Братя Мормареви
Войната на таралежите (1)

1.

Мухата забръмча отново, заблъска се в стъклото на прозореца, утихна за миг и пак разпери криле, устремена навън.

Димитър Маляков отбеляза с чертичка върху корицата на тетрадката си поредния опит на насекомото да се измъкне от стаята на шести „г“ клас насред час по математика. Досега беше теглил тридесет чертички, на групички по пет. Драсна тридесет и първата. Мухата побръмча, побръмча и пак се умори. Стаи се в ъгъла на рамката — вероятно гледаше какво става на двора. Колко ли далеч може да вижда една муха? Сигурно достатъчно, за да установи колко хубав е този есенен ден — уж края на септември, а слънцето грее като през ваканцията.

Мухата забръмча и Димитър Маляков постави тридесет и втората чертичка. Искаше да разбере колко пъти това глупаво животинче ще си цапне главата в стъклото, докато схване, че измъкване навън няма.

— Отвори прозореца!

Учителката по математика и класна на шести „г“ клас Ана Добрева гледаше точно него и Маляков реши да не се прави на ударен. Стана, отвори прозореца и мухата излетя на чист въздух.

Добрева продължи урока. Разправяше нещо, което Маляков не разбираше, тъй като, увлечен в наблюдения, беше пропуснал обясненията й. Погледна към черната дъска. Там още стоеше написано заглавието на урока — „Привеждане на дроби към общ знаменател“ и дефиницията. Преписа я механично в тетрадката си, след това я прочете още един път: „Две дроби привеждаме към 03 като намерим ОК или НОК на знаменателите и разширим тези дроби до дроби със знаменатели, равни на това ОК или НОК — НОК на знаменателите е НОЗ на дробите“. Нищо не разбра, но не се разтревожи. Камен щеше да му обясни урока.

Камен Тошков, председателят на отрядния съвет, седеше на средната редица, четвъртия чин. Живееше с Димитър Маляков в един блок, но в различни входове и другаруваше с него още от малък. Маляков дължеше на Камен ако не всичките, то поне две трети от домашните си по математика.

Отварянето на вратата прекъсна занятията. Влезе директорът с някакъв висок, непознат мъж. Учениците се изправиха шумно.

Директорът представи госта, Христо Пангаров, бивш състезател от националния отбор по баскетбол, участвувал в сто и две международни срещи, понастоящем треньор на децата и юношите в „Академик“. След това му даде думата:

— Деца — започна Христо Пангаров, — дошъл съм да запиша желаещите да тренират баскетбол. Не гледайте, че сега всички се увличат по футбола. Средният ръст непрекъснато се увеличава, следователно все повече хора ще гледат нагоре към коша, вместо да търсят топката в краката си. Баскетболът развива сръчност и бързина, помага за бързото израстване на височина…

На това място от речта Димитър Маляков вдигна ръка.

— …Аз бях най-ниският в класа — продължи Пангаров. — За една година пораснах с дванайсет сантиметра.

Маляков изпъна ръката си още повече и се заповдига нетърпеливо от чина си. Дванайсет сантиметра, охо, това никак не е зле! Сега в класа той се нареждаше на предпоследно място по височина и затова, а не заради презимето, му викаха Маляка. Ако този човек го вземе в отбора си…

Маляка се опита да срещне погледа на Пангаров, да привлече вниманието му, но Пангаров като че ли не го забелязваше. Продължаваше да говори. Притежаваше чаровна усмивка и дар слово, но Добрева не го слушаше. Подпряла гръб на прозореца, тя се чудеше как може току-така, посред час, да й прекъснат урока. Знаеше, че за децата посещението на треньора е добре дошло. Слушаха го с интерес дори и тези, които в часовете й винаги блееха нанякъде. Това я обиждаше.

Христо Пангаров се увличаше все повече и повече в красноречието си. Разказа колко много труд и постоянство ще се изисква от всяко дете, за да се нареди то в редиците на националния отбор. Със силата на художественото слово той пресъздаде някои по-интересни моменти от мачове в Милано, Мадрид, Сантяго, Мексико сити и с това съвсем възбуди фантазията на всички.

— Какво е баскетболът? — провикна се той накрая патетично. — Преди всичко, движение! А движението е в основата на живота. Баскетболът укрепва здравето, укрепва духа, създава силни мъже. Мъже ли искате да станете, или баби?

— Мъже! — изреваха в един глас момчета и момичета и вдигнаха ръце. В гората от ръцете ръката на Маляка се изгуби и той се изправи.

— Какво има? — попита го треньорът.

— Да ме запишете!

Паягаров тръгна към чина на Маляка. Спря се и го измери с очи. Маляка стоше изопнат. „Дано ме избере, дано ме избере, дано ме избере…“ — повтаряше си той наум. Вярваше, че като желаеш нещо силно, то непременно се сбъдва.

— Да се разберем — обади се класната Добрева, — на ученици с посредствен успех няма да разреша да тренират.

— Ние и не приемаме — отвърна треньорът и продължи между редиците. — На нас слаби ученици не ни са нужни.

След това уточнение десетина деца смъкнаха ръцете си. Но не и Маляка. Той продължаваше да държи ръката си вдигната и да следи с очи Пангаров. Не му беше ясно записан ли е в отбора, или не. Изпитваше неприязън към класната си. Ако не го запишат, тя ще е виновна. Само се меси там, където не й е работата. Какво значи „посредствен успех“? По математика имаше четири, пълно четири! По другите предмети получаваше и петици, и четворки, и тройки. Никой в класа не можеше да се похвали с по-шарени бележки от неговите. И една шестица се мяркаше дори — по физкултура. Шейсетте метра взимаше за 8 секунди, а на лост правеше слънце. Кой друг на негова възраст може да прави такова хубаво слънце! И въобще „слънце“ се прави само във висшите учебни заведения. А тя, Добрева, намеква, че е посредствен ученик, без да си дава сметка, че може да прекъсне едно блестящо спортно бъдеще още в зародиш.

Всъщност децата напразно държаха ръцете си вдигнати. Пангаров знаеше предварително за кого идва. Той имаше навика тайно да наблюдава децата в часовете по физкултура. Изброи имената на трима. Никакви възражения от страна на Добрева. Това вдъхна нови надежди на Маляка — и тримата не блестяха с успеха си.

Пангаров спря пред Камен. Изгледа го от главата до краката и обратно.

— С успеха как е? — обърна се той към Добрева и й се усмихна. Тя беше не само млада, но и красива.

Добрева не отвърна на усмивката му. Гледаше го ядосано. След неговото посещение мъчно щеше отново да привлече вниманието на класа.

— Председател на отрядния съвет е! — отвърна тя недружелюбно.

— Името? — обърна се Пангаров делово към Камен.

— Камен Тошков.

— Добре дошъл в нашите редици, Камене. Утре, осем нула нула на игрището!

Добрева се присегна, постави ръка на рамото на Маляка и го натисна да си седне, стига е стърчал. На Маляка му стана обидно. След избора на Камен желанието му да влезе в отбора нарасна многократно. Не беше вече работата само до баскетбола. Маляка вярваше, че в края на краищата под спортното небе на България ще се намери място и за него. (Миналия вторник вестник „Старт“ излезе с уводна статия „Под спортното небе на България“, което заглавие Маляка запомни, защото му хареса. Готова фраза за класно по български език! Сменящ „спортното“ с по-подходяща дума и готово. Например под литературното небе на България изникнаха такива поети като… Маляков имаше и други готови фрази в главата си, които помагаха бележката му по български да бъде твърдо пет. Ако не ги употребяваше, може би щеше да получи и шестица, защото иначе пишеше не лошо.) Болеше го обаче, че Камен е избран, ще ходи на тренировки, а той ще стои отстрани. Та с Камен не бяха се делили никога. И друго си мислеше Маляка — когато Камен играе някъде по света, той ще си стои в къщи пред телевизора и ще го гледа — ако предават мача. Ами като свърши предаването? Ще се чуди какво да прави, а Камен ще се разхожда из непознати страни, пълни с толкова примамливи неща. Като онази змия например, която баща му донесе последния път от Франция. Съвсем като истинска. Сложиш я на стола на някой гост, той рече да седне и… Да носеше сега змията. Щеше да види Добрева.

— Лъчезар Пантев — каза треньорът. Добрева трепна като чу името.

— Невъзможно — отсече тя. — Пантев е зле е успеха.

Лъчезар Пантев, дънгалак с наболи мустаци, седеше на последния чин с наведена глава, пълна с тъжни мисли. Щом Добрева не разрешава, значи…

— Имам такъв случай — усмихна се отново чаровно Пангаров на Добрева, — слаб ученик, като започна да спортува системно, подобри успеха си. Въпрос на оросяване на мозъка. Това момче — посочи той към Пантата, — има отлични данни — бързина, отскок, рефлекс…

— Значи мозъкът му е достатъчно оросен! Нека благоволи сега да го използува за учене, пък после…

Лъчезар Пантев си помисли колко несправедлива е класната. Бележките, които беше получил от началото на годината, никак не говореха за добро оросяване на мозъка. Един добре оросен мозък не може да се разсейва така, както неговия. Ето вчера по история например — разказваше им учителката за развитието на градовете по време на феодализма, а неговата мисъл се понесе над града и кацна край игрището по баскетбол. И като го извадиха на черната дъска — тройка! Да не говорим за позора по български език, вместо „Обрядни народни песни“, чу „обедни народни песни“ и когато Станчовска го изпита, той заяви, че обедните народни песни се пеят за апетит.

— Той е талант! — натъртено повтори треньорът и Добрева обърна очи към него. — Да, да! Панта, стани!

Пантата се изтегли иззад чина с целия си ръст. Треньорът го посочи с ръка:

— Лъчезар Пантев ще стане национал, мога да твърдя това. Той ще донесе олимпийско и световно злато на България. От Пантев аз ще направя баскетболист номер едно.

Всички обърнаха глави към Пантев, или Пантата, както му викаха.

— Да — каза директорът, повече като размисъл, отколкото като съгласие. — Най-напред Пантев трябва да повиши успеха си. За останалото ще говорим след това.

Пантата наведе отново глава.

След като директорът и треньорът Пангаров напуснаха стаята, Добрева изтри дъската и написа следващото подзаглавие: „Сравняване на дроби с неравни членове“.

Пантата го преписа погрешно. Вместо „неравни членове“ писа „неравни крайници“.

2.

През своя тридесетгодишен живот треньорът Пангаров беше участвувал всичко на всичко в осем международни срещи. Останалите деветдесет и четири прибави към творческата си биография за авторитет. Най-далечния си мач игра в Скопие. За срещите в Мексико-сити, Сантяго, Милано и Мадрид знаеше от спортните вестници, които следеше най-редовио. В националния отбор бе участвувал само в мечтите си. А щеше положително да стигне до него и да бъде един от най-добрите, ако на републиканското първенство преди десетина години не си бе скъсал мускула на крака. Лежа дълго и го посъветваха да не се връща към активна игра. Този удар посрещна тежко — цялото му бъдеще като че ли рухна изведнъж. Тъй като го ценяха, назначиха го за помощник-треньор, а сетне му дадоха да се занимава е децата и юношите.

Пангаров обичаше да разказва случки от въображаемите си пътувания зад границата. Измисляше ги, не за да се самоизтъква и хвали, а за да възпитава патриотично бъдещите големи спортисти. В тези случки той с презрение отхвърляше предлаганите му хиляди долари, за да остане да играе като професионалист в Съединените щати, разобличаваше търгашеските наклонности на западните менажери, които често се опитваха да го водят по примамливи нощни заведения преди решителни мачове, за да бъде на следващия ден като изплют на игрището. На Христо Пангаров тези номера обаче никога не минаваха и това предизвикваше естествено възторг у малките.

Своите възпитаници треньорът подбираше дълго и старателно. Сега на игрището загряваха четиридесет и пет деца от четири училища. Пангаров ги наблюдаваше, преценяваше ги. Камен му харесваше, скромен и упорит. Но от всичко седем тренировки, на две не се яви. Камен имаше две братчета, близначета, за които се грижеше вече остарелият им дядо, но се налагаше понякога Камен да го отменя. Жалко! Така си мислеше треньорът, жалко! По пътя към спортната слава не трябва да стоят никакви пречки. Родината преди всичко, обичаше да казва той на питомците си и в това „преди всичко“ включваше и училището, и семейството, и приятелството, изобщо всичко, без което родината е само дума, изпразнена от съдържание.

Пантата! Това момче наистина го радваше с изящната си игра. Пангаров го готвеше за капитан на детския отбор. Чакаше само да се очисти от „мърлячите“, както той наричаше в себе си необещаващите, за да състави окончателно тима. Присъствието на Пантата в отбора му осигуряваше първото място на пролетното първенство. После, на лагер-школата през ваканцията, ще го причисли към юношите, да, да, към юношите. Сто на сто ще е най-добрият и там.

Пангаров се усмихна доволно. Все пак успя да издействува от директора разрешение да включи Пантата в отбора. Когато излязоха от шести „г“ клас, директорът беше непримирим.

— Безкрайно ми е неприятно — каза му той, — че сте се спрели на Лъчезар Пантев. Не разрешавам. Няма да допусна успехът на училището ми да се развали заради някакъв спорт!

Тези думи жегнаха Пангаров. Ако Лъчезар Пантев не му трябваше толкова много, щеше да види този директор как се говори с презрение за спорта. Някакъв спорт! Хайде де!!!

Но се овладя.

— Ако вие настоявате, ще се освободя от Пантев, макар че това ще бъде престъпление! Другарю директор, защо не разрешаваме на децата да следват естествените си наклонности?

— Защото на тази възраст всички ще искат да станат естрадни певци. Или спортисти! Или изобщо нещо, за което не е необходимо да учиш много. От мене, другарю Пангаров, никой не иска национали. Искат ми добри ученици, ей това е!

Пангаров го погледна и с чувство на превъзходство каза:

— Не искам да ви давам примери от нашата действителност, защото не е възпитателно! Но да вземем Пеле. Той е с незавършено основно образование, Бекенбауер едва е избутал седми клас. Ужасно слаб ученик е бил. Но и за него, и за Пеле знаят всички. А покрай тях и за много други, за които иначе никой нищо не би чул. Знае се например, че директорът на училището, в което е учил Бекенбауер, някой си Ханс фон Пауке, го е биел с пръчка по задника, загдето ритал топка, вместо да учи. Колкото и да го спирате, другарю директор, Пантев ще стане световна звезда. И тогава вие ще имате печалната слава на Ханс фон Пауке!

Преминаха коридора и спряха пред директорската врата. Пангаров очакваше, че директорът ще го покани да продължат разговора. Но той само каза мрачно:

— Добре, вземете Лъчезар Пантев.

Директорът потъна в стаята си. А Христо Пангаров си тръгна доволен. Цялата тази история с Бекенбауер, Пеле и Ханс фон Пауке беше негова измислица. Прилагаше я успешно вече трети път.

Пангаров наду свирката и спря играта. Без много обяснения, той любезно се ръкува със седемнадесет деца и им каза да си ходят. Маляка реши, че треньорът е постъпил правилно. Изгони мърлячите, останалите вече можеха да тренират спокойно, нямаше кой да им се мотае из краката.

Елитът, тоест избраниците на треньора, се раздели на два отбора и започна игра. Как само играеха децата! Искаха да оправдаят доверието, което Пангаров им гласува.

Пангаров седна на пейката, като не изпускаше децата от поглед. Сред тях сигурно тичаха и златните момчета. Кои са те? В избора си не биваше да бърка.

Всяка грешка от сега нататък щеше да е непростима.

Маляков? — самата мисъл за него предизвика усмивката на Пангаров.

Пътят на Маляков от училищната скамейка до отбора на „Академик“ никак не бе лек. Още щом директорът и треньорът напуснаха класната стая, а Добрева се обърна, за да напише заглавието на новия урок върху черната дъска, Маляка излетя в коридора без всякакво разрешение.

— Забравихте да ме питате как се казвам? — изпречи се той пред Пангаров.

— Как се казваш? — усмихна се Пангаров.

— Димитър Маляков! — отвърна гордо Маляка и радостни тръпки преминаха по тялото му. Щом го пита за името, значи го записва в отбора.

— Дребен си, Маляков, много дребен! — каза Пангаров и като че ли го заля със студена вода.

— Ами нали дванайсет сантиметра за една година…

— Значи догодина! — отвърна Пангаров.

Същата вечер в къщи Маляка разигра цяла трагедия. Впрочем „разигра“ е много неточно казано. Маляка беше искрен, когато заяви през сълзи, че щом не играе баскетбол, цял живот ще си остане нисък. Баща му не му обърна никакво внимание, а майка му отказа да ходи да се разправя с разни треньори. Малко й било дето се мъкнела в училище да му оправя успеха. Тогава Маляка обяви гладна стачка. Отказа дори да седне на масата. На следния ден майка му се направи, че нищо не забелязва, но на по-следващия и се стори, че синът й е силно прибледнял. На третия ден го завари да лежи в леглото си, забил поглед в тавана, отпуснал клепачи. Едната му ръка висеше безпомощно към пода.

— Митко! — викна тя уплашено. Маляка не й отговори.

— Докога тези глупости? Отново мълчание.

— Ще отида и ще говоря с този треньор, само стани да хапнеш!

Така майка му се предаде и отиде на игрището. Пангаров я изслуша внимателно, обясни й, че няма нищо против сина й и го записа. За Маляка нямаше по-щастлив ден. Във фантазията си той се виждаше… Не, не може да се опише точно как се виждаше, защото Маляка имаше невиждана фантазия. Във всеки случай, когато си представяше как се връща от състезания в чужбина, на летището винаги имаше строена духова музика. Много обичаше духовата музика. Тя повдигаше настроението му, разпалваше още повече въображението му, караше го да се чувствува най-малко полковник от въоръжените сили на Варшавския договор.

Затова Маляков сега тичаше неуморно из игрището. Докопаше ли топката, никому не я подаваше, дори и на Пантата. С едно око все поглеждаше към треньора — искаше да му направи впечатление. Напразно. Пангаров вече бе решил съдбата му. Наистина Маляков беше бърз и сръчен, но с този ръст…

Малко по-късно, уморени, но щастливи, децата седяха в съблекалнята. Събуваха гуменките и потните си чорапи. Чувствуваха се силни. Това е едно от чудесата на спорта, достатъчно, за да те накара да тренираш всеки ден, без да се стремиш непременно към лаврови венци.

— Ама как ги изхвърли онези, а? — обади се Маляка. Ставаше дума за седемнайсетте, които треньорът освободи от по-нататъшни тренировки. Не знаеше, че го очаква същата съдба.

— Това е то, малко сме вече! — обади се едно момче.

Останалите, подобно на него, също се чувстваха твърдо в отбора. Откакто бяха тръгнали на тренировки, за първи път изпитваха някаква сигурност и можеха да мечтаят на воля.

Докато се миеше в умивалнята, Камен се питаше дали има детски международни състезания. Сигурно! Няма начин детският отбор на София да не се срещне с детския отбор на Москва! Страшно му се ходеше в Москва. От там можеше да си купи най-различни технически пособия. Нямаше по-любимо занимание за него от техниката. Дядо му недочуваше — Камен прикачи към електрическия звънец светлинен сигнал. В кухнята и по стаите той монтира високоговорители свързани с грамофона. Щом станеше, баща му пускаше Лили Иванова и тя гърмеше из целия апартамент, като в почивна станция. Да не говорим за транзисторчето, което си направи. Ако отидеше в Москва, щеше да си купи цял комплект с прибори за фина работа, малки отверки, като часовникарските и разни там части. Знаеше, че в Москва всичко това е почти без пари.

Освежени от студената вода, децата тръгнаха през парка.

— Златните медали от чисто злато ли ги правят? — попита по едно време Маляка.

— Слушай, фастък — скастри го Пантата. — Ще подаваш на мене и няма да задаваш глупави въпроси!

Повече никой не се обади.

3.

Щом се прибра, Маляка отвори учебника по история. Очакваше да го изпитат. Започна да чете за хусистните войни, но мислите му хвърчаха другаде, Прочете на две, на три урока и измъкна вестник „Старт“.

По цялото протежение на първа страница бе снимката на капитана на българския национален отбор по баскетбол в момент на акция. Дълго я гледа.

Остави вестника и измъкна от гардероба кутия пълна със снимки. Отдели няколко и изряза от една собствената си глава. Постави я върху лицето на капитана на националния отбор. Хареса се като капитан. От къде пък да знае човек, може би един ден…

Маляка разлисти вестника. Една статия привлече вниманието му: „Бабинов разказва за тайните на успеха“. Под портрета на мъж с оплешивяла глава пишеше: Никола Бабинов, старши треньор на българския национален баскетболен отбор.

Статията не прочете, но заглавието и снимката на този симпатичен мъж го наведе на една мисъл. В телефонния указател на буквата „Б“ имаше трима Никола Бабиновци. Провери по телефона точно кой е треньорът, преписа си на листче адреса и излезе.

След двайсет минути натисна звънеца на Бабинов. Отвори му самият той.

— Какво има?

— Може ли да поговорим?

Стаята, в която го покани Бабинов, беше осеяна със снимки — Бабинов получава купа, Бабинов пред мавзолея на Ленин, Бабинов пред Айфеловата кула… И къде ли не. Колекцията от най-различни сувенири говореше за триумфалното му шествие по света. И снимките, и сувенирите възбуждаха още повече въображението на Маляков.

— Слушам те, момченце — каза Бабинов.

— Искам да взимам уроци.

— Уроци ли?

— Уроци!

— Имаш грешка!

— Нямам. Вие сте Никола Бабинов, треньор на българския национален отбор по баскетбол.

— Е, какви уроци искаш тогава от мен?

— По баскетбол!

— По баскетбол?

— Защо по цигулка да може, по френски да може, а по баскетбол да не може?

— Може би защото няма родител, който да даде пари за уроци по баскетбол!

— Знам, но аз ще казвам, че съм на френски.

Бабинов се смя много. В този хлапак имаше нещо повече от симпатично.

— Слушай, моето момче — каза той, — частни уроци не ти трябват. Ти и без частни уроци ще станеш голям баскетболист.

— Мислите ли?

— Сигурен съм.

— Благодаря!

Маляка стана да си ходи.

Бабинов го изпрати много любезно. Дори му подари книжката „А, Б на баскетболната игра“. Надписа му я: „На бъдещия изтъкнат баскетболист Димитър Маляков, от автора“. Маляка се трогна, нямаше друга книга с автограф. Стисна му ръката.

— Ще я науча наизуст! — обеща той.

— Чак пък наизуст!

Маляка тръгна бавно по стълбите. Спря се. Бабинов стоеше още на площадката.

— Какво?

Маляка се подвоуми. Искаше му се да попита каква е заплатата на един национал. Но се отказа.

— Много ви благодаря! — рече Маляка и хукна надолу.

4.

Въпреки очакванията „чистката“ сред трениращите продължи. Пангаров се държеше безкомпромисно и безмилостно. Стоян, едно момче от шести „г“, отстрани заради това, че закъсня с десет минути. Пангаров знаеше съвсем точно кого ще изгони, но не бързаше, дебнеше подходящ момеят, искаше изхвърлянето на набелязаните жертви да има възпитателен ефект върху децата. И ето Стоян закъсня.

— Разрешете да вляза? — помоли той.

— Не разрешавам! — извика силно Пангаров, за да чуят и останалите. Те загряваха около игрището.

Спряха да тичат и се обърнаха към първия ред на трибуната, където се разиграваше комедията.

— Ама аз закъснях, защото…

— Закъснял, защото! — прекъсна го Пангаров. — Чувате ли, закъснял, защото! Утре на някой мач така ли ще ми кажеш — закъснях, защото! А ако мачът е в Рим, Лондон или Токио, така ли ще речеш, закъснях, защото. И на какъв език ще го речеш. Марш.

Едва ли има по-унизително изгонване — две думи за оправдание не му даде да каже.

Но Пангаров постигна целта си. Децата се стреснаха. Камен изби от главата сч всякаква мисъл, че може да отсъствува понякога от тренировка, а Маляка си направи по-крайни изводи, занемари училището и това се отрази върху успеха му. По ботаника му зашиха такава двойка в бележника, че ушите му пламнаха. Но по пътя към славата има много трънливи пътеки, които той реши да заобиколи, доколкото е възможно. Затова скри за двойката от родителите си.

Все пак от тренировките имаше полза. Маляка се научи да става навреме, като войник, което направи отлично впечатление на майка му. За един месец порасна с два сантиметра (следеше редовно ръста си). Вероятно тю-добре ставаше и оросяването на мозъка му, но от това конкретни резултати липсваха.

И тазн сутрин Маляка скочи две минути преди будилника. Хвърли си пижамата и застана пред огледалото гол до кръста. Пое дълбоко въздух, изду гърди, понадигна се на пръсти. Дали ако порасне още малко ще престанат да му викат Маляк?

Отдолу, откъм улицата, се разнесе познатата свирка. Камен го викаше за тренировка.

Маляка навлече набързо гащета и анцуг, обу си чорапите, засуети се за миг, погледна гузно към вратата и се шмугна под леглото. В най-отдалечения ъгъл видя свряна найлоновата торба с гуменките. Докопа я, но чу, че вратата на стаята се отваря и се измъкна изпод леглото.

— Какво правиш там? — зачуди се майка му.

— Нищо, аз ей така!

Не е лесно да излъжеш майка си. По очите го позна, че нещо не е в ред. Наведе се и издърпа найлоновата торба.

— Гуменките ми — каза Маляка.

— Че какво търсят там? Майка му погледна в торбата, сетне към Маляка и пак в торбата. Че в нея бяха гуменките, бяха, но освен тях там се мъдреше и един бележник. Разтвори го.

— Така значи? Двойка! Отвън отново се чу сигналът.

— Ще я поправя! — обеща Маляка, за да се измъкне по-бързо от къщи.

Разярена, майка му тръгна към кухнята.

— Кольо! — викна тя на мъжа си, който си вареше кафе. — Двойка!

— По какво? — попита спокойно баща му, без да изпуска от очи новата машинка за филтрирано кафе.

Майката се възмути. Синът им е получил двойка, а той съвсем безразлично пита по какво! Като че ли има значение по какво! Би му кряснала, но пред децата се въздържаше да крещи, особено пред Маляка. Пред сестра му, двадесет и една годишна, вече студентка, по се отпускаше.

— По ботаника! — запази спокойствие тя. — И скрил бележника при гуменките!

— При гуменките ли? — обърна се чак сега баща му. Не изглеждаше недоволен, дори напротив. — Добре се е сетил, през ум не би ми минало!

Забеляза обаче на кухненската врата сина си и каза строго:

— Калпазанин!

— Никакви тренировки! — отсече майка му. — Да сяда да учи.

— Ти търча да го запишеш! — упрекна я бащата. — Спортист ще го правиш!

— Спортист! Три кюфтета и една баничка намерих под леглото му.

Маляка наведе глава. Никога не беше се хранил така добре, както по време на гладната стачка.

— Под леглото! — каза бащата. — Пак преувеличаваш. Откъде накъде ще държи кюфтета под леглото.

Отвън се разнесе свиркането на Камен — тревожно, настойчиво.

— Чакат ме! — обади се Маляка.

— Да чакат! — сряза го майка му.

— Щом го чакат, трябва да отиде! — намеси се бащата и се обърна ядосан към сина си: — Бягай сега, че…

Маляка грабна найлоновата торба с гуменките от ръцете на майка си и изхвръкна от апартамента преизпълнен с чувство на благодарност към баща си — чудесен човек, благороден. Заслужаваше да е министър, а не само директор на кантора за внос и износ.

Щом чу, че външната врата се хлопна, майка му избухна:

— Педагог! Аз кажа едно, ти друго!

— Преди да кажеш нещо, трябва да помислиш! Как ще го лишаваш от игра, как?!

— Двойка по ботаника.

— Е, не е толкова страшно, де. Ботаника! Аз съм получавал двойки и по математика и по химия. И пак станах инженер-химик.

— Ти, ти, само себе си знаеш. Не ме интересува колко си имал ти. Сега е друго.

— Няма друго, ма, няма друго! — повиши тон Никола Маляков. — Едно и също е, все се повтаря, ей това е! А и друго да е, какво? Може да стане спортист. Ей такива сълзи ще лееш пред телевизора, когато му закачат златни медали.

— Ще отидеш в училище! Още днес! Поискай да го изпитат пак!

Никола Маляков щеше да се развика, да й каже, че няма никакво намерение да ходи в училище, че синът му вече не е малък, а не е и честно да тормози учителите, щеше да крещи и да вика, но изведнъж нещо изпраска. Счупи се стъклената кана на новата кафеварка за филтрирано кафе. Бащата гледаше като отровен пръснатото на две стъкло и кафето, което се стичаше от масата на пода.

— Трийсет и осем марки — страдаше той. — Западногерманскн.

5.

Междувременно Камен и Маляка крачеха бодро по алеите на парка. Имаше още много време до тренировката, но те тръгваха винаги час по-рано, за да избегнат нежелателни закъснения. От шестите класове, като се изключи Пантата и още две момчета, в отбора бяха останали само те.

Чуха, че някой тича зад тях и се обърнаха. По алеята се приближаваше Константинов, пълен, около петдесет годишен мъж, в син анцуг. Като ги видя, усмихна им се приятелски.

Константинов, по професия счетоводител, живееше в техния блок. Всяка година си подаваше оставката като председател на домсъвета и всяка година го преизбираха с пълно мнозинство.

— Как сте, спортисти? — спря се Константинов. Реши да използува случая да си почине. Пъхтеше от умора.

— Добре сме, чичо Константинов? — отвърна Камен. — На тренировка отиваме.

— Само така! — поощри ги Константинов. — Човечеството, деца, започна да пълнее, след като превърна велосипеда в моторетка! — И се засмя.

— Закусвали ли сте? — попита той децата, когато видя продавача на „ескимо“.

— Да! — отвърна Камен.

— Елате тогава да ви почерпя. На празен стомах сладолед не е полезно да се яде.

Добре, че Константинов избърза с поканата. Маляка се канеше да каже, че той пак не е закусвал.

Пръв си изяде сладоледа Константинов. Облиза пръчицата и я захвърли настрани. Винаги се заричаше, че няма да яде сладко, годините и коремът му тежаха вече, но никога не издържаше на изкушенията.

— Когато човек спортува, всичко може да яде. Я вижте — посочи си той корема. — Стопил съм го.

Махна им с ръка за довиждане и продължи сутрешния си крос.

— Даже е напълнял! — констатира Камен. Малко по-нагоре ги настигна Пантата. Стърчеше над Камен с цяла глава и изглеждаше поне година-две по-голям.

— Ще има лагер-школа! — съобщи той. Това подействува като бомба.

— Кога? — попита Камен.

— Всички ли? — почти едновременно зададе въпрос и Маляка.

— Лятото в Панчарево — отвърна Пантата. — Мъже, жени, юноши, девойки. И детският отбор.

— Е, значи сме вътре! — чувствуваше се на седмото небе Маляка.

— Всякак!

— Тебе кой ти каза? — попита Камен.

— Другарят Пангаров. Снощи го срещнах. Панта, казва, подготвяй майка си отсега!

Зарадвани от тази вест, децата се затичаха през гората. Най-отпред бягаше Пантата, след него Камен и Маляка. По пътя към индийската нишка се присъединиха още момчета.

Тренировката започна както обикновено с бягане, после — общи физически упражнения, леко подскачане на място за отпускане на мускулите и игра. Децата — всичко двадесет и седем, се вживяха така, че забравиха треньора, който седеше на пейката и ги наблюдаваше. Мръщеше се — твърде много несполучливи удари в коша! Само Пантата не грешеше. Ето го, взе топката, мина един, двама, трима. Чудесна солова акция, която завърши с точен удар.

Но Пангаров скочи разярен от мястото си.

— Панта, ще ти скъсам ушите!

— Вкарах го! — отвърна му Пантата. — Хем сам!

— Сам! — гневеше се треньорът. — На мене ми трябва колектив! Като искаш да си солист, върви в Народната опера, там ги търсят. Тук обаче… — закани му се още веднъж и наду свирката. Тренировката продължи.

След малко Пангаров извика Маляка. Посочи му мястото до себе си. Маляка седна. Чудеше се какво може да означава това. Може би подбира първия състав? Или е нещо за лагер-школата? Дано не съвпадне с картите за море. Маляка би се отказал от море, но баща му нямаше да го пусне.

На игрището Пантата отново бе в акция. Мина един, втори, трети, върна се с дрибъл назад, подаде на Камен, Камен на момчето от шести „а“. То се поколеба, чисто положение, но не стреля. Върна на Пантата и Пантата вкара топката в коша.

— Сашо! — извика треньорът.

Само след пет минути на пейката седяха седем деца. Сред тях не бяха нито Пантата, нито Камен. Маляка гледаше тъжно, изпълнен с най-лоши предчувствия.

— Казах ли ви да се упражнявате?! — попита строго треньорът.

Децата наведоха глави.

— Имахме да учим — опита се да спаси положението Маляка, но само наля масло в огъня.

— Имали да учат! — избухна треньорът. — Ами ще учите! Но трябва да съчетавате едното е другото. Какво ме гледаш?

Въпросът бе към Маляка.

— Свободен си! — каза му треньорът. — Свободен си да учиш! — и го тупна по главата. — Като подгонен заяк припкаш, а резултат, никакъв! Чудиш се как да се отървеш от топката.

Оовободи и останалите шест деца без много приказки, само с едно докосване по главата, леко, но обидно.

Децата тръгнаха омърлушени. Напуснаха спортното поле като след поражение.

— Професори! — долетя до тях гласът на треньора.

6.

Децата вървяха по алеята сломени, обидени и унизени. Рухнаха надеждите им за олимпийска и световна слава. Изчезнаха розовите перспективи, романтиката на далечните пътувания, мечтите им за изпълнени с драматизъм моменти, в които всяко едно от тях се виждаше как с последни сили вкарва победния кош. Сега за тези момчета, седем на брой, животът нямаше никакъв смисъл. Какво им предлагаше той: труд и учение, учение и труд, за да станат някой ден най-много инженери, химици, научни работници, хайде, професори да е, за които никой нищо няма да знае. Във фантазията си Маляка лесно се виждаше и професор, но какво от това? Кой професор в световната история е бил посрещан с духова музика? Никой!

Не бяха минали и сто метра, когато ги настигна Камен.

— И тебе ли? — попита го Маляка. Зарадва се, че в края на краищата, ще са заедно, но не искаше Камен погрешно да изтълкува радостта му.

— Аз сам! — отвърна Камен. Децата се опряха. Не им се вярваше. Но разбраха, че Камен не лъже — беше напуснал отбора в знак на протест срещу обидното държане на Пангаров.

Камен вървеше мълчалив, заобиколен от приятелите си. Чувствуваше тяхната признателност и тя го изпълваше с гордост.

Мълчаливо групата на изгонените стигна блока, в който живееха Камен и Маляка. Никой не си тръгваше, просто не им се искаше да се разделят. Нещастието сближава хората, така казват. Седнаха на тревата край оградата, която разделяше празното място зад блока от стара, двуетажна къща. Празното място или дворът, както му викаха децата, бе доста добре поддържано. Имаше зелени площи и лехи с градински цветя.

— Той пък какво си въобразява толкова? — каза Маляка.

Никой не го попита за кого става дума, всички си мислеха за Пангаров. Мразеха го.

— Ега ти и треньора! — обади се едно момче. Мислеше, че като употребява такива изрази, изглежда по-голямо.

Маляка направи няколко язвителни забележки за тези, които Пангаров остави в тима. Повечето от тях, според Маляка, бяха дупки, с по два леви крака и с ръце, вързани на фльонги.

— Само дето Пантата… — опита се да каже някой нещо хубаво за Пантата.

Но Маляка го сряза веднага:

— Какво Пантата? Че той по алгебра като чуе за дроб и си представя дроб-сърма.

Децата се разсмяха.

— Хиляди долари, ха-ха! — обади се друго момче. — Пукнат долар никой няма да им предложи.

— Кой ще си харчи парите да ги води по разни не знам какви заведения! — добави трето момче. — Те и без това ходят като смотани из игрището.

— Без нас отбор ще направи, друг път! — заключи Маляка.

Тези разсъждения отново им възвърнаха самочувствието.

— А какво ще кажете, ако ние, изгонените, обявим мач на келявия му отбор. Ще го скапем! — даде ход на фантазията си Маляка.

Тази възможност ги въодушеви. Само Камен все още разсъждаваше трезво.

— Ще трябва да тренираме. А няма къде! В училището знаете какво е!

Знаеха, разбира се. Ред не можеха да хванат. Щом се появяха големите и трябваше да опразнят игрището. Случваше се и да се опънат, но тогава им загряваха вратовете и, все едно, напускаха.

Кой точно подхвърли идеята да си направят игрище е трудно да се каже. Тя се роди колективно. Място за цяло игрище в двора нямаше, но за какво им е цяло игрище? Един баскет е достатъчен. Пангаров поне ги научи как се тренира на един баскет и ще съжалява за това. Ще види той някой ден как неговите възпитаници напускат играта премазани от трицифрения резултат. Това ще бъде неговият край. Заслужен!

Ако не оставаше толкова малко време до училище, щяха да стоят още. Но трябваше и да обядват.

7.

Преди да бие вторият звънец учителската стая много прилича на обикновена класна стая — едни учители разговарят оживено, други се смеят, трети поправят набързо тетрадките с контролни упражнения — също като ученици, които пишат домашните си преди часа. Ако имаше и учители, които да тичат и да се гонят, да се замерят с тебешир и да си слагат марки, съвсем щеше да прилича на класна стая.

В учителската стая влезе запъхтяна Ана Добрева. Минута оставаше до втория звънец и както обикновено тя пристигна последна.

— Добър ден! — поздрави тя.

— Какво му е доброто, шест часа! — пошегува се млад колега. — Най-противна ми е срядата. А децата как издържат, е пълна мъгла.

Добрева не пое шегата. Тя винаги държеше на разстояние по-младите си колеги. Имаше свои грижи, за които по-нататък може да стане дума, а може и да не стане, защото грижите й бяха от любовен характер. Отвори си чантата, извади сандвич и започна да яде разсеяно. Гласът на Станчовска, учителката по литература, я стресна.

— Могат ли двама души едновременно да напишат една и съща глупост, как мислиш?

Добрева не разбра въпроса и вдигна рамене.

— Не могат — усмихна се Станачкова. — Най-напред я написва единият, сетне другият я преписва. И накрая двамата получават общо четири.

В този момент удари вторият звънец и Добрева прибра недоядения сандвич в чантата си, грабна дневника и излезе.

Имаше час в шести „г“. Вдигна Камен. Щеше да го изпита върху последния урок, за да премине на следващия. Така правеше обикновено — използуваше добрите ученици за прегавор.

Но най-неочаквано Камен не знаеше почти нищо.

Маляка се опита да подскаже, но класната го видя.

— За подсказване пиша две, а до тук Камен е изкарал три! — предупреди Добрева.

Маляка затвори учебника, нямаше смисъл да се мъчи. Да изкараш три не е чак толкова лошо, когато въобще не си учил.

Добрева вписа тройката в бележника на Камен и му го подаде:

— Това от тебе не очаквах!

Децата се стаиха на чиновете си. Ще продължи ли изпитването? И кой ще е следващият?

— Шести номер — каза Добрева.

Маляка се изправи с такава неохота, че на Добрева всичко й стана ясно.

— Кои числа наричаме противоположни — попита тя, — нали искаше да подскажеш?

Дявол да го вземе, преди малко Камен каза дефиницията, а сега той не можеше да си спомни и дума.

— Две рационални числа — започна дефиницията Добрева високо и отчетливо, сякаш диктуваше, — които при записване се различават само по своите знаци, се наричат противоположни числа.

— Да — съгласи се Маляка.

— Сега остава да ми пишеш и бележка! — смъмри го Добрева и му зададе още един въпрос: — От какво е образувано множеството на рационалните числа?

Маляка се напрегна и сбърчи вежди, опитваше се да създаде впечатление, че е учил, само трябва да се сети. Добрева обаче не се излъга.

— Положителните, цели и дробни, и отрицателните, цели и дробни числа, и числото нула образуват множеството на рационалните числа.

— Да — потвърди и този път Маляка.

— Като е да, повтори определението!

Маляка прехапа устни. Хванаха го на тясно, по-добре ще е да си признае:

— Не съм подготвен!

— Защо?

— Имахме тренировка и…

До този момент Добрева се държа сравнително спокойно. Като чу обаче за тренировката, кипна. Може би се сети за посещението на онзи сладкодумен треньор. Стана от мястото си и се изправи пред Маляка.

— Ритнитопковец ще ми ставаш!

— Биха му дузпата! — обади се Пантата.

— Какво, какво? — обърна се Добрева към него. Пантата веднага разбра, че е направил грешка, само дано му се размине. Изправи се и каза примирително и плахо:

— Шкартираха го!

Но почувствува, че не е избрал най-точната дума и затова добави:

— Така де, изгониха го.

— А тебе? — попита Добрева.

— Аз съм най-добрият! — похвали се Пантата.

— Я ела тук!

Добрева отвори бележника на Маляка.

— И по ботаника двойка! Браво!

Пантата вече стоеше до черната дъска с наведена глава.

— Да питам ли, или…

— За кой урок? — заинтересува се Пантата.

— Да кажем за сравняване на дроби с неравни членове.

Пантата помисли, помисли, пък подаде бележника си.

8.

Никой от изгонените нямаше намерение да казва в къщи, че е изгонен. След големите хвалби и планове за бляскаво спортно бъдеще, посрещани със снизходителни, скептични усмивки от „старите“, децата се срамуваха да кажат истината. Да бяха си мълчали! Винаги е по-добре, когато един успех идва изненадващо.

На връщане от училище приятелите отново заговориха за игрището и решиха, че ще започнат изравняването на двора още на следната сутрин. Нямаше миого голям ентусиазъм. Бележките тегнеха в чантите им. Ако родителите им разберяха за тях, щеше да последва затягане на дисциплината.

Когато Маляка влезе в къщи, най-напред провери дали има някой. Отвори поред всички врати и след като се увери, че е сам, извади бележника изпод ризата си. Зачуди се къде да го скрие. След провала на последното, толкова сигурно скривалище при гуменките, трябваше да намери друго. Повдигна дюшека на леглото си и сложи там бележника, оправи одеалото, замисли се и реши, че това скривалище пет пари не струва. Трябваше му нещо по-хитро. Огледа стаята. Сигурно скривалище не откри и затова отиде в хола. Чу, че се отваря външната врата и се стресна. Ако някой влезеше сега, щеше да го хване на местопрестъплението, с бележник в ръка. Скочи бързо на стола, оттам на масата и бутна бележника в полилея. Точно навреме. Майка му подаде глава и учудена го погледна. Добре, че не го свари на масата, а само прав на стола.

— Какво правиш там?

— Къде?

— На стола!

Хайде де, какво да каже? Най-добре е да не бърза с отговора. Ще вземе да изтърси нещо, което да доведе до нежелателни последствия. Слезе бавно от стола. Така спечели достатъчно време, за да измисли изход от положението.

— Днес ме изпитаха — каза той.

Гениално! Нищо по-гениално не можеше да измисли. За майка му, по-амбициозна от всички майки на света, това бе достатъчно, за да престане да се интересува какво търси синът й прав на стола като статуя на постамент. Главното за нея във всички случаи си оставаха бележките. Тя смяташе, че те са най-вярното отражение на знанията. И тъй като бележките на Маляка не я задоволяваха, тя ходеше в училище да се разправя с учителите. Ако успееше да му повиши бележката по някой предмет, считаше, че му е повишила знанията.

— По какво? — попита тя тревожно. — По математика, при Добрева.

— Е, и?

— Каза ми „браво“.

— Браво! — въздъхна с облекчение майката и погали сина си по главата.

И този път, както и в много други случаи, Маляка успя да се измъкне.

За Пантата самият бележник въобще не представляваше затруднение. Майка му не ровеше в чантата му. Питаше го само какво ново има в училище и му вярваше каквото и да й каже. Това тежеше на Пантата повече, отколкото ако трябваше да крие бележника. Доверието, с което майка му се отнасяше към него, го смущаваше. Как да постъпва — да казва истината и да я наскърбява, или да я лъже. В никакъв случай не искаше да наскърбява майка си и когато можеше, спестяваше истината. Стремеше се да не й създава допълнителни грижи. Малко ли й беше, че преди шест години баща му загина при автомобилна катастрофа.

Пантата имаше друг повод за безпокойство — чувствуваше се откъснат от съучениците си. Физически по-развит, той ги смяташе за хлапаци, кьорав косъм нямаха под носа си. Единствено Камен му харесваше, дори по едно време се сближиха — от него вземаше да преписва домашни по математика и български. Затова, когато изгониха момчетата от отбора, Пантата се зарадва, не за друго, а защото от класа оставаха само двамата с Камен. Но доброволното напускане на Камен го смути. Изпита желание да последва примера му, да плюе ма всичко и да го настигне. Но не намери сили. Сега малко съжаляваше. След училище се бе опитал да тръгне с Камен и изгонените от Пангаров деца, но те млъкнаха щом го видяха и той си отиде обиден. Почувствува се сам.

Камен нямаше никакво намерение да крие тройката си. Не обичаше да лъже. Казваше истината, каквато и да е. В къщи с него много-много не се занимаваха. Двете му братчета-близначета Тошко и Стефчо се родиха, когато той влизаше във втори клас и погълнаха вниманието на цялата фамилия. Две бебета наведнъж никак не е лека работа. И Камен трябваше да помага, особено когато майка му тръгна отново на работа.

Тя работеше в пощенски клон на гише за приемане на телеграми. Бе толкова скромна и тиха, че присъствието й не се забелязваше ни в службата, ни в къщи, но за сметка на това си изпълняваше идеално задълженията и на двете места.

Баща му, висок, здрав и мускулест, работеше в хлебозавода. Започна като общ работник, а сега вече бе квалифициран майстор, уважаван и обичан, носител на много награди и отличия за добра работа. Миналата година му връчиха златен медал „Столичен първенец през годините на седмата петилетка“. Към него получи и една екскурзия до Съветския съюз, първото му и засега последно пътуване в чужбина. Оттам донесе на Камен части за транзистор и един малък поялник.

Сега, седнал на масата в кухнята, Камен запояваше вътрешностите на някакъв транзистор. Дядо му, пенсионер от три години след четиридесетгодишна служба като пощенец, бъркаше крем на печката.

— Справедливо ли ти натресоха тази тройка, или… — попита той внука си.

— Нищо не знаех! — призна Камен.

— Е, щом не си знаел, добре! — заключи дядото. — Я да ме заместиш малко, че да отида да хвърля на Дончо една табла.

Камен затвори капака на транзистора и пое дървената лъжица от дядо си. Личеше, че не за първи път бърка крем.

Дядото нахлузи обувките си и седна на стола да ги върже.

— На майка си и баща си кажи, че съм отишъл до поликлиниката за окото… Не, не, не се учи да лъжеш! Кажи им, че не знаеш къде съм.

Родителите му се върнаха малко по-късно. Стефчо и Тошко ги посрещнаха с радостни викове.

— Какво ново в училище? — попита бащата на Камен, докато прегръщаше двете близначета.

— Случи се една неприятност …

Майка му трепна тревожно. Майките винаги очакват най-лошото.

— По математика, при Добрева! — Камен извади бележника и го подаде на баща си.

Майка му си отдъхна. Тя имаше вяра в сина си, той се учеше добре и някаква дребна засечка не можеше да я обезпокои.

— Аз пък си помислих, кой знае какво е станало!

— Кой знае какво! — повтори намръщено бащата и протегна към нея разтворения бележник. — А това малко ли е? Тройка!

— Ще я поправя!

— Твоя работа, бе — каза бащата. — Ако искаш я поправяй, ако искаш не! Остани си ей така, цял живот като мене да бухаш. То ако станеш като мене, хайде, ама докато пораснеш, с тройка и за продавач на гевреци няма да те вземат.

— Не казвай на дядо си — предупреди го майката. — Тежко ще я преживее тази тройка.

— А на тренировките, край! — кресна баща му.

— Добре, татко — съгласи се веднага Камен и излезе от кухнята.

Бащата остана да гледа след него учуден.

— Умен е! — заключи той, доволен от сина си. — Друг на негово място щеше да се репчи, а той…

— Може би не направи добре за тренировките — каза кротко майка му. — Трябва да спортува.

— Трябва, трябва! Като трябва, ей ти двор. Хайде, ние все с тренировки сме отрасли.

9.

На сутринта се събраха всичко на всичко единадесет момчета. Решиха да изключат от отбора останалите пет, които знаеха за акцията, но не дойдоха. Откъде накъде едни ще учат, а други ще копаят. А после ще пристигнат на готово игрище и — първи в учението, първи в спорта. Няма го майсторът!

— Професори! — заклейми ги Маляка, но наведе засрамен глава. Това „професори“ му напомни нещо.

Заловиха се да изравняват терена. Когато има цел и работата спори. Разпалваха се все повече и повече. На всяка лопата пръст Маляка гледаше като на удар в противниковия кош. Въодушеви се дотолкова, че по едно време предложи да сложат на „обекта“ знаме.

— А духова музика не искаш ли? — присмя му се едно от момчетата.

Появата на Стоименов прекъсна работата. Не толкова появата му, колкото строгият му глас:

— Кой ви разреши?!

Какво да отговорят? Стоименов живееше точно под Каменови и често се качваше да протестира, че малките много тичали и го смущавали.

— Да оправите това и да се махате!

Сега забелязаха, че нямаше кой знае какво да оправят. Въпреки едночасовия упорит труд, едва-едва бяха изравнили една леха.

За нещастие в този момент на двора изскочи и Худерова с метнато на рамо въже и пълен леген с пране — детски пеленки и гащенца. Тя пък живееше над Каменови и имаше две внучета — едното от сина, другото от дъщерята.

— Какво е това? — попита тя заядливо.

— Ами такова, игрище…

— Какво-о-о? Игрище! Само това ми липсва. А аз къде ще простирам?

— Ама и ти по всяко време простираш, Худерова! — обади се заядливо от балкона Шайтанова, възрастна самотна жена, която живееше точно над Худерова, Между двете съществуваше стара неприязън, която никой, дори и те двете, не знаеха откъде води началото си.

— Какво да правя, малки деца, госпожа, по всяко време се напикават — отвърна й ехидно Худерова и взе да връзва въжето за простираме.

Обадиха се от съседните балкони и разправията се разгоря още повече, за да достигне връхната си точка, когато дядото на Камен заяви, че децата имат право.

Точно в този момент се появи Константинов. Усмивката му веднага успокои духовете. Той изслуша гневните нападки на Стоименов срещу своеволието на децата и каза:

— Излишно се тревожите, всичко ще се оправи. Разбира се, че сте прав, как така ще правят игрище?!

Като че ли поля децата със студен душ. Но за кратко. Щом възрастните се прибраха, Константинов каза:

— Ама сте и вие! Че стават ли така тези работи. Най-напред трябва пропаганда и агитация, после внасяне на предложение, взимане на решение и чак тогава. Игрище значи? Много хубаво! Вместо да търча из парка, ще ме включите в отбора. Бива ли?

— Бива!

— Е добре! А сега, хайде! Изравняването си е изравняване, не го оправяйте, то ще потрябва. Няма да си трошиме краката на грапав терен я! — и той се прибра.

Настроението на децата се подобри. Маляка въодушевено предложи да извикат три пъти „хип-хип-ура“ за чичо Константинов. Направиха го. По балконите отново наизскачаха хора, но децата се прибраха кротко по домовете си.

10.

Константинов постави съобщение за жилищно събрание и в двата входа на блока. В съобщението се казваше, че ще бъде разгледан въпросът за използуването на двора от съкооператорите и техните семейства. Казваше се още, че решенията ще бъдат задължителни за всички, независимо дали са се явили на събранието, или не. В посочения час никой не дойде у Константинов. Той чака цели петнайсет минути и тогава слезе долу и натисна с длан звънците. От балконите започнаха да питат кой е?

— Е, хайде де! — подкани ги Константинов. — Петима Петка не чакат.

След пет минути на събранието се явиха майката на Маляка и бащата на Камен. После пристигна и баба Гинка. Носеше си стол, от сгъваемите, да не би да няма столове за всички. От другия вход дойдоха още двама.

— Какво даваш толкова зор? — намръщи се още от вратата единият. — За стълбите плащам ли си, плащам!

Константинов вдигна телефона да подкани Худерова.

— Няма да дойда — тросна се тя. — Докато Шайтанова не престане да ми изтърсва боклуците си отгоре, в нищо не участвувам.

Хората се насъбраха и взеха да нервничат. Уж петима Петка не чакат, а защо се бавят?!

— Да започваме — плясна с ръце Константинов, за да привлече вниманието.

И той даде ход на красноречието си. Обясни, че празните пространства зад блоковете са, за да има къде да играят децата, че дори той навремето си е искал да си построи гараж за трабанта, но от райсъвета му отказали категорично. Разказа и за един съвсем пресен нещастен случай — дете блъснато от лека кола на платното на улицата.

— А бе Константинов — прекъсна го един. — Що ни губиш времето. Игрище! На нас покрива ни тече, а ти за игрище си взел да ни приказваш!

— За нищо време ще го направим! — обади се бащата на Камен.

— Те, децата да си го правят! — възрази мъж с хитри малки очички, за който важното бе да не го хванат на работа.

Тъкмо нещата тръгнаха в желаната от Константинов посока, обади се баба Гинка.

— То без игрище човек не може да си почине на обед, а с игрище махалата като съберем… Сто седемдесет и пет ми е кръвното, вчера го мериха…

В това време с голямо закъснение пристигна Худерова.

— Аз съм абсолютно против — заяви тя, като разбра за какво става дума.

— А ти като си окупирала общото мазе! — сряза я веднага Шайтанова.

Между двете жени се завърза престрелка.

— Другари, моля ви — опитваше се да въдвори ред Константинов. — Защо да се отплесваме, въпросът сега е за децата… Трябва да вземем някакво решение…

— Само игрище не! Всичко друго да, игрище не! — отсече Стоименов. — Аз шум не понасям!

— Децата имат нужда от…

Константинов отново се опита да се застъпи за децата, но баба Гинка не го остави да се доизкаже:

— Децата са си деца, но и ние сме хора!

Грабна стола си, огледа победоносно всички, доволна от крилатата мисъл, която изрече, и напусна събранието.

Някой отново повдигна въпроса за общото мазе.

— Какво общото мазе, какво общото мазе! — прие веднага заяждането Худерова.

Константинов разбра, че е изтървал ръководството на събранието и взе да мисли за други дипломатически ходове, с които да помогне на децата.

11.

Междувременно нашите приятели се намираха на две преки разстояния. Константинов ги беше предупредил да не се мяркат по двора, докато трае събранието, особено с приятелчета от други блокове. Децата не се занимаваха с нещо кой знае колко похвално. Целеха се с ластици в краката на минаващите момичета. Стаени зад ъгъла на една къща, те дебнеха. Камен опъна ластика и пусна хартиеното „куршумче“. Момичето се хвана за крака, погледна гневно, но като не видя никого, продължи. Маляка сложи една чертичка срещу името на Камен.

— Три на четири! — съобщи той резултата и извади своя ластик. Зареди го, погледна по улицата и зачака.

— Имало инструкция да пишат лоши бележки на учениците — каза Маляка, без да престава да дебне. — С оглед на професионалното о-оори-ен-тиране.

Последната дума я разтегна заедно с ластика. Пусна го. Не можа да изравни резултата и се ядоса. Друго момче се приготви за стрелба. Не след много решиха да стрелят по двама едновременно, всеки в различен крак на жертвата. Подвижната мишена не закъсня — момиче с плитки, по ученическа престилка, доста пълничко.

— Туй със затворени очи ще го ударя! — каза Маляка.

Пуснаха ластиците. Момичето подскочи улучено и в двата крака. Но бързо се окопити, хукна неочаквано към децата и сграбчи Камен. Докато Камен се усети, видя се повален на земята.

— Ей! — изпречи се Маляка и посегна, но получи такъв шамар, че се хвана за бузата и запелтечи: — Що се бийш, ма!

Вместо отговор момичето му удари още един шамар и си тръпна.

— Пикла! — викна след него Маляка. Момичето се обърна и той побегна. Това го спаси от допълнителни неприятности.

Така завърши не твърде изисканата им игра с ластик. Тръгнаха си. Трябваше да разберат какво е решило събранието.

Завариха Константинов на улицата да привързва с тел ауспуха на трабанта.

— Разрешиха ли? — попита нетърпеливо Маляка. Константинов се измъкна изпод колата, погледна ги и каза:

— Елате!

Фактът, че не им отговори веднага, ги изпълни с лоши предчувствия. В двора видяха Худерова да друса внуците, за улеснение й бяха купили количка за близнаци. Худерова се направи, че не ги вижда, което засили подозренията им. Константинов щракна лампата към мазето, но крушка нямаше.

— Ще поставим! — успокои той децата. Заслизаха по полутъмната стълба. В тишината се чуваше ритмичното капене на чешма. Константинов отвори вратата на общото мазе и светна лампата. Помещението не бе лошо, с малко прозорче към улицата, с чешма, която капеше в голяма, мухлясала отвън каца, пълна със застояла вода, издаваща неприятната миризма на превтасало кисело зеле.

— Това решиха да ви дадем! — каза Константинов.

— Че за какво ни е? — попита Камен.

— За работилница! Ще я обзаведем, всеки ще даде по нещо. Хем шум да не вдигате на двора, хем с нещо полезно да се занимавате, така казаха.

Покрай прозорчето със счупено стъкло минаха два женски крака и Маляка бързо извади ластика, но се сети за присъствието на Константинов и го прибра. Камен пък гледаше към провисилия се точно над кацата паяк. Хвана с два пръста нишката и пусна паяка във водата.

— Кацата е на Худерова, но се реши да я махне! — продължи да ги осведомява Константинов за резултатите от събранието.

По коридора се чу тътрене и след малко на вратата се появи Стоименов, най-върлият противник на игрището, със сина си, средношколец с току-що набола брада и оформени вече мустачки. Влачеха старо, но запазено бюро.

— Ето — каза Стоименов, — давам ви го за работилницата. Само че го пазете!

Нагласиха го край едната стена и си тръгнаха.

— Поне едно благодаря няма ли да кажете! — укори той децата и хлопна вратата.

— Негова е идеята! — каза Константинов. Отново шум по коридора. Този път баба Гинка остави продънена селска кошница и две стари щайги.

— За работилницата — каза тя и бързо се измъкна.

— Ама чакайте — викна след нея Константинов. — Няма да изхвърляте тук боклуците я.

— Като нямаме килер! — отвърна му баба Гинка. — Архитекти!

Константинов видя омърлушените физиономии на децата и реши да им повдигне духа.

— Ще се борим! — каза той. — Ще говоря с всеки поотделно. Ще ги пречупя един по един и ще събера от всички подписи, че са съгласни. Знаете ли историята за хан Кубрат и синовете му? Дето преди да умре им дал да счупят сноп пръчки?

Децата кимнаха. Кой не знае тази история?

12.

Стоименов, върлият противник на игрището, притисна плътно длани към ушите си. Седнал на масата в хола, той четеше, но не можеше да се съсредоточи. Някъде отдалеч долитаха на промеждутъци тъпи удари. Стоименов повдигна леко едната си длан.

„Дан-н-н“!

Никак не бяха тъпи ударите, направо на ламарина биеха и то силно. Стоименов отново притисна ухото си. Ударите заглъхнаха и четивото бързо го погълна. Забрави за шума, отпусна и двете си ръце, настани се удобно, дори се усмихна нещо на прочетеното и в този момент, като че ли гръмотевица падна върху къщата. Стоименов скочи от мястото си. По пантофи побягна надолу по стълбите, излезе на двора и потъна в другия вход. Спря чак пред вратата на Константинов, пое си дъх и натисна звънеца.

Отвори му самият Константинов.

— Това е безобразие! — изкрещя Стоименов.

— Кое? — попита наивно Константинов. „Дан-н-н“! — разнесоха се нови удари и тук, на стълбите, те звучаха още по-ушераздирателно. Сякаш десетки чукове се стоварваха върху висяща ламарина.

— Това! — отвърна гневно Стоименов.

— Кое — правеше се, че не разбира Константинов, но нов удар заглуши въпроса му и Стоименов се принуди да попита:

— Какво казахте?

— А-а-а — сети се Константинов. — Да видим! Взе ключовете от закачалката и двамата тръгнаха.

Децата се бяха събрали долу в мазето — Камен, с двете близначета, Маляка и още три-четири спортистчета. От ушите им стърчаха памуци. На пода се търкаляше стар смачкан варел и всички удряха по него с чукове, пили и каквото бяха успели да намерят сред великодушните дарения на съкооператорите, с които бе оборудвана работилницата. Удряха настървено. Стефчо и Тошко се забавляваха истински, надаваха викове при всеки удар, като за общия шум допринасяха и с ритници по варела.

Работилницата не страдаше от липса на мебелировка — един изтърбушен виенски стол, две плетени кресла, със стърчащи клечки точно на мястото, върху което се сяда — истински кресла за индийски факири. В едно сандъче имаше ръждясали инструменти и дръжката на една по-нова тесла. Твърде важната част липсваше. На стената до бюрото висеше стара, ненужна детска количка и един маркуч, домъкнат, за да не пречи в някое друго мазе. Тук се намираха и инструментите за почистване на сняг, а кацата на Худерова продължаваше да стои под капещата чешма.

В паузата между два удара децата чуха стъпки по коридора и това ги вдъхнови още повече. По варела заваляха нови удари. Вратата нервно се отвори и на прага застана Стоименов, а зад него — Константинов.

— Какво правите?! — закрещя с всички сили Стоименов. Нервите му вече не издържаха.

Децата извадиха памуците от ушите си.

— Моля?

— Какво правите?

— Танк! — отвърна Маляка. — С далечно управление, само че най-напред трябва да направим варела четвъртит.

— Шум правите, ето какво!

— Танк казаха — поправи го Константинов.

— Танк! Това да не е военен завод!

— Работилница е — отвърна му Константинов със спокойствие, което можеше да подлуди всекиго. — Нали всички така решихте?

— Защо казваш „решихте“, Константинов? Решихме!!!

— Аз бях за игрище — отсече Константинов. — Вече всички се съгласиха. И подписи имам. Само вие…

Тази новина смути Стоименов. Константинов долови това и веднага атакува:

— Какъв шум може да се вдига на едно баскетболно игрище и то не цяло, а половин! Пък и децата, кротки са.

Стоименов махна с ръка.

— Ще разпиша и аз за това ваше игрище, да опустее и игрището ви. Но само още един път да чуя…

Константинов измъкна химикала и списък. Стоименов се подписа срещу името си.

13.

Константинов заблуди Стоименов. В списъка липсваха подписите на Худерова и баба Гинка. И двете се оказаха костелив орех. Хич не ги интересуваше къде ще играят децата, важното бе на тях да не пречат. От Константинов децата повече не можеха да искат нищо, той изчерпа всичките си възможности за въздействие над двете баби. А и замина в командировка. Затова решиха да действуват сами.

Една сутрин в девет часа, време удобно, тъй като всички родители са на работа, Маляка изнесе на двора чудесна баскетболна топка, истинска, купена в Милано. Децата се наредиха в кръг и започнаха да си я подават. Е, пасовете трябваше да са къси, място нямаше, но в края на краищата те не тренираха, а пристъпваха към военни действия по предварително разработения план.

Пет минути по-късно на двора излезе Худерова с пълен леген пране и метнато през рамо въже. Камен пусна остър, отсечен пас над легена. Направи го нарочно, това влизаше в плана. Худерова спря и загледа децата предизвикателно. Те преустановиха играта и се събраха до оградата. Абсолютно неочаквано за нея! Тя мислеше, че ще продължат играта и се готвеше да прави скандал. Изненадващите ходове в една война винаги внасят смут в противниковия лагер.

Докато връзваше въжето Худерова хвърляше по едно око към децата. Насядали до черешата в края на лехата, те кротуваха като агънца. Това я караше да бъде нащрек. Дали не са намислили нещо?

Худерова намята пелените и гащичките и тръгна към входа на блока, но все се обръщаше назад. Децата стояха там — кротки, хрисими, дори не си приказваха. Повече от съмнително!

Хвърли поглед към двора и от прозореца на стълбището. Никаква промяна. Влезе в кухнята и взе да бели картофи, но нещо я глождеше отвътре, не й даваше мира. Въпреки че навън вече се бе позастудило и вятърът режеше, излезе да бели картофите на балкона, та да й са децата под око.

— Прави се, че бели картофи — докладва едно от децата.

— Ако не и издържат нервите, ще започне да ни замерва с белени картофи! — каза Маляка.

След като свърши работата си, Худерова се махна от балкона. Камен скочи и започна дрибъл с топката Тя веднага подаде глава.

— Ей, да не изцапате прането!

— Няма, няма — успокои я Камен. — Бъдете спокойна!

Как да бъда спокойна, когато е толкова мил и любезен. Кроят нещо, така реши тя, но какво?

Щом се прибра, децата затичаха в кръг и нададох викове, но без топката, не искаха да изцапат прането. Само тичаха, викаха и гледаха към балкона. Худерова обаче не се показа. Не разбраха защо. Този път протилникът ги изненадваше с поведението си.

Худерова ги наблюдаваше зад пердето в кухнята. Усмихваше се злорадо. Разбрала им беше номера — искаха да я тормозят. Ще видим кой кого!

Изкипяването на супата я накара да подскочи. Цялата печка бе в пяна. Мърморейки, тя се захвана да чисти.

На децата им омръзна да тичат и отново насядаха край черешата. Войната на нерви взе да изостря и техните нерви.

От входа изтърчаха радостни братчетата на Камен, а след тях и дядо им, стегнат, издокаран. Щом го ви така облечен, Камен веднага разбра за къде е тръгнал. В общия план за действие дядото на Камен имаше стециална дипломатическа мисия. Миналата вечер Камен за малко щеше да го изгуби като съюзник. Техните бяха отишли на гости, близначетата си легнаха, а дядо му и Камен седнаха да играят шах.

— Ти как си с баба Гинка, дядо? — попита Кам.

— В какъв смисъл?

— Можеш ли да я убедиш в нещо.

Дядото мръдна пешката пред царя си и погледна хитро към Камен. Радваше се на хода си.

— Какво да я убеждавам? Шах!

Камен предпази царя си с коня.

— Хайде, офицерът в домашен отпуск! — взе дядо му белия офицер. — Ако продължаваш с тази баба Гинка, ще ти взема и топа! Какво искаш да я убеждавам?

— Ами такова, да се съгласи за игрището! — Камен премести другия си кон: — Шах-шех.

Дядото го погледна като отровен, наистина — шах-шех. Ядоса се и внезапно избухна:

— Стига с това игрище! Не се играе така! — с едно движение на ръката очисти дъската от фигурите.

Ама че тъпа работа, как можа! Хем си познаваше дядото, така се вживяваше и на шах, и на табла, че… Пък и не му минаваше лесно. Друго да е, накриво нещо да си му казал, забравяше го веднага. Биеш ли го на шах обаче…

— Да играем още една? — предложи Камен.

— Ами, ами, време е да лягаш!

Камен тръгна към стаята, но дядо му го върна.

— Хайде, още една, добре, но само да смееш да ме разсейваш с разни там глупости.

Камен се остави да го разгромят.

— Дай още една да не кажеш, че е случайно.

На петня ход Камен загуби топа си, на осмия остана с четири пешки, на дванайстия беше мат.

— Да видиш, когато мълчиш, какъв бой ядеш. А ти, баба Гинка, та баба Гинка. Какво искаш от баба Гинка?

И ето го сега стегнат, като че ли за ръката й е тръгнал.

— Дано успееш — насърчи го Камен.

— Аз ли? Аз две войни съм изкарал, че от Гинка един подпис ако не изкарам! — и решително тръгна към вход „Б“.

Камен се върна при приятелите си.

— Атака по всички фронтове — каза той, пипна една пеленка и извика: — Другарко Худерова-а-а!

Този път тя се показа веднага.

— Изсъхна! — докладва той.

— Хубаво да изсъхне!

— Е, добре! — отвърна й Камен. Никаква съпротива в гласа му.

— На ден по три пъти простира — каза Маляка. — Тия, нейните, друго не правят, по цял ден гащите пълнят.

— Да ги пълнят! — обади се едно момче. — Това е война на нерви.

14.

Междувременно дядото на Камен седеше в хола у баба Гинка и разглеждаше снимки. Скучно, но нямаше как. Баба Гинка го посрещна сърдечно, хич дори не се учуди, че й идва на гости. Той от любезност попита:

— Пишат ли дъщерята и зетят?

Де да знае, че това й е болното място. Веднага домъкна куп писма и снимки — той и тя под бананово дърво, той и тя влизат в новата си кола, той и тя на веранда с изглед към палмова горичка. Изобщо все снимки, с които искаха да кажат „вижте ни къде сме“. Докато дядото ги гледаше, баба Гинка нареждаше:

— Трета година, моля ти се, и гледай ги, все усмихнати. Как я карам аз, хич и не питат. Докато Тончо беше по-малък, хайде, но вече нерви не ми останаха…

Ставаше дума за петгодишния Тончо, внука й, който надаваше бойни викове и замеряше с топчета цяла армия войници, строени на килима.

— И от бой вече не разбира! Тончо!

— Стига ма-а-а! — продължи малкият да бомбардира останалите прави войници.

— Виждаш ли, нищо вече не помага! И за какво им е всичко това да ги питаш! Че то детето няма да ги познае като се върнат, колкаво беше… Ние едно време на дечицата се радвахме, сега на колите се радват, шантав свят стана, ти казвам. Ама какво съм ти се заоплаквала аз на тебе, нали ти виждаш. Твоите като са тука, сякаш не са ти оставили и трите на тебе…

Говореше като картечница и дядото разбра, че трудничко ще вземе думата. На няколко пъти се опита да използува паузите, докато баба Гинка си вземаше дъх, но не успяваше. Добре, че накрая тя сама каза:

— Та ти какво? За нещо си дошъл, виждам…

— Ще ти кажа…

Но баба Гинка го прекъсна:

— Чакай да те почерпя първо едно сладко. Ей на, виждаш ли, и сладко съм сварила, че като си дойдат напролет, да има. Защо се трепя да ме питаш! — и баба Гинка отиде за сладкото.

Тончо веднага се опита да привлече вниманието на дядото. Изплези му се. На дядото му идваше да го перне през устата, много мразеше глезотии, но в интерес на общото дело също му се изплези. Това допадна на Тончо.

— Искащ ли да играем? — попита той. — Аз имам нова топка.

Домъкна голяма кожена топка.

— Баскетбол знаеш ли да играеш? — хитро попита дядото, решил да достигне целта си чрез Тончо.

— Как се играе? — попита Тончо и бутна един войник в ръката му. — Подарявам ти го.

— Хвърляш топката в един обръч, кош му викат. Дай да ти покажа.

— Аз знам! — отвърна Тончо и му хвърли топката. — Подай сега ти на мене.

Дядото на Камен не беше хвърлял топка от петдесет и две години, та я хвърли накриво и улучи по главата на баба Гинка — тъкмо влизаше в хола. Таблата със сладкото хвръкна от ръцете й, чинийката и чашата с вода се пльоснаха на килима. Чашата се счупи, а Тончо мигновено получи такъв плесник, че ревна като заклан:

— Защо мене ма-а-а!

— Ще ти дам аз една топка! — крясна баба Гинка и се наведе да събира парчетата. — Цял ден е така, нерви не ми останаха.

— Що си не признаеш бе, що си не признаеш! — взе да рита Тончо дядото.

— Какво, какво? — изправи се баба Гинка.

— Той хвърли топката, нека си признае.

— Ау-у-у! — възмути се от дъното на душата си баба Гинка. — Дай сега да ти избоцкам аз езика като лъжеш.

Тончо захапа ръката на баба си, отмъщаваше си за шамара, и тя изписка.

Дядото на Камен си тръгна. Моментът не беше подходящ за по-нататъшни разговори.

— Подляр с подляр! — извика след него Тончо и получи нов шамар.

Отвън децата неочаквано спечелиха точка в борбата с Худерова. Докато тя ги дебнеше от прозореца, яденето й загоря. Замириса й, но помисли, че е от горния балкон, от Шайтанова, и се зарадва. Чак когато кухнята й се изпълни с дим, разбра, че паприкаш няма да ядат. Грабна тенджерата и я изнесе на балкона.

— Загоря ти май нещо? — обади се отгоре Шайтанова.

Това вече вбеси Худерова. Ама то може ли човек и пране навън да наблюдава, и бебета да друска, и спокойно да готви. Реши, че ще накара сина си да й направи на балкона макара, ще опъне едно въже до съседния балкон, а на двора децата да правят каквото си щат. След миг изскочи с празния леген в ръка, събра си прането и отвърза въжето.

Щом си отиде и децата решиха да си тръгват. Трябваше да учат, след обед имаха контролно по български, а откак се заловиха с игрището, трудно си събираха ума.

Худерова ги видя, че се разотиват и викна от балкона:

— Защо не играете сега, защо не играете, а? Калпазани такива!

— Не издържа — каза Камен. — До два дни ще разпише и тя.

Худерова разписа още същата вечер. Оставаше само баба Гинка.

15.

Вече се смрачаваше, когато Тончо изхвръкна като тапа от входа. Отиваше при Камен, Маляка и останалите баскетболисти. Бяха му обещали два войника от колекцията на Маляка, а също да го включат в тренировките като страничен съдия, ако убеди проклетата си баба да разпише за двора. Той не знаеше какво е страничен съдия, но му прозвуча добре и се съгласи.

Тончо пресече улицата, сви зад ъгъла и се шмугна между храстите в кварталната градинка. В нея деца рядко се събираха — имаше стари, изпочупени, негодни вече за нищо люлки и запустели зелени площи все още оградени с бодлива тел. Там вече го чакаха. Някои деца седяха на пейката, други се въртяха наоколо.

— Не е съгласна! — докладва Тончо. Дишаше тежко. Това съобщение разочарова групата.

— Защо? — попита Камен.

— Още я боли главата, дето я перна дядо ти с топката. И нищо не си призна.

— Ти какво й каза? — попита Маляка.

— Че съм приет в отбора и да се съгласи да подпише.

— Тя какво ти каза?

Тончо присви леко устни, така, както правеше баба му и взе да я имитира:

— Ами, ами, цял ден да ми крещят под прозореца онези гамени.

— Гамени ли каза? — скочи едно момче.

— Гамени! — потвърди Тончо.

— Чувате ли, гамени казала!

— Тя ще съжалява! — закани се Маляка, помисли малко и се обърна към Тончо: — Мръсни думи знаеш ли?

— Две?

— Ела, ще те науча още две!

— Я стига глупости! — сряза го Камен.

— Нека ме научи, бе! — настоя Тончо.

— Хайде, чушката! — махна с ръка Камен. Тончо се присламчи към Маляка.

— Ти ми ги напиши, аз ще ги науча. После ще ме изпиташ.

— Чупката, бе! — бутна го Камен. — Изключен си от отбора.

Тончо примигна, примигна, пък ревна и си тръгна.

— Подляр си като дядо си! — викна той. Не му обърнаха внимание.

— Дядо ти не е трябвало да я удря с топката по главата! — обърна се едно от децата към Камен.

— Ами ядосал се — отвърна Камен. — Убеждавал я, убеждавал я, пък като се ядосал, прас с топката по главата!

Децата постояха още малко и си тръгнаха.

Бяха разочаровани, но не и победени. Нямаха намерение да се предадат така лесно. Щяха да направят нови опити, но какви? Очите на Маляка светнаха — сети с нещо.

— Ако го отвлечем например?

— Кого? — не разбра Камен идеята му.

— Тончо!

Спряха. Предложението ги смая. Трябваше да се обмисли.

— Този глезльо ли! — беше настроен скептично Камен. — Ще си навлечем някоя беля.

— Беля! Не си ли чел, в Америка! Отвлекат някое дете и…

Камен махна с ръка.

— Америка! Тука не е Америка. Такъв бой ще откачим, че…

— Не си прав! — настоя Маляка.

— И къде ще го отвлечеш? — попита Камен.

— У нас — отвърна едно момче от шести „а“ клас. — Елате.

След малко стояха пред вратата на мазе, заключено с голям катинар. Маляка пое фенерчето от ръцете на Сашо — момчето от шести „а“, и освети катинара. Сашо отключи и вратата се отвори със скърцане. Светлият кръг на фенерчето обходи бавно стените. Мазето беше като карцер, без прозорец, тъмно и влажно. По ъглите висяха паяжини.

— Страшно е! — прошепна Маляка.

— Ние ще го отвличаме, няма да го водим на курорт! — каза Сашо.

— Крушка поне да имаше — обади се отново Маляка.

— Ще донеса! — каза Сашо и излезе.

Маляка въздъхна. Вече съжаляваше, че му беше хрумнала тази идиотска идея. Чудеше се как да се откачи от нея.

— Мирише на мухъл! — каза Маляка.

— Мирише на бой! — отвърна Камен.

Сашо се върна. Завинти крушка и мазето светна. Сега вече не беше толкова страшно.

— Ще донеса и храна — каза Сашо.

— Каква храна?

— Ако се проточи работата. Заложникът трябва да се храни.

— Ако се проточи работата… — каза Камен и млъкна. Вече сто пъти ги предупреди, че ще ядат бой.

— Това е единственият начин да я накараме да подпише — каза Маляка. Светлината му беше върнала смелостта. — Два дни, ако трябва, два дни ще го държим.

— Най-много до обед — каза Камен. — След обед сме на училище.

— Ще клекне веднага, ще видите — успокои ги Сашо и постави празна тенекия от сирене в единия ъгъл. — Ще донеса и тоалетна хартия.

Сашо стъпи на един от рафтовете с празни буркани и извади голямо въже.

— Ще го връзвате ли? — попита ужасено едно момче.

— Ако рита! — отвърна Сашо. — И да не забравим чиста носна кърпа. В случай, че се опита да вика, ще му затъкнем устата.

На Камен му замириса още по-силно на бой.

16.

Акцията по отвличането на Тончо започна на следната сутрин, пак в девет часа. В нея участвуваха само Камен, Маляка и Сашо. Съгласно предварително разработения план Маляка домъкна разни вносни играчки. С тях трябваше да примамят Тончо.

Тончо гледаше тъжно от прозореца. Моделите леки коли, които му показваше Маляка, не го интересуваха. Имаше такива, баща му редовно изпращаше разни автомобилчета. Но онази играчка, с която Маляка правеше сапунени мехури!

Камен му махна и Тончо отвори прозореца.

— Искаш ли го? — попита Камен, като посочи към приспособлението за правене па сапунени мехури.

Маляка духна през отверстието и над главата му полетяха двайсетина сапунени балончета, големи и малки. Вятърът ги подгони. Някои се спукаха веднага, други издържаха на напора му. Едно балоиче дори се вдигна почти до втория етаж и Тончо посегна да го хване.

— Я се махай от прозореца! — чу се гласът на баба му.

— Нека да сляза, ма-а-а!

— Рано е още!

Отдолу децата видяха как баба Гинка затвори прозореца, чуха и крясъците на Тончо — настояваше да излезе. Оттеглиха се под черешата. Нямаше как, трябваше да чакат. Не изпускаха от очи прозореца на Тончови. Доста студено беше, та баба Гинка можеше и да не го пусне.

— Когато отвлякоха турския самолет — каза Маляка, — аз бях на летището.

— Е?

— Нищо! Дори не го видях. Чак вечерта чух по телевизията.

Маляка се загледа към улицата. По нея вървеше Пантата. Не вървеше, а подскачаше — две стъпки с левия, две стъпки с десния крак. Тренираше! Отстрани изглеждаше доста смешен, но Пантата не съзнаваше това. Чувствуваше се горд и самодоволен. Имаше защо — треньорът Пангаров го бе произвел капитан на детския отбор. Изобщо — напредваше! В спорта, не в училището. За училище много усилия не полагаше. Смяташе, че са го нарочили като слаб ученик, а нарочат ли те един път…

Видя съучениците си. Почувствува, че не му обръщат внимание и реши да им се изфука.

— Здрасти! — застана той пред тях, като продължи тренировката си на място: два пъти на левия, два пъти на десния крак. Забеляза, че гледат новия му син анцуг с шарено около врата и каза:

— Абсолютно без пари! И не само на мене, като на капитан. На всички.

— Голяма работа! — отвърна Сашо.

Пантата усети, че присъствието му не е много желано. Съжали, че се е изфукал и се опита да замаже цялата работа:

— Вие обаче не съжалявайте. Иначе е гот, но след всяка тренировка, душ! Страшно ми изостря синузита.

Спря да подскача.

— Написа ли си по математика? — обърна се той към Камен.

— Не още.

— Ще бутнеш ли да препиша през голямото междучасие?

— Добре.

— Пък ако някой от горните класове те закача, казваш ми само и толкоз. Ще му прекарам главата през коша!

И Пантата си тръгна, подскачайки отново по своя смешен начин.

Двете близначета, налучкали начина на подскачане, вече „тренираха“. И Сашо — за подигравка. И Маляка. Само Камен не се присъедини към тях. Дълбоко в себе си изпитваше някакви симпатии към Пантата, вярваше, че е добро момче. Или може би го съжаляваше, че е без баща.

В този миг се разнесе ревът на Тончо.

— Пусни ме ма! Ще ме пуснеш пък!

Децата погледнаха нагоре към прозореца. Тончо го нямаше, но се чуваше виенето му. Като сирена виеше. Последва гневният глас на баба Гинка.

— Ти на баба си ръка ли ще вдигаш?

Звучен шамар — и отново гласът на баба Гинка:

— На ти едно излизане!

Още един шамар и отново бабиният Гинкин глас:

— Ще хапеш, а! Марш навън, марш!

Миг след това на двора излезе Тончо, захилен до уши.

— Пуснаха ме! — съобщи той. — Хайде де! — започна да подскача като Пантата, но никой не се включи и той се отказа.

Маляка и Сашо размениха погледи — време беше да действуват.

— Ела! — подаде му ръка Маляка.

— Къде? — поиска да знае Тончо.

— Върви, върви! — подкани го Маляка и пусна ред сапунени балончета.

— Ще ми го подариш ли?

Маляка кимна, Сашо хвана Тончо и тримата тръгнаха. До тук всичко протичаше по набелязания план.

Камен остана на двора. Чакаше баба Гинка да излезе разтревожена и да го попита умолително къде е Тончо. Тогава щеше да й каже, че сигурно се е запилял някъде да играе, защото този двор за игра не става. Баба Гинка щеше да се разплаче (съгласно плана), да го помоли да потърси Тончо и да се съгласи да си направят игрище.

Но баба Гинка не излизаше и не излизаше. А ако съвсем стане време за училище? Никак не му се искаше отвличането на Тончо да продължи толкова дълго. Имаше лоши предчувствия. Америка си е Америка. Там по цели седмици могат да държат отвлечените, но тук!

Двамата похитители замъкнаха Тончо у Сашови. Когато слизаха по тъмното стълбище към мазето, Тончо се уплаши, започна да се опъва и да пита къде го водят. Маляка му каза, че е отвлечен и това като че ли успокои Тончо.

Сашо беше подготвил мазето за продължително отвличане. Сега тук имаше две сандъчета и столче. На столчето седна Тончо, а двамата заеха сандъчетата. Въжето висеше на пирон. Сашо измъкна от джоба си чиста носна кърпа и я завря в ръкава си, за да е на по-удобно място.

— Какво каза, че съм? — попита Тончо.

— Отвлечен! — отвърна Маляка.

— Добре! — съгласи се Тончо и направи сапунени мехурчета с новата си играчка.

Зачака. Камен не идваше. А вече минаваше единадесет и половина. Планът като че ли се проваляше.

— Много е хубаво тук! — каза Тончо и това още повече ги смути.

— Баба ти ще се тревожи! — каза Сашо.

— Нека!

Маляка дръпна Сашо настрани. Взе да му излага новата си идея. Време за бавене нямаше, трябваше да действуват.

Сашо донесе в една кофа пръст и вода. Направиха кал. Маляка си натопи ръката и я залепи върху лицето на Тончо. Сипа кал и в косата му. Тончо ревна, така ревна, че се видяха в чудо.

— Чакай сега де — взе да го успокоява Маляка — нищо страшно не е станало.

Тончо обаче продължи да реве и да ги нарича с двете мръсни думи, които знаеше. Сашо се уплаши.

— Трябваше да послушаме Камен. Голям бой ще ядем.

Тончо спря за миг да си почине, но ревна, отново.

— Слушай, бе човек — клекна до него Маляка — ти от игра не разбираш ли?

— Каква е тази игра? — спря да плаче Тончо.

— Ами игра като игра.

— Как се казва?

Ха сега де! Де да знае как се казва.

— Няма име — не намисли нищо Маляка. — Ей такава една игра, шантава, без име.

— Сега аз ли ще ви цапам? — понита Тончо.

— Сега ти сам ще се мацаш! — каза Маляка. — Такива са правилата.

— Добре!

Тончо си вдигна ризата и залепи една шепа кал върху корема си.

— Баба ще ме бие! — каза той.

— Ако си мълчиш и правиш това, което ти казваме, нищо няма да ти направи! — отвърна Маляка и извади от джоба си ластик. — Ето ти го, твой е. Ще получиш и няколко войника. Но ако кажеш нещо на баба си, ще те скапем от бой, да знаеш.

Отначало и баба Гинка смяташе да го скапе от бой. Вика го от прозореца, обиколи блока, чак до трамвая ходи и реши, че този път без точилка няма да мине. Когато обаче Тончо се забави цели два часа, изпадна в паника. Всичко можеше да се е случило, всеки ден чуваше по радиото за станали автопроизшествия. Божке, само да се върне жив и здрав!

Звънецът я накара да подскочи. Изтърча и отвори вратата. Че се зарадва, зарадва се — отвън стоеше Тончо, до него Маляка. Но какво се бе случило? Внукът й приличаше на изваден от тиня.

— Кой направи това?

— Един гамен! — отвърна Маляка. — Но го бих, голям бой го бих и като го срещна, пак ще го бия.

— Точно така е! — потвърди Тончо. Стискаше зад гърба си играчката за сапунени балончета и ластика.

Влязоха в антрето. Бабата се суетеше, от дрехите на Тончо се стичаше кална вода.

— Бързо в банята! — викна баба Гинка.

Като чу за банята, Тончо драсна през хола в спалнята и се свря под леглото. Не обичаше да го къпят, винаги му влизаше сапун в очите. Бабата взе да се върти около леглото, да вика, да го моли и постепенно я хвана истерия.

— Ще ме умориш, да знаеш, ще ме умориш! Не стига, че сили нямам да те къпя!

— Ще го изкъпя аз! — каза Маляка и се навря под леглото.

— Ще кажа пък! — заплаши Тончо.

Маляка му показа юмрук, показа, че ще му строши зъбите, докопа го за крака, измъкна го и право в банята. Като се видя отново насаме със своя похитител, Тончо млъкна. Всичко можеше да очаква от него.

— Събличай се!

Тончо се сви в ъгъла. Гледаше като подгонено зверче. Маляка пусна топлата и студената вода във ваната. Тръбите засвириха и вдигнаха невероятен шум. Това му и трябваше.

— Хайде!

Маляка го задърпа за ризата. Тончо изпищя и на вратата веднага се похлопа.

— Какво става? — попита отвън баба Гинка.

— Нищо, нищо, тръбите свирят! — отвърна Маляка и показа на Тончо опакото на ръката си. — Като ти мацна една, тръба с тръба!

И все пак, отказа се от употребата на сила. Реши да приложи хитрост, но каква? Огледа банята. Чудесно обзаведена, всичко от чужбина докарано, и плочките, и душ-батерията, самата вана и огромното огледало над нея. Да не говорим за различните шампоани, дезодоранти, неразпечатаният сапун „Нина Ричи“. Български бе само сапунът, с който се миеха, и пастата за зъби.

— Хайде бе човек! — каза Маляка безпомощно, нищо не можеше да измисли.

Спря водата, ваната се беше напълнила догоре.

— Какво се дърпаш толкова? — попита той. Тончо продължаваше да стои свит в ъгъла. Маляка седна на ръба на ваната. Чудеше се какво да предприеме. Сети се. Стъпи разкрачен с двата крака на ваната.

— Ти можеш ли така? — попита Маляка. Искаше да примами Тончо до ваната, пък сетне…

— Не мога!

— А така?

Приклекна, подпря се на ръка, направи над ваната мост. И се подхлъзна. Опита се да се задържи за душа, цопна във ваната с дрехите и оплиска всичко наоколо. Тончо се разсмя. Без много да му мисли и той се бухна с дрехите във ваната. Ядосан, Маляка запрати гъбата в лицето му. Тончо помисли, че това е игра, грабна шампоана, взе да го пръска и да плиска с ръце във водата. Пяната преля от ваната по мозайката.

Шумът в банята разтревожи отново баба Гинка.

— Как е? — похлопа тя на вратата.

— Много е хубаво-о-о! — чу тя възторжения глас на Тончо.

Баба Гинка поклати одобрително глава, такава промяна у внука си не бе очаквала. Успокоена взе кофата, за да изхвърли боклука.

Долу, пред вратата стояха Камен, Сашо и още няколко деца. Щом зърна баба Гинка, Камен изтича и хвана кофата за дръжката. Той я държи, а баба Гинка ие я пуска. Гледаха се така, докато на баба Гинка всичко й стана ясно.

— Добре бе — каза тя. — Правете го това игрище!

— Ура-а-а! — извикаха спонтанно децата. Присъединиха се и близначетата. Не знаеха за какво викат, но щом по-големите викат ура…

Маляка чу виковете чак горе, в банята. Разбра, че и последната преграда е преодоляна. По-нататък всичко зависеше от тях.

Още същия ден след училище целият отбор, единадесет момчета, се събра в мазето-работилница. Уговориха се да работят на двора всяка сутрин по два часа, не повече, за да има време и за учене. Не само не биваше да изостават в успеха, а напротив. Изчислиха, че след седмица игрището ще е готово. Две момчета обещаха да донесат греда. Оставаше да направят самото баскетболно табло. След като се подвоумиха малко, отковаха плота от бюрото, което Стоименов остави да използуват и пазят. Поставиха върху бюрото летви и ги покриха със стари вестници. Нищо не личеше.

Най-труден се оказа въпросът за обръча. Опитаха с тел, но не се получи. Погледът на Маляка падна върху кацата със зеле. Спогледаха се. Най-горният обръч ставаше. Или най-долният. Еднакви бяха.

— Съгласно решението на общото събрание, Худерова досега трябваше да я махне! — каза Маляка.

— Гледам, хората вече купуват зеле за зимата! — обади се Сашо.

— Е, време му е! — съгласи се Камен.

Взе чукче, подложи отверка и чукна. Обръчът не помръдна. Подложи рендето. Маляка го хвана здраво с две ръце. Удар, два и изведнъж обръчът изхвръкна. Вторият обръч не издържа натиска на отпуснатите дъги и се скъса. Водата заля децата.

Стояха и се гледаха глупаво. Камен подуши дрехите си.

— Вони на кисело зеле. Ще трябва да се къпем!

— Пак ли? — обади се Маляка.

От дрехите им се стичаше вода. Потреперваха от студ. Макар да бяха запушили счупеното стъкло с картон, вятърът проникваше до костите им. Измъкнаха се, Трябваше да се оправят някак си в къщи.

Навън им стана още по-студено. Здрачаваше се, небето червенееше. Прехвръкваха снежинки.

На другия ден завариха двора покрит с педя бял, пухкав сняг.