Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

10. Кети Браун скриптгърл

Отново, за втори път през последните дни, аз нервно крачех в коридора пред операционната на окръжната болница и нетърпеливо чаках резултата от борбата за живота на една жена. На скамейката, където вчера треперех само аз, сега седяха мистър Холивуд, бай Шими и доктор Кречмър — съкрушен, закрил очи с длани, разтърсван от плач.

Този път хирургът излезе по-рано.

— Ще живее — каза той, — но хранопроводът и стомахът са силно засегнати. Погълнала е голямо количество ацетон.

— Знаех си аз — завайка се бай Шими, — знаех си. Всички кинематографисти ще загинем, отровени от ацетон… — После се обърна към Кречмър и му обясни на „чист“ английски: — Кети гут, но морте, ънтерстенд, док?

— О, мерси! — каза американецът, искрено зарадван, и сърдечно стисна ръката на лекаря.

— Докторе — попитах, — ще може ли пациентката да говори скоро?

— Вие пък само от това се интересувате — отвърна той с досада. — Тя е зле, разберете, трябва да я оставите на мира два, дори три дни.

Кречмър слушаше нашия диалог с нескрито напрежение.

— What does he say? — попита той.

Бай Шими обясни, като нежно подложи ръце под бузата и затвори очи:

— Кети слипинг два-три дни, не спикинг, ънтерстенд?

— Йес — каза Кречмър. — Понимаю.

— Граждани — казах официално, — моля да ме последвате в управлението за кратък разговор.

 

 

Преди да почнем разпита, Данкин отново прочете писмото, което Кети Браун бе оставила за милицията. То гласеше:

Господа, не търсете виновници за моята смърт. Аз слагам край на живота си в пълно съзнание и доброволно. Причините са от личен характер и моля да не ровите в миналото ми. Имам още една молба: пратете тялото ми в Америка, град Медисън, щат Уисконсин, за да бъда погребана до своята майка.

Кети Браун. Село Захариево, 24 август.

— Разбрала, че е разобличена, и е предпочела да се махне сама — казах.

— Възможно — отвърна уклончиво Мирски. — Но нека влезе бай Шими.

Още с появяването си на прага бай Шими горчиво започна:

— Е, кажете ми, другари мили, как да не се махна? Разрушават ми декорациите, стрелят по моите дубльори, операторите ми изчезват, скриптерите ми гълтат ацетон… Знаете, ли каква е разликата между лудницата и кинематографията?

— Не — каза Добрев с наежено любопитство.

— В лудницата директорът е нормален.

Добрев оцени вица и се засмя, но Мирски дори не се усмихва.

— Бай Шими, разкажи как стана това с Кети Браун.

— Ох, не ми се разказва… Тъжна история… Пристигат те на снимки — оператора го няма. Решаваме, ще работим с асистента. Гримираме се значи, отиваме на терен, камерата готова — скриптерката я няма. А скриптерката, трябва да знаете, е много важно звено в нашата работа. Без нея снимки не стават. Тя следи дали всичко върви по сценария, дали декорът е в ред, дали петното върху ревера на главния герой е точно на място, с една дума — тя е вторият чифт очи на режисьора. Работя в кинематографията двайсет и толкова години, много скриптерки съм срещал, но като Кети Браун не съм виждал. Една добросъвестна, методична…

— И какво стана по-нататък? — попита Мирски.

— По-нататък ли? За какво говорех?

— За отравянето на Кети Браун.

— Тъй, тъй, за Кети Браун. Та търсим я значи тук, търсим я там, няма я, най-после я намираме в тоалетната, гърчи се на пода. А на масата й три писма: едно до милицията, другото до мистър Холивуд, третото до доктор Кречмър, нейния приятел де. Дигнахме я в джипката и право в болницата. Това е всичко. Добро момиче беше, няма какво да се каже.

— Какво ти момиче! — забеляза Добрев. — Тъкмо на четирийсет лазарника. Вие каже по-добре за пищова.

— Да, щях да забравя. Още като пристигна в Захариево, Кети дойде при мене и разтревожена ми съобщи, че от чекмеджето й изчезнал един пищов. Веднага ви звъннах, но другарят Карлов ми каза, че пистолетът бил намерен.

— Този ли е? — попита Добрев, като показа револвера, който открих у Фернандес.

— Той трябва да е. Но най-добре ще ви каже самата Кети.

— Бай Шими, защо според вас Кети е посегнала на себе си?

— Един бог знае… Можеш ли ги разбра тия жени? Ама ако наистина ви интересува моето мнение, аз мисля, че тук е замесена любов, и то с оня дъртак доктор Кречмър.

— Та той конкретно е само на 46 години — едва ли не обидено се намеси Мирски.

— Е, хайде да хукнем и ние по любов, а? — възкликна Шими и пак не разбрах — шегува ли се, или не. — Та за какво говорех?

— За любовта — каза Добрев.

— Ех, хубаво нещо е любовта — въздъхна носталгично Шими.

След него влезе мистър Холивуд. Този човек, който за четири дни не преставаше да ни поднася изненада след изненада, сега отново ме сюрпризира. Седна на посоченото кресло, запали цигарата, която му поднесе Мирски, и преди да му зададе какъвто и да е въпрос, се обърна към лейтенант Данкин и с тънка усмивка изрече на бавен английски:

— Мистър офицер, моля, преведете на господата, че съм готов да закупя правата по филмирането на това дело веднага щом като бъде приключено.

Предложението удиви дори Мирски, който трудно се учудваше на каквото и да било. Не знаейки отначало какво да отвърне, той дълго бърса врат с шарената кърпа.

— Господине — продума той най-после, — много сме поласкани от вашето внимание, но уверявам ви, че ние сме още далече от какъвто и да е конкретен резултат. Освен това, когато всичко бъде изяснено, делото едва ли ще представлява интерес за вас. По всяка вероятност то ще се окаже съвсем елементарно.

— И все пак държа на предложението си.

— Ще го обсъдим… Мистър Режисьор, Кети Браун е оставила писмо за вас.

Без да каже дума, американецът извади плика от джоба си. Данкин преведе:

Сър, безкрайно много съжалявам, че моето тъй внезапно изтегляне от продукцията ще ви причини неприятности, но за мен друг изход няма. Искам да ви припомня, че кадри 226, 227 и 228 трябва да се преснимат и че записът на Орлово око пред съвета на старейшините е несполучлив. Оставям режисьорския сценарий в чекмеджето на моята маса. Прощавайте.

Кети Браун.

— Господине — попита Мирски, — имате ли да отбележите нещо по опита за самоубийството на Кети Браун?

— Тя е една нещастна жена — отвърна тихо Режисьора. — Сама, без мъж, без деца, откакто я познавам — все сама.

— А мистър Кречмър?

— Не зная точно какви са техните отношения, но убеден съм, че тя го обича или поне го е обичала доскоро.

— Още един въпрос. Щом като Кети Браун така много е обичала мистър Кречмър, случвало ли се е някога той да е идвал на снимки с нея, да я е придружавал, да речем, до село Захариево?

— Никога не съм го виждал в село Захариево.

— Благодаря, свободен сте. Долу ви чака кола, която ще ви откара до Захариево.

— Излишно, господа. Днес няма да снимаме. Разпуснах хората. И довиждане. Струва ми се, че ще се срещнем пак, и то скоро.

На вратата го спря моят глас:

— Господине, един последен въпрос.

— Да?

— Нали вие подхвърлихте канията на сребърната кама в стаята на Ричард Брук в онази нощ след убийството на Иван Бонев?

Режисьора бавно се обърна: на лицето му играеше тъжната, умна усмивка:

— Познахте — аз. Поздравявам ви.

— Благодаря. Ще ви бъда признателен, ако ми обясните защо направихте това.

— Защото някой друг си беше направил глупашката шега да я пъхне в куфара ми и защото ми беше интересно да видя какво ще се получи по-нататък. Обичам внезапните и неочаквани усложнения в сценариите. Все във връзка с моето предложение до вас.

— Мистър режисьор, благодаря ви за откровеността. Искам също да ви благодаря за усилията, които положихте за спасяването на Тони.

В отговор мистър Холивуд невъзмутимо вдигна рамене:

— Кино, джентълмени, кино… — рече той и си тръгна, слаб, смачкан, уморен — останка от едно минало величие, наречено Холивуд.

Накрая влезе и Кречмър. Рядко съм виждал толкова сломен човек. За няколко часа лицето му се бе смалило, очилата му се плъзгаха по изтънелия нос. Той затвори вратата зад себе си и облегна тил на стената, разтърсван от сдържани ридания.

За моя изненада Мирски не го покани да седне и без всякакви предисловия попита:

— Доктор Кречмър, може ли да видим писмото, което мис Браун ви е оставила?

Кречмър безмълвно извади плика. Данкин прочете:

Аз те обичах повече от себе си, повече от честта си, но ти ме измами. Оказа се, че за тебе съм била само едно временно развлечение. Сбогом.

Кети.

— Обяснете!

— За всичко е виновна телеграмата — отвърна той задавено.

— Каква телеграма?

— От моята жена… Забравил я бях на масата. Кети случайно я забеляза… Кети не знаеше, че съм женен. Криех… Исках да я щадя. Възнамерявах веднага щом се върна у дома, да се разведа и се оженя за нея, но ето… Като видя телеграмата, тя изпадна в такава нервна криза, че ми беше невъзможно да я утеша. Смяташе, че съм последен измамник… Ах, колко е жесток животът! Не допусках, не, никога не допусках, че тя ще стигне дотам…

— Имаш късмет, приятелю, че не е умряла и че не иска да ти напакости — продума Мирски, гледайки към нас. — Иначе да си вече в дранголника. А сега ще се отървеш само с уплахата. Данкин, няма защо да превеждаш.

— What does he say? — поусмихна се тъжно Кречмър.

— Пита какво сте казали — преведе Данкин.

— Нищо не съм казал. Добрев, имаш ли въпроси?

— Имам. Мистър Кречмър, какво ще правите, когато мис Браун оздравее?

— Каквото пожелае. Аз съм тук, ще я чакам, докато се съвземе, въпреки че жена ми ме вика в Париж по неотложна работа.

— Можем ли да знаем по каква?

— Естествено. Купувам медицинска апаратура за моята клиника.

— Откога жена ви е в Париж?

— От… хм… — той се позамисли — петнайсетина дни.

— На какъв адрес?

Той свали очила, прокара ръка по уморените си клепачи, отново тъжно се усмихна:

— Мисля, че в хотел „Тулон“, ако междувременно не се е преместила.

— Още един въпрос: какво сте правили днес следобед?

— Играх бридж на плажа с група американци. Бях разстроен от сцената, която ми направи Кети, и се опитах да се разсея с игра на карти. Нима ме подозирате в нещо?

— Моля, в нищо не ви подозираме. Просто формален въпрос за установяването на вашето алиби. Свободен сте. И благодарим за съдействието.

Доктор Кречмър вече отваряше вратата, за да излезе, когато Мирски нервно, някак си прекалено нервно се обърна към нас:

— Капитан Добрев, пуснете го да си замине! Съобщете и на летището и пристанището. А ти, Карлов, утре заран отиваш в ателието на Тони и изнасяш всичко. Не можем повече да чакаме.

— Слушам! — казах аз механично, доста удивен от заповедта на шефа, но бях достатъчно съобразителен да изчакам Кречмър да затвори вратата зад себе си, за да попитам: — Но, другарю Мирски, къде се намира това пусто ателие?

— Ще търсиш! Ще търсиш! — отсече шефът с весели искри в очите, стана и доволно потри ръце: — А това за летището и пристанището може да се поотложи още малко… Николай, моето момче, аз мисля, че си към края на твоето следствие.

— Уви, другарю Мирски — казах унило, — този път самият аз вече не съм много уверен в това. Трима важни свидетели са елиминирани: Стефана е мъртва, Кети Браун — в безсъзнание, Тони — ранен. А имах нужда от тримата: Кети да разкаже защо е стреляла по Тони, Тони да ни заведе в ателието си…

— Май че трудно ще успееш да го убедиш…

— Уви… Днес следобед получих голяма похвала от Големия шеф, но трябва да призная, че никога не съм се чувствувал толкова объркан.

— Това е само защото не си се наспал. Като се наспиш хубаво, всичко ще се проясни. Хайде върви в хотела и лягай! А аз си заминавам.

— Пак ли се връщате в София?

— Ами да. Какво ще правя тук?

Този път не му повярвах, но не питах повече. А той продължи:

— Наистина, какво ще правя тук? Ти си на прав път. Щом си успял да откриеш кой е фалшификаторът — и то какъв! — ще намериш и кой конкретно стои зад него: Голдсмит, Фернандес или Кети Браун. Един от тримата. А може би и тримата заедно. Или някой четвърти… Само мисли, Николай, мисли повече! Ясна ли ти е картинката?

— Не съвсем, но ще мисля.

— Лека нощ, Николай.

— Лека нощ, другарю Мирски.