Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (37)

6. Първи експеримент с Тони

В седем сутринта бях в болницата. Посрещна ме дежурният лекар:

— Този ваш Тони има чудовищна физика. Съвзе се за трийсет и шест часа. На други не биха стигнали пет дни. Ходи, яде, нещо майстори с алуминиевите чашки, като глина ги мачка, невероятно силен е. Още ден-два и ще то изпишем.

— Докторе, може ли да ми го дадете за няколко часа?

— За какво?

— Ще го пазя, обещавам. Необходим ми е във връзка със следствието по убийството на неговата майка.

По лицето му премина една особена, едва ли не загадъчна усмивка.

— Добре, но не го дразнете.

— Докторе — попитах, докато чаках, да донесат дрехите на момчето, — вие имахте възможност да се запознаете по-отблизо с болестта на Тони. Кажете ми, възможно ли е да съществува някаква връзка между неговия недъг и едно ненормално изостряне на негови чисто психофизически особености?

— Какво имате пред вид?

— Имам пред вид дарбата му да рисува.

— Нима притежава такава способност?

— Да, и то удивителна. Талант, който граничи с гениалност. При това почти без да е учил рисуване. Една неукротима жажда за рисуване. Природна стихия.

— Това е извънредно любопитно. Имат ли обаче някаква стойност неговите произведения?

— Според мен — да.

— Не е ли рисковано да се говори за гениалност?

— Да кажем — необикновено дарование.

— Хм… Случаят е наистина много рядък в медицината, но е възможен. Почти съм уверен, че всички негови кризи и припадъци произтичат от раздвоението на неговия пол, както впрочем и от някои унаследени белези, свързани с болестта на майката. Може да се допусне, че и тази негова дарба, за която говорите, има връзка с това раздвоение, с целия комплекс от нарушения на неговите психо-физиологически функции. Изобщо, опираме до Фройд… Ако действително има „гениалност“, то тя едва ли ще е нещо друго, освен една патологична деформация на нервните му центрове.

— Какво значение има названието? Не е ли всяка гениалност изключение от средната човешка норма?

— Невинаги обаче тя е болестно състояние.

— Нима смятате, че ако Тони се излекува, дарбата му ще се изгуби?

— Това може да се установи едва след операцията. Защото, струва ми се, Тони следва да се подложи на операция. Впрочем спомняте ли си за известния наш млад цигулар Марински, който допреди няколко години жънеше успехи у нас и в чужбина? Той страдаше от същия недъг. Оперираха го и след операцията престана да свири. Просто загуби вкус към музиката.

— Жалко.

— В замяна на това пък той стана здрав и читав мъж. А има и други интересни случаи. Вземете например нашия голям художник Владимиров. Когато преди няколко години той получи онзи жесток мозъчен удар, който го повали, парализира цялата му дясна страна и отне способността му да пише и говори, всички ние считахме, че с него е свършено. Но стана нещо, което опроверга всички прогнози и постави под съмнение много медицински теории. Той не само оцеля, но дори отново започна да рисува. С лявата си ръка, с ръката, с която не беше рисувал никога! И сега рисува така, сякаш се е родил нов художник, който няма нищо общо с предишния. Очевидно в недрата на неговата психика са се открили неподозирани по-рано възможности.

— А ако Владимиров оздравее? Нима ще загуби дарованието си?

— Никой нищо не знае… Роди се малчуган, на пет години вече той рисува сензационни неща, които печелят международни премии. Стане на петнайсет, мине пубертетът и от гениалността не остава нищо. И обратно — някакъв си четирийсетгодишен борсов агент, който никога през живота си не се е занимавал с живопис, изведнъж чувствува непреодолима потребност да рисува. Захвърля работа, семейство, всичко и след няколко години дарява човечеството с гениални творби — ето ви Гоген… Изобщо проблемът за гениалността е все още тера инкогнита за нас. Едва напоследък гените откриха една малка пролука, но много вода ще изтече, докато стигнем до нещо по-определено. А дотогава… Знаете ли колко гении са свършили душевно сакати?

— Не бих желал и Тони да свърши така.

— То не е задължително. Впрочем всичко, което ви казах, е, поне що се отнася до Тони, само предположения. За да излезем с по-точни заключения, той следва да бъде подложен на изследвания. Ако нямате нищо против, аз съм готов да се заема с тях. Уверен съм, че от случая ще се заинтересуват и други научни среди.

 

 

Получих дрехите на Тони, влязох в стаята му. Заварих го пред масичката да „майстори“ нещо с алуминиевите чаши, чинии и лъжици. Но те не бяха вече чаша, лъжица и чиния, а нещо друго, някаква странна металическа скулптурна композиция, отражение на потайни мъчителни видения в душата на този човек, който в своя печален жизнен път крачеше по тънкото въже върху пропастта между гениалността и уродливостта.

Посрещна ме въздържано — навярно все още си спомняше вчерашния ми опит да го изнудя, — но като му показах няколко рисунки, които бях взел на идване от приятеля си Веселин, той се отпусна. Грабна ги, ухили се и усилено започна да им се любува. И заекваше „Хубво… Хубво…“

— Обличай се, Тони, ще те заведа да видиш нещо още по-хубаво.

Той нахлузи дрехите си с радостно нетърпение: траперските панталони, мокасините, широкото като кафтан сако… В тия чудновати дрипи и с превързана глава той отново заприлича на маскарадно чучело, но нямах време да търся други дрехи: срещата с Големия шеф беше определена за 14 часа. Имах на разположение само половин ден.

Качих го в москвича и след девет минути бяхме пред градската художествена галерия, където, чакаха Веселин и неговият, приятел Панчо.

— Готови ли сте? — попитах. — Веселине, протокола ще водиш ти. Записваш всичко точно и подробно. И моля ви, не го смущавайте.

Влязохме в първата зала. В този ранен час тя беше съвсем празна. Веселин крачеше вдясно от Тони, аз вляво. Панчо зад него. Не го изпускахме от очи.

Варненската галерия не е от най-богатите, но в нея има няколко действително хубави работи, които заедно с кокетната експозиция на останалите творби привличат вниманието на ценителите.

Тони плахо пристъпи напред по лъскавия под и вдигна глава.

И в същия миг се отдръпна, почти подскочи, сякаш бе получил удар между очите. Сетне спря, зина и разтвори широко очи, готов да погълне целия този пищен свят от цветове и форми, които като лавини го заливаха отвсякъде. Задиша често, тежко, усещах как сърцето му блъска в гърдите.

После този Квазимодо в траперски дрехи тръгна наляво, тъкмо наляво, където висеше едно голямо табло, и се спря пред него. Беше една от ония красиви моми на Майстора среда червени ябълки и жарки слънца, които носят аромата от градините на моя роден край. Тони стоя дълго пред нея и дълго и безмълвно лицето му със сплеснатия нос и бебешките бърни беше озарено от щастие. В тия минути Тони се сливаше с красотата. И мъркаше като сит котарак на слънце.

— Хубво… — изсумтя той, без да откъсва очи от най-хубавата картина в галерията.

Зад него Веселин трескаво записваше.

— Тони — прошепнах, — Тони, искаш ли да си я нарисуваш, за да си я имаш? — И му подадох блока и флумастера.

Без да отклонява глава от таблото, той взе блока. И мигновено се преобрази: веждите му напрегнато се сключиха, очите се съсредоточиха в картината. Сетне със сигурна ръка за няколко минути нахвърли точно графично копие на картината.

— Дай! — казах, взех рисунката и я пъхнах в папката. — Ела, ще рисуваме още.

Заведох го пред една доста модерна, почти абстрактна картина — фигурна композиция на млад наш художник.

— Харесва ли ти?

Тони не отвърна нищо. Мълчеше, кривнал глава, вдигнал малко учудено вежди, като кученце пред непонятно явление. Сетне протегна ръка и прокара пръсти по платното.

— Нарисувай я!

Той не се остави да го подканвам втори път и изкопира и тази картина, макар че се получи нещо доста различно от оригинала. И после нарисува още една и още една… И всички копия влизаха в папката като приложения към протокола на Веселин.

А Тони не се уморяваше, обратно — все повече се оживяваше, вървеше от картина към картина, от скулптура към скулптура, неизменно мънкаше: „Хубво, хубво…“ мъркаше като котарак и искаше да рисува, да рисува… Едва го измъкнахме.

— Ела — рекох, — ще ти покажа нещо още по-хубаво.

Този път москвичът ни откара до цинкографията на градската печатница, където Тони беше работил някога.

У Тони, изглежда, се пробудиха спомени, защото по лицето му изведнъж се разля някакъв смесен израз на недоверие и радост. И просто не искаше да влезе.

— Върви, не бой се — казах и внимателно го поведох напред. Той неохотно закрачи по стълбите, като стискаше ръката ми в грапавия си и топъл юмрук.

В канцеларията ни чакаше предупреденият за нашето идване технически ръководител — възрастен мъж, който по външност напомняше Лорда.

— Охо, Тони, здрасти! — провикна се той, като сърдечно потупа момчето по рамото. — Я гледай, колко си пораснал!

Тони го гледаше под вежди, спуснал надолу дългите си ръце, все още недоверчив, но с далечна усмивка на устните.

— Какво, не ме ли позна? — попита техникът. — А кой те научи да рисуваш, върху мед, а?

Тони издаде звук, напомнящ радостно цвилене на жребче.

— Ммайстор Ммишо… — ухили се той. — Ммайстор Ммишо…

— Майстор Мишо, зер! Забрави ти старите си приятели. Как си, Тони, рисуваш ли още, или забрави, каквото си научил тук?

Тони само се хилеше и любовно гледаше майстор Мишо.

— Слушайте, момчета — каза техникът, — такава среща трябва да се полее! Толкова години не сме се виждали с Тони!…

Извади от задръстения с клишета шкаф ракия и чашки. Чукнахме се, пихме, Тони изпразни чашката си на един дъх.

— Ха по още една! — предложи майстор Мишо.

След двайсет секунди въздействието на алкохола върху Тони пролича: лицето му се отпусна, кьосавите му бузи поруменяха, очите му заблестяха със синьо-зелени и жълто-кафяви пламъчета.

Дадох знак на майстора, той се изправи.

— А сега, Тони, ела да видиш къде си работил едно време.

Станахме. Пред мен крачеше Тони и по бодрата му походка разбрах, че недоверието го е напуснало окончателно. Експериментът можеше да продължи.

Влязохме в цеха, без да отклоняваме очи от Тони. Тук неговата реакция беше съвсем друга. Изчезна онзи ням възторг пред красотата, на който бяхме свидетели в галерията. Сега той беше като дете, попаднало в магазин за играчки. Очите му загоряха още повече, пръстите му се раздвижиха и като че заживяха своя самостоятелен живот. Той пипаше тук и там, обикаляше машините, разглеждаше апаратите, пъхаше ръце зад лампите, помирисваше химикалите, весел, възбуден, сякаш откриваше едно отдавна загубено съкровище.

— Три месеца и нещо изкара тук — шепнеше до мен майстор Мишо. — За тия три месеца той научи повече, отколкото други за години. Стана първокласен гравьор.

— Защо напусна?

— Много причини. Още като го доведе майка му, той се дърпаше и ревеше, не искаше да остане. Странеше от работниците като диво животно, затова и не го обикнаха. А работеше ден и нощ, но не заради работата, а заради своя кеф: правеше каквото му скимне, понякога разваляше направеното от други, уж да го оправи. Един-два пъти даже работниците му се скараха, той избяга, върна го милицията, накрая дойде майка му и си го прибра.

Стигнахме до масата, където лежаха разхвърляни цинкови и медни плаки и готови вестникарски клишета. Тук Тони се спря и с повишен интерес заопипва с върха на пръстите си повърхността на клишетата.

— Как е, Тони, харесва ли ти? — попитах.

— Хубаво… — изрече той задавено.

— Можеш ли да направиш такова нещо?

— Уха!

Веднага му подадох един резец и медна плака.

— На! Рисувай! Ето това — и извадих скицата на Момата от галерията.

Той грабна резеца, позавъртя го между дебелите си пръсти, наведе се и започна да дълбае. С увиснали по старчески, зачервени от ракията бебешки бузи, с пламнали разноцветни очи и със замаха на майстор.

Веселин немееше и бе забравил да пише.

Отдъхнах си: доказателството беше в ръцете ми.

Оставаше ателието.