Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (42)

11. Моят втори подвиг

Мирски ми пожела три несъвместими неща: да спя, да мисля и нощта ми да бъде лека. Опитайте се някога да ги съчетаете. Мисленето се превръща в хаос от безсмислени образи и думи, спането — в безкрайно мятане в леглото, а леката нощ — в кошмарно падане в мрачни пропасти.

От това противно състояние ме изтръгна тихо хълцане. Отворих очи — часовникът показваше 9. Бях спал единайсет часа! Ослушах се — хълцането идваше откъм балкона. Излязох. През три преградки стоеше доктор Кречмър и обронил глава на перилото, сдържано ридаеше. Беше по халат, небръснат, невчесан.

— Добро утро, док.

Той се стресна, огледа се замаяно наоколо, стеснително ми кимна и си влезе в стаята.

Прибрах се и аз. Възнамерявах веднага след закуска да изведа Тони от болницата и заедно да продължим нашия прекъснат излет по черните скали над Захариево, за да се добера най-после до прословутото ателие.

В ресторанта около дългата маса отново седеше познатата компания, но сега без Фернандес и Кети Браун. Настроението беше минорно. Седнах, поръчах си кафе.

След малко се яви и Кречмър — истински образ на скръбта. Едва сръбна от чая си, хляб не отхапа. Мълчахме.

— Мистър Карлов на телефона! — извика високоговорителят.

Изтичах към кабината, а в главата ми се въртеше само едно: пак се е случило нещо лошо, нещо непоправимо! Този телефон е вестител на нещастия.

Беше капитан Добрев:

— Николай, здрасти. Наспа ли се? А аз никак, едни неприятни киселини в стомаха, май че от тая пуста кока-кола. Почвам да подозирам, че не я правят с горнобанска вода. Ник, чу ли какво се е случило нощес?

— Не — казах със свито сърце. Кой ли ще е простреляният?

— Тони избягал от болницата. Да, бе, направил си шперц с вилицата, отключил и се измъкнал под носа на пазача, който дремел при пропуска.

Ето!

— Къде е той сега?

— Само петричката врачка може да те осведоми. Открили отсъствието му едва преди половин час. Та той или се е вече удавил в морето, или лежи премазан под някой автобус, или пък бяга към своето родно село. Нали ги знаеш тия ненормални — те са като животните: отдалече надушват хралупите си. Пратих хора по крайбрежието, наредих да търсят по пътищата, а ти, моля ти се, върви в Захариево. Бил си вече по ония скали, знаеш.

Върнах се в ресторанта.

— Неприятни новини? — попита Ели, като видя загриженото ми лице.

— Да, Тони избягал от болницата — казах кратко. — Отивам в Захариево.

— И аз идвам с тебе. — И се изправи.

Нашият разговор привличаше вниманието на останалите. Накарах я да седне, тихо продумах:

— Няма какво да правиш сега там. Върви да плуваш в морето. Чао!

— What happened^[1]? — попита Кречмър.

— Nothing^[2] — отвърна Ели и ми се озъби с пленителна усмивка. — Ще ми платиш за това. Много ти здраве! И дано се търкулнеш от скалите.

Този път стрелката на спидомера на москвича опря до червената граница. До Захариево стигнах за седем минути и отново оцених качествата на тази скромна количка.

Но Тони, разбира се, го нямаше и никой не беше го виждал в селото. Бързо се върнах към единайсетия километър, оставих колата под салкъма и решително тръгнах нагоре: бях сигурен, че ако Тони не се е удавил в морето или не лежи премазан под някой автобус, то той ще е някъде насам, в своето орлово царство, в своето ателие сред скалите. Добрев беше абсолютно прав в своето съждение за животните и хралупите.

На първата площадка внезапно се спрях, поразен от една мисъл: не, този път аз не се качвах по тия грозни скали в изпълнение на служебния си дълг, нито пък за да открия ателието на фалшификатора. Качвах се само заради Тони. Защото — и това почувствувах тук съвсем определено и „конкретно“ — аз се тревожех за Тони, за неговото здраве, за неговия разсъдък, за неговия талант, за неговото бъдеще. Просто обичах това момче.

Продължих нагоре, без да мисля за пропастта под мене, прехвърляйки в главата си възможните варианти на срещата ми с него и начините да го прилаская, за да дойде с мен: не носех нищо, нито праскови, нито рисунки.

От тази страна ни рида, поне дотук, изкачването не представляваше никаква особена трудност и аз пристъпвах енергично по криволичещата сред клека и камънака пътечка, като внимателно се взирах във всяка цепнатина, всяка дупка, всеки подозрителен храст, който би могъл да послужи като закритие на пещерен вход.

На третата площадка поспрях да си отдъхна. Надолу не гледах, само нагоре. А нагоре, до четвъртата площадка, се извисяваше една не много стръмна стена от три-четири метра, след което скалата отново се начупваше, сливайки се със съседните бърда. За всеки друг тия три метра биха били играчка, за мен те бяха изпитание. Но стигнал веднъж дотук, връщане нямаше. И избивайки всякаква мисъл от главата си, осланяйки се само на онова нещо в нас, което ни държи към живота, аз се вкопчих в скалата и полазих нагоре. Под носа си виждах само каменните грапавини, пръстите ми, които се впиваха в тях, прашеца, който се вдигаше пред тежко дишащата ми уста, и бавното, мъчително придвижване нагоре, сантиметър след сантиметър, дъх след дъх… И не мислех за нищо, за нищо не можех да мисля, за нищо не исках да мисля…

На шосето избоботи мотор. Рязко изскърцаха автомобилни спирачки. Неволно погледнах надолу.

И мигновено бездната зина. Вселената около мен се залюля, небето се сгромоляса, скалите легнаха встрани, храстите полетяха към висините и аз с тях — надолу-нагоре-встрани, надолу-нагоре-встрани… Писък проряза ушите ми.

Затворих очи.

Но мозъкът ми в черепа се люшкаше като каша, устните ми съхнеха, възелът в гърлото се стягаше до задушаване. Чувствувах как пръстите ми до кръв стискат издатините, как тялото ми се прилепва о скалата като пиявица, как лицето ми се гуши в камъка като в майчина гръд. Замириса на изгоряла трева, на суха пръст и човешка пот.

А ушите не преставаха да пищят и в тях се вбиваха ударите на сърцето.

Колко време съм висял така между небето и земята, не зная, но сега си представям как съм изглеждал: безпомощна човешка фигурка, впила се като октопод в мрачния рид на вкаменената светкавица, очакваща всеки миг да полети в пропастта.

Да викам за помощ не смеех: струваше ми се, че всеки най-малък шум ще разтърси тази каменна грамада и тя ще ме отблъсне от себе си заедно с тонове гърмящи лавини. Пък и не зная дали изобщо съм бил в състояние да викам за помощ.

Постепенно, може би след пет, а може би след двайсет минути писъкът в ушите ми поутихна, блъскането в гърдите понамаля. Предпазливо, безкрайно предпазливо отлепих буза от камъка, бавно-бавно повдигнах очи нагоре: над мен, до четвъртата площадка имаше не повече от един метър. Един метър или сто сантиметра, или две крачки, или три повдигания. Но за мен този метър беше по-дълъг, отколкото разстоянието от Земята до съзвездието Орион. И аз трябваше да го премина, да го изкача сам, без ничия помощ, със собствените си ръце и крака…

И тогава, това беше на 25 август 10 часа сутринта, започна вторият ми подвиг. Първият, спомняте си, нали, се състоеше в прехвърлянето на ония жалки балконски преградки. Честна дума, с този втори подвиг аз съм по-горд, отколкото с всичко останало, което извърших през тия няколко дни. Но вие не можете да разберете това…

Защото за мен беше по-лесно да разтворя пръсти, да отпусна ръце и да полетя надолу като в моите сънища. Защото, за да премина това разстояние от сто сантиметра, аз положих повече усилия на волята от всички земни космонавти при техните бъдещи полети до съзвездието Орион. Това не беше даже катерене, това беше едно безмилостно изнасилване на тялото ми, на обезумялото от страх тяло от страна на волята ми, която го тикаше, блъскаше, шибаше нагоре милиметър след милиметър, движение след движение, дъх след дъх…

А когато стигнах на площадката, аз се строполих по гръб и дълго гледах белите облачета в състояние на пълно изтощение. И блажено се усмихвах. Така навярно се чувствуват бебетата, когато проглеждат за първи път.

После се изправих и без да обръщам глава накъдето и да било, се отправих по пътеката вляво, опипвайки скалата, ровейки под храстите. Откриха се две-три дупки и нищо повече. Пещери нямаше. Продължих нататък. Тук пътечката правеше завой и минаваше към предната част на скалата. Мигновено впих ръце в камънака: оттук се откриваше изглед към село Захариево. През тази пътечка навярно Тони бе минал завчера… Бързо се върнах и тръгнах в противоположна посока.

Пътеката сега се виеше нагоре и един-два пъти изчезна, после изведнъж се спусна надолу и опря до грамада големи камъни, почти морени. По-нататък вече нямаше накъде, освен право към зигзагообразния връх, но той беше извън моите възможности.

Полегнах на един широк, плосък камък, размишлявайки върху нерадостната перспектива, която се откриваше пред мен за през близките дни: да пребродя всички тия черни ридове в търсене на една хипотетична пещера, в която следва да има едно още по-хипотетично ателие на един обаче твърде конкретен художник-фалшификатор. Можех, разбира се, да устроя масово претърсване, но тогава вече откриването на ателието нямаше да бъде моя заслуга, а вярвам да сте схванали от всички страници дотук, че аз бях един твърде честолюбив младши инспектор.

Шумът дойде отдолу, от камъка.

Долепих ухо. Да, нямаше съмнение: от дълбините на канарата идваше някакво скимтене. Можеше да бъде животно, а можеше да бъде и той.

Без да се изправям, все тъй с ухо над камъните, тръгнах по посока на шума. Най-силен беше той в низината над самия център на сипея, между три грамадни морени, сред които се откриваше нещо като неравна дупка. Наведох се, отново се ослушах: не беше скимтене, а тананикане на един дрезгав, женски глас. И тананикаше гласът мелодията на „Puppy love is the most beautiful love“, като от думите повтаряше само „Puppy-puppy-puppy“.

Спуснах се в дупката, като внимавах да не дращя по камъните. Краката ми опряха на твърдо дъно, ръцете ми заопипваха стените на каменния трап, докато хлътнаха в празнина не по-висока от половин метър. Проврях се в нея, запълзях напред. А тананикането ставаше все по-весело, онова „пупи-пупи-пупи“ по-отчетливо и ритмично, от което песента на Дафна Флеминг заприличваше на ръченица.

Десетина секунди пълзях в този нисък тунел, образуван от каменните прегради. Отначало не виждах нищо освен слънчевите лъчи, които се просмукваха през пролуките като многоцветни светлинни паяжини. После тунелът свърши.

Изправих се. И видях всичко.