирам към вас да ми помогнете. Уверен съм, че ще имам нужда от вас, и то много скоро.

— Аз никога и никъде не съм помагал на никакви полицаи. И няма да помагам.

— Ваша воля. Можете да минете в съседната стая.

Голдсмит излезе — една грамада, която излъчваше потоци неприязън към нас.

— Интересно човечище, а? — каза Мирски, като доволно потри ръце. — Къде според вас е излъгал или скрил нещо?

— Според мен, е казал истината — забелязах аз иззад вратата. — Твърде много съвпадения има между неговите думи и това, което знаем.

— А как, допускаш ли, че не е видял шетнята на Елина, на режисьора, на оператора, които твърдят, че са влизали и излизали от хотела? Две алтернативи — той или не иска да говори пред нас, или пък също е влизал в хотела…

— … за да се промъкне в стаята на Ричард Брук, да задигне камата, да слезе отново долу, да се срещне с Лорда край павилиона и да го промуши — подхвана мисълта Добрев. — Знаете ли, тази хипотеза има крака. Нека поразсъдим по-нататък: Лорда е разбрал, че Робинзон Голдсмит е фалшификаторът, заплашил го е, че ще го издаде. Голдсмит му дава среща в 23,30, уж за обяснение, и му хаква ножа до дръжката. Само такъв силен човек като него може да направи това с един-единствен удар. А всичките му приказки тук са смесица от истина и лъжа и представляват само едно много ловко и активно алиби. Този Голдсмит е стара кримка. Сигурно, когато аз съм пълзял под полите на майка си, той е лежал в Синг-синг и…

— Другарю капитан — прекъсна го лейтенант Данкин, — навън чака още една свидетелка.

— Как, още ли има?

— Да, една руса жена.

— Брей, забравихме я нея! — шляпна се по челото Добрев. — Да влезе!

Кети Браун приличаше на русо птиче с вирната човка. Гледайки плахо с празните си очи, тя съобщи с крехкия си гласец, че се казва Катерин Браун, че е на 39 години, че е скриптгърл от Холивуд, че не познава убития и че през двайсетте минути снощи отначало се е разхождала по главната алея на парка със своя френд Джордж Кречмър, че й станало студено, че после двамата влезли в салона, докато чули виковете на мисис Карлова.

Уморени, Мирски и Добрев очевидно не намираха какво повече да питат. И тя си тръгваше вече, когато внезапно се обади шефът:

— Мис Браун, какъв е цветът на вашата банска чанта?

Тя бавно се обърна и се усмихна мило с белите си миши зъбчета:

— Моята банска чанта?

— Да. Нали си имате банска чанта?

— Разбира се, имам.

— Та какъв е цветът й?

— Синя е.

И си отиде, олюлявайки в тясната пола скромни бедра.

Аз пък излязох от тесния килер и запалих лулата. Чувствувах потребност да пуша, но не защото бях кандидат Шерлок Холмс, а защото имах нужда от лютив дим, който да разкъса дробовете ми. Бях опустошен. Целият този безкраен разпит край трупа на Лорда се въртеше в болния ми мозък като калейдоскоп, движен от безумец, и аз не можех да свържа в някаква разумна схема всички тия противоречиви показания. Затова пък Мирски се опита да го направи.

— Е — каза той, — струва ми се, че картинката става малко по-ясна. Лично аз съм склонен да предполагам, че фалшификаторът, да го наречем X, има пряка връзка с убиеца, когото да наречем Y. Допускам още, че убиецът е разбрал намеренията на Лорда да издаде фалшификатора, както е била издадена пътничката от „Чанкая“, което пък говори, че между X и пътничката има някаква най-малко косвена връзка…

Звънна телефонът. Добрев вдигна слушалката:

— Да, аз съм… Тъй ли? Един момент! — Той се обърна към шефа: — Нашите са открили интересни неща при обиска.

Мирски доволно потри ръце:

— Така си и знаех. Да вървим!