Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (8)

7. Втора среща с Лорда

Разделяше ни писалището в малкия ми кабинет. Не бързах да почна. Дразнеше ме надменното му държане, още се въртяха в главата ми неговите „говеда“. Търсех подходящия тон за разпит на тази опасна птица, минала през по-изпечени шерлокхолмсовци от мен. Колебаех се също дали да позвъня на шефа и го уведомя, че държа в ръцете си началото на важна нишка.

Натъпках лулата, запалих я с втората клечка — внимавах да не ми трепери ръката. Да пуша обаче не можех: венецът под избития зъб лютеше и продължаваше да кърви.

Той също не изглеждаше по-добре: ударите по слабините и лицето го бяха доста поразтърсили. Въпреки това обаче седеше на стола коректен, спокоен, с изпъчени гърди, а на устните му играеше благосклонно-господарска усмивка, подсилена от саркастичните искри в сивите очи.

— Е, бой — проговори той, — няма ли да ми покажеш най-после заповедта за арестуването?

— Утре ще ви я представя — отвърнах, — сега нека приемем, че сте мой гост, бива ли?

Той поклати състрадателно глава, сякаш имаше насреща си момченце, на което трябва да се прощават лудориите, сетне извади от страничния си джоб дълга кутия цигари, видя, че е празна, и небрежно я хвърли на масата пред себе си. Беше „Кент“.

— Аз посрещам гостите си по-любезно, особено в два часа през нощта — каза той.

Да, имаше в този човек някакво необяснимо очарование. Изкарах пакет „Родопи“ от чекмеджето, поднесох му цигара, сетне сварих кафе. Той отпи със същата небрежна елегантност, с каквато се обличаше и говореше.

— Леблебия! — отбеляза той снизходително. — Ако бяхте останали при мен, щях да ви почерпя с бразилско. А пък за вашата лула имам истински Халф-Халф. Заповядайте пак. Вратата ми е винаги отворена за вас. Излишно е да си носите шперц.

Бе преминал на вие. Това вече беше напредък.

— Благодаря — казах, — при първия удобен случай ще се възползувам от вашата покана. А сега ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса?

— Смея ли да откажа на такъв любезен домакин?

Той запали цигарата, пусна лениви кръгчета дим към тавана, видя на стената евтина репродукция на Гогенови таитянки край морето — единствения ми спомен от екскурзията в Лайпциг, подхвърли:

— Виждам, че ставате все по-културни. Последния път тук имаше един… мм… как се казваше… Шишкин.

Сетне с почти механично движение извади от вътрешния джоб на сакото си цветна химикалка и започна да нахвърля върху „Кента“ някаква скица. И престана да ми обръща внимание.

Реших с един удар да го сложа на място.

— Кажете, Бонев — започнах, — къде сте…?

— Можете да ми викате Лорд — прекъсна ме той меко, — всички приятели ми викат Лорд. Много сте ми симпатичен.

Захапах лулата, за да не избухна.

— Добре… драги Лорде. Кажете ми, къде криете хартията?

Той вдигна глава от скицата и ме изгледа:

— Онази за фалшифициране на пари ли?

— Тъкмо нея.

— Изразходвах я — каза той.

— Кога?

— Горе-долу преди седем години.

— Как да ви разбирам?

— Много просто: преди седем години ме пипнаха, на американски се казва „тикнаха ме in the can“. Тъкмо бях пуснал една голяма партида на пазара. Нова хартия не можах повече да получа, бях възпрепятствуван от… мм… обективни причини.

Отново наведе глава над кутията и продължи да рисува.

— А с какво направихте най-последната партида? — попитах.

— Коя точно?

Извадих снопа долари от джоба си и ги разпилях върху бюрото.

— Тази.

Той прекъсна рисуването, остави химикалката, взе една банкнота, вдигна я срещу лампата, разгледа я с око на специалист. Аз пък погледнах към „Кента“, но не можах да видя нищо, освен някакви зеленикави драскулки.

— Ученическа работа — каза той и пренебрежително хвърли банкнотата. — Аз нямам нищо общо с този мм… как се казва… рабиш.

— Тоест?

— Рабиш. На български „боклук“ — обясни той и продължи да си рисува.

— Струва ми се, че ще трябва да докажете това.

— Кое?

— Че нямате нищо общо с този „рабиш“.

— По-скоро ВИЕ ще трябва да докажете обратното — рече той невъзмутимо, като ловко движеше писалката върху малката повърхност на „Кента“, и аз вече трудно откъсвах поглед от ръката му. Обзе ме маниакално желание да узная какво рисува. — Но — продължи той, — ако непременно държите да се запознаете с моето производство, слезте долу във вашия музей, там има образци от него.

Умееше да се бори този човек. Отново захапах лулата: тютюнът, комбиниран със солената кръв, даваше един отвратителен привкус в устата, от който ми се повдигаше. Отгоре на всичко не исках и да призная, че никога не съм обръщал внимание на неговото „производство“ в малкия ни музей, където се съхраняваха бисерите на нашата криминална история.

— Кажете, Лорде, колко пари си докарвате на месец?

— Към сто и петдесет — отвърна той разсеяно, като хвърли бегъл поглед върху мен. Нима ме рисуваше?

— Колко харчите?

— Триста — каза той и продължи да драска върху кутията.

— Откъде останалите сто и петдесет?

— Получавам от Америка. Имам там добри приятели.

— Кога сте получили за последен път?

— През юли. Донесе ми ги един френд.

— Какво ги направихте?

— Купих си от Кореком автоматична перална машина.

— Кой е този ваш приятел?

— Длъжен ли съм да кажа?

— Все едно, ще узнаем и без вас.

Той вдигна за миг ръка от цигарената кутия и без да ме поглежда, съзерцаващ само рисунката, бавно изрече:

— Робинзон Голдсмит. От Чикаго.

— Драги Лорде, одеве имахте любезността да ми съобщите, че сте лежали в Синг-синг и в Централния. Защо?

Той вдигна глава към мен: на лицето му се четеше нескрито удивление.

— Наистина ли не знаете?

— Представете си, не — рекох и се почувствувах последен невежа.

Той се поусмихна и отново пусна кръгчета дим към Гогеновата репродукция. Не се съмнявам, че в този момент той ме вземаше за безнадежден „плейбой“, с когото не заслужава даже да се разговаря. Като поразмисли малко, той се наведе над рисунката и с бързо движение нанесе няколко нови линии. Пръстите му бяха тънки, дълги и красиви. И все още не виждах какво рисуват. А любопитството ми ставаше вече болезнено.

— Може ли да получа още една чашка кафе? — попита той. — По това време съм свикнал да спя, а не да разказвам своята биография.

Налях му кафе, той пи, сетне разсеяно продума:

— Значи вие наистина не знаете кой съм… — И бавно и отчетливо добави и в гласа му имаше нотки на неприкрита гордост: — Аз бях най-големият фалшификатор на двете Америки.

— Поздравления — казах. — Как попаднахте в Америка?

— Ех, бой — въздъхна той, — защо ме караш да си припомням миналото? Не е приятно това за мен, стареца.

— Съжалявам, драги Лорде, но обстоятелствата налагат.

Той поклати глава и в това поклащане прочетох ясно, че ако реши да ми разкаже за миналото си, то това ще стане не защото са му наложили обстоятелствата и още по-малко аз, а защото го е пожелал сам, доброволно.

— Well, бой — въздъхна той пак, — ще ти кажа само защото си ми симпатичен. Симпатичен ми стана още като те видях в „Ропотамо“.

— Безкрайно съм поласкан — казах, чувствувайки, че се изчервявам: дявол да го вземе, наистина бях поласкан от комплимента на този най-голям фалшификатор на двете Америки, който умееше да се усмихва тъй подкупващо. — И тъй, кога напуснахте България?

По лицето му премина усмивка, далечна като спомен.

— През двайсет и осма — продума той повече за себе си, — малко след като завърших… мм… как се казваше… Grafic school в София. Тогава това училище подготвяше солидни кадри, не като сегашните печатарчета. Но нямаше хляб за мен тук и емигрирах. Право в Америка. А там, бой, скоро ме оцениха, взеха ме в цинкографията на „Ню Йорк таймс“, в „Лайф“, а после… — Той се позамисли.

— После? — подканих аз нетърпеливо.

— После преминах на частна практика. Там, ако ви е известно, личната инициатива се поощрява. Заех се с производството на долари. Уверявам ви, професията е много доходна.

— Не се съмнявам. По-нататък?

— По-нататък… мм… принудиха ме да прекратя производството. Веднъж, па два пъти, па три пъти… Не, бой, това не беше никак приятно.

— А след третия път?

— След третия път дойде войната. Хм… повоювах срещу немците, а сетне…

Лицето му се помрачи: явно премълчаваше нещо, и то нещо съществено. Вдигна цигарената кутия, дълго и разсеяно се любува на скицата — с осанка на истински художник, после бавно я остави. Успях да съзра един зеленикав полупрофил на човешко лице. А той добави:

— Сетне дойде the victory^[1], завърнах се в Чикаго и се опитах отново да захвана занаята. Но, бой, положението се беше много променило. Много. Какво да се прави, война! Бях станал… хм… как се казва… популярен. Вестниците писаха за мен, говорих даже по радиото. Честно казано, това много ми попречи да работя спокойно. Тъкмо да почна, и ми дадоха още пет години, аз пък не се съгласих да лежа и тогава те ме… изритаха, нали така се казва — екстрадираха? Нямаше какво да се прави, дойдох си в къщи.

— Където пренесохте вашия американски опит.

— Познахте. Вие сте умен, бой.

— Благодаря. И как, потръгна ли тук работата?

— О, отначало дори много добре, но един човек излезе много… мм… талантлив… пипна ме и ми лепна тъкмо дванайсет години. Лежах само четири… благодарение на същия приятел. И оттогава…

— Оттогава?

— Оттогава — нищо. Станах работническа класа и се трепам за сто и петдесет лева на месец.

— Нима?

— Да, бой, стар съм вече. Както се казва в оня филм, героите са уморени. — Лорда помълча, завъртя кутията между изтънчените си пръсти, усмихна се някак си замечтано и добави: — Освен това дадох дума.

Имаше в последния му израз една искрена тъга, бих казал — някакво носталгично чувство, което заразяваше.

— Дали сте дума? За какво?

— Да се оттегля от занаята.

— Хайде де! И кому!

— На същия този приятел.

Налях си последните капки кафе и ги изгълтах. Беше студено. Часовникът показваше три. Долу преминаваха първите дежурни трамваи. Не знаех как да продължа. Имах смътното чувство, че не съм дорасъл за борба с човек от такъв калибър. Единственото нещо, което можеше да го уличи в престъпление, беше банкнотата от пирографираната кутия. Но тя беше в джоба ми и трябваше да изчакам началото на работното време, за да я дам на анализ. Все пак попитах:

— Къде се намира сега Робинзон Голдсмит?

— На Златните пясъци. Хотел „Рубин“, стая 742.

— И вие ли бяхте с него там?

— Не, с него бях само на Слънчев бряг.

— Защо се върнахте?

— Изтече ми отпуската.

— Лорде — казах, — в момента в страната са пуснати хиляди долари…

— … за улесняване на стопанското обръщение.

— Именно. Какво ще кажете по този въпрос?

— Лошо. Много лошо.

— Следите водят в Кореком, откъдето сте купили вашата автоматична перална машина, водят и към Златните пясъци, към Голдсмит.

Очите му изведнъж потъмняха, той опря ръце на писалището, надвеси се над мен и изрече спокойно, прекалено спокойно, но аз усетих напрежението, което клокочеше зад студените очи:

— Слушайте, бой, вие като че наистина сте се заели да ме… мм… натопите, а?

— Никого нямам намерение да натопявам. И моля, дръжте се прилично, намирате се пред служебно лице.

Той се изправи, изпъчил неестествено гърди, каза:

— В такъв случай пуснете ме да си вървя! Вие нямате никакво право да ме задържате. Иначе ще се оплача на прокурора.

— Имам право да ви задържам. Вие упражнихте насилие над орган на властта — хвърлих аз неуверено и гузно.

Разбира се, не бях прав, но той трябваше да остане тук поне докато узная резултата от изследването на неговата банкнота.

Тогава той се усмихна с унищожително презрение и изрече:

— Щом е тъй, моля, обадете се на номер 78-49-09 и съобщете, че съм арестуван за фалшификация на долари. И пред вас няма да кажа нито дума повече.

Шокът беше толкова силен, че едва не изтървах лулата: 78-49-09 беше домашният телефон на шефа. Една дълга минута не знаех какво да предприема, сетне се сетих, че и без това имам намерение да звъня на Мирски. Минах в съседната стая, завъртях номера. Естествено, не предадох искането на Лорда. В отговор на сънливия глас на шефа съобщих само, че съм задържал едно много подозрително лице, което има връзка с нашата акция, и го помолих да дойде незабавно въпреки късния или по-точно — ранния час. И пратих кола.

В продължение на четвърт час Лорда и аз мълчахме. През тия минути аз изжабурках наранената си уста с вода, а на Лорда дадох пластирче за синината под окото. Сърбеше ме езикът да го запитам за неговите гравюри, за онази чудесна преса, за техниките, които прилага в работата си, но се страхувах да не ме среже: твърде категорична беше декларацията му, че няма да говори, пък и се държеше така, сякаш не съществувах: занимаваше се единствено със своята рисунка върху цигарената кутия, като нанасяше последни поправки.

Чуха се бързи стъпки, вратата се отвори, показа се Мирски — масивен, недоспал и небръснат. Обгърна с поглед стаята, видя Лорда, трепна изненадан. Погледна и мен с нескрито удивление, приближи се до Лорда, усмихна се. Лорда се изправи, също се усмихна, махна марличката от окото и разпери ръце.

Ако в този момент наблизо беше експлодирала атомна бомба, навярно нямаше да я чуя, толкова бях слисан. Във вкочанясалия ми мозък заблещука една-единствена мисъл: направил съм величествен гаф! Гледах как си стискат горещо ръцете, как се тупат по раменете, как сядат един срещу друг и се гледат като влюбени, и не разбирах нищо, нищо.

— Е? — попита шефът, като по навик самодоволно потри длани. — Казвайте сега каква е картинката. И конкретно.

Пръв заговори Лорда, все едно — аз не можех да изкарам нито звук от устата си.

— Бос, твоят чирак ме обвинява във фалшификация на долари — каза той добродушно.

— Вярно ли е това? — попита Мирски и въпросът беше зададен не на мен.

— Не — отвърна Лорда и го каза тъй просто, че повярвах и аз.

— Свободен си — каза шефът. — И извинявай!

— О кей, бос. Много здраве в къщи.

Лорда прибра цигарената си кутия в джоба, взе си шапката и протегна десница на Мирски.

След малко Иван Бонев беше на свобода.

Преди това обаче от вратата той се обърна към мен и милостиво подхвърли:

— Ти си гуд бой, но има да се учиш още много.

От прозореца го видяхме да крачи бавно и необикновено изправен към центъра на града.

Така и не можах да разбера какво е нарисувал върху „Кента“.