Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

Пета част
Тони

1. Медицинско интермецо

Пристъпвайки към тази част на моя разказ, аз дълго размишлявах върху превратностите на човешката съдба, за криволиченията на живота, за противоречивото понятие майка, за величието и низостта на разумното същество, наречено Хомо Сапиенс. В своето двайсет и шест годишно житие-битие аз за първи път се сблъсквах с някои от тъмните страни на действителността, които коренно се отличаваха от заучените и акуратно класирани формули в учебниците. Бях в безпътица. В същото време обаче от това сблъскване с безпощадната реалност, аз, макар и със синини по душата си, излизах по-умен, по-силен и дори мъничко по-мъдър.

Впрочем, спомням си, такива мисли се въртяха в главата ми още тогава, във варненската болница, когато превързваха Тони.

Беше жив: куршумите го бяха пощадили, но иначе бе сякаш цяла рана. Главата му бе ударена на две-три места, кожата на лицето и челото разкъсана, гърбът и гърдите покрити с продълговати отоци. Не говореше, само пъшкаше и от време на време отваряше очи и ни гледаше с разноцветен, безизразен поглед.

— Докторе — попитах, — ще може ли да говори скоро?

— Зависи от психическото му състояние. Шокът е бил много силен, пък и самият той не е нормален. Хермафродит. Рядък случай. Иначе е здрав като бик. Няма нищо счупено, това по лицето е дребна работа. Имал е голямо щастие. Не са страшни и отоците на гърба, изглежда, че е бит с пръчка. Виждате ли тия резки? Те не са от падането, те са от удари.

Спомних си суровото лице на майката, заплашителния й крясък пред мегафона: „Слизай веднага, че иначе…“

— Докторе, кога все пак според вас ще е възможно да поприказвам с него?

— Не по-рано от утре.

— Къде са дрехите му?

— Предполагам вече в склада.

— Докторе, дайте ми, моля, нещо да ме събуди. От умора ми се вие свят.

Глътнах три кофенала, два прибрах в джоба и отидох в склада. Домакинът тъкмо записваше дрехите на Тони: мокасините, траперските панталони… В джобовете му имаше една-единствена вещ: нещо средно между извънредно остър нож и шило с дървена дръжка. Ножът бе от твърда стомана, а забитата в дървото част беше от парче пила. При повече въображение това сечиво можеше да се приеме за гравьорски резец. Взех го.

Поисках и дрехите на „мама Тони“.

— Онази ли, дето я оперират сега? „Стефана Антонова“ — прочете домакинът в тетрадката и изкара от шкафа един вързоп.

В него пък имаше само една замърсена от кръв рокля, бели гуменки, памучно бельо, носна кърпа и нищо повече. Върнах се пред операционната. Вратата беше все още затворена. Седнах на скамейката под часовника в белия коридор и търпеливо зачаках.

А чаках още много други неща: съобщение за залавянето на Габриел Фернандес, за резултата от обиска в дома на Стефана Антонова, за откриването на гравьорско ателие в село Захариево; чаках вест и от Мирски, на когото бях пратил телефонограма за случилото се под черния рид и за откритието ми, че фалшификаторът е Тони, а убиецът — Фернандес. Но вести нямаше никакви и въпреки трите кофенала започнах да клюмам.

Вратата се отвори късно — часовникът показваше два след полунощ. Появи се хирургът и с него — група асистенти.

— Докторе — скочих, — какво е положението?

— Тежко — каза той. — Черепът е пукнат от силен удар с металически предмет, може би револвер. Засегнат е мозъкът. Вътре впрочем открихме и тумор, който е притиснал мозъка и е предизвиквал навярно остри кризи у жената. Трябваше да премахнем и него. Затова се и забавихме.

— Ще живее ли?

— Направихме каквото можахме.

— Ще може ли да говори?

— Ако оцелее, след три-четири дни.

— Има ли вероятност да бълнува, да говори насън?

— Такава възможност не е изключена. Защо?

— Много бих искал да узная какво ще говори. Може да загатне нещо важно относно нападателя. Тя го е видяла, пътувала е с него в колата.

— Ще предам вашето искане на сестрата — каза хирургът, като недоволно повдигна рамене, — вас обаче не мога да пусна при болната.

Нямаше какво да правя повече тук, излязох.

 

 

Градът спеше под кръглата тиха луна. Морето сънно се плъзгаше по широкия плаж, като оставяше върху него милиарди искрящи като скъпоценни камъни песъчинки и влажни раковини. Откъм пристанището долиташе скърцането на товарачните кранове. Миришеше на водорасли и рози.

Вдъхнах дълбоко нощната прохлада и закрачих към автобусната спирка. И, разбира се, опитвах се да разсъждавам. Спокойно, без емоции, без примес на фантастика. Макар че фантастичното бе вече изречено: фалшификаторът е Тони.

Добрев ме бе нарекъл луд. Но аз бях сигурен, абсолютно сигурен, че съм прав, че човекът, който фабрикува онези фалшиви долари, не е никой друг, а Тони, само Тони, този привиден изрод, този полумъж-полужена с физика на дегенерат, който не знае да пише, не знае да чете и едва издава членоразделни звуци. Доказателства имах. Много. И различни, и убедителни. Ала в този нощен час, крачейки по безлюдните варненски улици, аз не бях в състояние да ги подредя върху таблото в техния логичен ред, не само защото бях преуморен, но и защото те все още бяха твърде разпилени, несвързани едно с друго и много от тях взаимно се изключваха. Дълбоко в себе си обаче чувствувах, че малко още е нужно, за да дойдат те по местата си, и това чувство беше първият сериозен признак, че съм научил нещо в началото на попрището си жизнено…

За капитан Добрев обаче, за шефа, за Големия шеф, това мое интуитивно чувство не струваше пет пари, на тях им трябваха категорични, безспорни доказателства, и то ГЛАВНОТО доказателство: ателието. Даже едно самопризнание на Тони нямаше да има никаква стойност без това доказателство. Разбира се, залавянето на Фернандес би изяснило много неща, би добавило няколко важни фигури върху дъската, и може би най-важната, но аз не можех да чакам да ми го доведат, толкова повече че никак не се надявах да го заловят скоро. Фернандес или вече летеше към Виена с каравела, разбира се, с фалшив паспорт — за майстора на доларите подправянето на един паспорт трябва да е играчка, — или пътуваше на юг към границата, която щеше да се опита да прехвърли, или в най-добрия случай се спотайваше сред десетките хиляди чужденци в хотелите или къмпингите по петстотинкилометровото крайбрежие. Оставаше ми следователно едно: сам да открия ателието.

Автобусът дойде с петима спящи пътници в него.

 

 

„Рубин“ също спеше. Хотелът беше празен, портиерът дремеше в приемната. А на таблото бяха останали само два ключа: на Робинзон Голдсмит и на Габриел Фернандес.

— Има ли вест от мексиканеца? — попитах.

— Няма, другарю Карлов. Търсиха го и други, най-напред от милицията, после неговите приятели Режисьора, доктор Кречмър… Но не вярвам да му се е случило нещо лошо. Запил се е някъде, това е. Нали го знам, от два месеца е тук, къркач и половина. Понякога нагъва по цял литър коктейли и окото му не мига, а понякога изведнъж кляка и не си показва носа навън по двайсет и четири часа.

— Ако научите нещо за него, звъннете ми веднага.

— То се знае — каза портиерът многозначително.

„То се знае“ — на всички вече беше известно, че не съм никакъв художник…

На масата в стаята ми имаше чиния със сандвичи, а леглото беше примамливо разтворено: Елина се беше погрижила за мен. Но не бях гладен и даже не ми се спеше вече.

Излязох на балкона. Долу, чак до хоризонта, морето трептеше с първите още неуловими пурпурни отражения на зората. Встрани се очертаваха стройните силуети на хотелите, вдясно, към Варна, криволичеше шосето, набраздено като шия на жираф от светлините на неоновите лампи. Беше тихо, тъй удивително тихо, че не се чуваше дори диханието на морето. И тъй красиво, че няколко дълги минути не мислех нито за Тони, нито за убиеца, нито за селянката с тумора в разбития череп.

— Хелоу!

Трепнах: през три преградки стоеше доктор Кречмър. Бе по пижама и ми махаше с ръка.

— Гуд морнинг — каза той със своята мека и приятна интонация.

— Добро утро — отвърнах.

Той посочи възхитителния пейзаж пред нас:

— Бютифул.

— Йес, много красиво.

Той се поогледа наоколо, направи знак, че трябва да пазим тишина, защото другите спят, и без покана се прехвърли през преградките при мен. И го направи тъй лесно!

— Хелоу, Ник! — каза той и ми стисна ръка. Шубертовското му лице благо се усмихваше. Погледна с възхищение към хоризонта, към небето и заговори бавно и отчетливо, като допълваше българските думи с красноречиви жестове: — Луна, море, красиво, но посибъл ту слип.

— Да — рекох, — не може да се спи в такава нощ.

Той кимна, доволен, че съм го разбрал. Нещо се сети, загрижено попита:

— Тони?

— Лошо — отвърнах на български, като придадох на лицето си съответното тъжно изражение.

— Оо! Сори… — каза той. — Тони гуд бой. Тони… мм… дед?

— Мъртъв? — отгатнах аз. — Не, не е дед.

— О, браво! — усмихна се той и повтори: — Тони гуд бой… А мама Тони?

— Мама Тони е много зле — отвърнах и добавих на английски: — Вери бед.

Той зацъка, поклати глава и от това очилата му засвяткаха от лунните лъчи.

— Сори, вери сори — промърмори той, после каза едно невъзможно „Довиждане“ и се върна по същия път на балкона си. Можех да се закълна, че наистина е дълбоко опечален от случилото се с Тони и с „мама Тони“.

Прибрах се в стаята си. Часът бе три и половина. Не ми се спеше, не ме свърташе тук между тия четири неми стени: оттатък, в Захариево, във Варна, в София колегите ми работеха без сън и без почивка. Аз също трябваше да върша нещо, какво точно, не знаех, но съзнавах, че в тия часове мястото ми не е в хотела. Повъртях се още няколко минути в банята, обръснах се, взех един леден душ, който окончателно ме отрезви и събуди, глътнах насила един сандвич и без повече да се колебая, изтичах надолу по стълбите, като прескачах по три стъпала наведнъж.

И едва на първия етаж се спрях поразен: не се държах за перилото, не се опирах на стената, не ми се виеше свят! Погледнах към издигащите се над главата ми спираловидни стълби, хвърлих поглед надолу: не, наистина не ми се виеше свят! Дълго стоях така, все още не вярвайки на този факт. Нима съм се излекувал? Наистина бях чел някъде, че тази болест може да изчезне след някакво внезапно и силно психофизическо сътресение. Може би това сътресение да бе преживяното под скалата? Онази грозна картина на падането на Тони върху зъберите и свалянето му с въжетата? Защо не! Защо не!

И тогава направих следното: изкачих се тичешком до петия стаж, наведох се над перилото, погледнах с широко отворени очи към бездната — не почувствувах никакъв страх и никакъв възел не се стегна в гърлото ми. На четвъртия етаж направих същото. И на третия. И на първия. И оттам като стрела се понесох навън под изумения поглед на портиера.

След минута летях с москвича към Захариево. И си подсвирквах, и натисках клаксона в ритъма на мелодията, и тази мелодия не беше коя да е, самата „Puppy love is the most beautiful love…“ Бях щастлив. Отървал се бях от един недъг, който ми пречеше да работя, да се наслаждавам на света, просто да живея. Изведнъж се видях да седя на столчето на витошкия лифт и до мен е Елина, и аз съм я прегърнал през кръста, и над нас е само тънкото въже, а далече долу са пропастите, и ние летим над тях като птици, и аз не треперя, и дори целувам Елина по смеещата се муцунка.

И отново се почувствувах преизпълнен със сили и оптимизъм, с моя проклет, трижди проклет оптимизъм. И ми се струваше, че нищо и никой вече не може да ми устои.

Накрая запалих и лулата.