Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (30)

8. Малко ред върху дъската

Потеглихме с автобуса едва след като златните слънчеви ивици над черните скали потъмняха. Орлово око беше окончателно убит и сега той похъркваше на седалката. До него, както винаги, се беше настанил Ричард Брук, зад тях — Дафна Флеминг, мълчалива, недостъпна, загледана в морето. Най-отпред седеше операторът, а до него се подрусваше голям металически бидон. Онзи.

— Пращаме материал в лабораторията — ми обясни на тръгване словоохотливият бай Шими. — Дано е в ред. Миналата седмица се наложи да преснимаме двеста метра. Провалиха ни ги при проявяването. Там в лабораторията има едни кочанени глави…

Бях уверен, че касетата с доларите е в бидона, че Фернандес непременно ще я предаде по-нататък на своя съучастник, с което върху таблото ще се появи още една важна фигура. Не биваше да я изпускам от очи.

Мистър Холивуд, изчерпал своите скромни сили в безбройните схватки с камата, се беше сгушил зиморничаво в седалката и отново заприлича на мумия.

До мен Ели тихо и монотонно нареждаше, че си сбъркала призванието, като хукнала да учи английска филология, че тя била родена само за киноактриса и за нищо друго, и не мога ли да поприказвам по този въпрос с оня бай Шими, наля съм му вече приятел, или тя самата да поговори с мистър Холивуд? Току-виж, я ангажирали, а? Та да не би да е по-грозна от тази Дафна? Не виждам ли, че гърдите на тази старуха са префасонирани с разни подплънки?

А аз си мислех за ония чудни гравюри във вонящия сандък до прасето, за онова познато брадато антично лице върху листовете, за изумителното копие, което правеше Тони върху моя блок с моя молив на моята собствена скица… Безсмислица някаква, пълна антилогика, антиразум, антивсичко! А може би това не е работа на идиотчето? Може би самият Габриел Фернандес е направил копието и Тони само е прекарал молива върху нанесените вече линии? Но не, дявол да го вземе, не. С очите си видях как Тони рисуваше, със собствените си очи: той държеше молива в късите си като кебапчета пръсти, нахвърляше линиите без колебание, с движение на опитен майстор, без да трие, без да повтаря нито веднъж, и аз го гледах цяла минута, докато накрая ме усети, и тогава захвърли блока и побягна, сякаш го гонех да го пребия, сякаш бях стражарят, с когото майка му така го плашеше.

Покрай автобуса профучаваха електрически стълбове, реклами на корабостроителницата с категоричен призив да си купя параход, плакати на КАТ с озъбени черепи и потоци ракия, уверения на ДЗИ, че е крайно време да се застраховам, и това още повече увеличаваше бъркотията в съзнанието ми. Само допреди час ми се струваше, че съм стигнал до някакъв ред върху дъската. Сега отново всичко се обръщаше с главата надолу, а картината се накъсваше и разпиляваше на безброй парченца. Съвсем очевидно бе, че или аз съм един абсолютно бездарен кандидат-Шерлок Холмс, или пък имам насреща си извънредно силен противник, който така талантливо разбърква фигурите, че е изобщо невъзможно да се подредят в логичен ред. Мина ми през ума печалната, но трезва мисъл, че най-доброто, което бих могъл да направя, е да телеграфирам на шефа с думите на бай Шими: „Подавам си оставката“.

Но, уви, това не можех да сторя поради сто причини и една от тях бе доктор Кречмър, който чакаше пред хотела. Кети Браун веднага изтича при него, той нежно я целуна, а сетне двамата влюбено влязоха в хола и оттам — в асансьора. Сега вече в играта се вмъкваше и доктор Кречмър…

Друга причина бе Габриел Фернандес, който понесе своя бидон в стаята си, без дори да се отбие в бара за редовния коктейл.

Третата пък бе писмото, което получих от портиера заедно с ключа! Бе от капитан Добрев.

Здравей, Ник! — пишеше той — За твое сведение, няколко новини, които може би ще те заинтересуват.

В страната има 6 ханчета, 2 ресторанта и три магазина за кафези и храна за рибки, носещи заглавието „Черният кос“. Освен кръщавано вино, намален грамаж на порциите и касиерски шашми не е установено нищо подозрително. Продължаваме издирванията. Търсим и местности, наречени „Черният кос“, „Кос“ или „Черната птица“. Но май че няма такива. Никъде няма също и „Черен роб“. Както ти е известно, у нас никога не е имало черни роби, а само черни арапи. Толкова по твоя „Блек бърд“.

Сега за П. Оказа се, че тъй наречената Патриция Джексън е отпътувала вчера в 18,30 за Истанбул с „Чанкая“. Параходът е пристигнал към полунощ в Истанбул. По-нататъшният маршрут на гореспоменатата Патриция е неизвестен.

Важно: въдичари откриха в крайбрежния камъш под почивния дом на журналистите една стара червена банска чанта. Също като онази. Собственикът й се търси. Търси го и ти.

И още нещо: телефонира Мирски. Поздравява те. Казва да обърнеш повече внимание на Фернандес и Патриция.

Ахой!

П. С. Хайде, свършвай, че жена ми ще ме разкатае. За втори път вече пържи бяла риба и все напразно. Освен това иска да се запознае с Елина. Разказах й какво чудо е тя.

Сгънах писмото, огледах се: в хола не бе останал никой от филмовите работници. Всички се бяха прибрали в стаите си — може би да си починат, а може би за да комбинират нови главоломни бъркотии върху дъската. А аз трябваше да бъда край тях, да ги виждам да ги слушам… Но бях сам. Знаех, естествено, че там, във Варна, капитан Добрев движи една сложна машина и че той може би си има пипала дори някъде около мен, но в директната схватка със седмината тук аз бях сам, съвсем сам. Отказът на Добрев, подкрепен от Мирски, да ми даде личен помощник, оставаше необясним за мен. И тогава се реших на друго.

Влязох в стаята на Елина, заключих вратата, дръпнах завесите.

— Ели, погледни! — казах и подредих върху кушетката всички листове, които бях насъбрал в джобовете си. Най-напред бяха копията на моята скица на Дафна, направени с молив върху пъстрите книжни салфетки; сетне гравюрите на Ричард Брук в траперски дрехи; до тях — рисунката на брадатото антично лице; и накрая — копието на моята скица на Режисьора.

— Ах, че са хубави! — възкликна тя. — Ама най-хубав е този с брадата.

— Хипократ — казах. — Има го в хирургическия кабинет на поликлиниката.

— Чудесни са! Кога успя да ги направиш?

— Ели, това не е моя работа — рекох с напълно искрено съжаление.

— Че как тъй, нали те видях как рисуваше Ричард! Пък и онази Дафна вчера…

— Да, рисувах ги. Но мои са само тия оригинали. Оттам нататък всичко е чуждо.

— Чие е?

— Дявол знае!… На Габриел Фернандес… — Преглътнах и с усилие добавих: — На Тони…

— Кой Тони? Онова слабоумно хермафродитче, дето не може да изкара една дума от устата си?

— Да — измънках аз. Сам не вярвах на това „да“.

— Ник, моето момче, ти не си добре. Хайде, полегни си!

— Няма време за спане. Слушай, Ели, искаш ли да ми помогнеш?

По лицето й премина сянка.

— За какво?

— Да открием един престъпник.

— Нали го хванахте днес сутринта? Оня, дебелия, Робинзон Крузо.

— Голдсмит.

— По ми харесва Крузо.

— Добре, нека е Крузо. Трябва да ти открия, че с неговото арестуване не всичко е свършено. Той си има съучастници.

— И какво трябва да правя? Да ръгам хората с ками? Или да ги удушвам с ръце?

Не, това не беше същата Ели, онази, която взимаше всичко на шега, макар че и сега се опитваше да говори със свойствената си игривост.

— Слушай, кралице — казах, — аз съм ангажиран в една много отговорна работа, сама видя снощи…

Не трябваше да изричам това — лицето и окончателно помръкна.

— Да, зная — продума тя. — По-добре да си беше останал художник. Или даже адвокат… Кажи все пак какво трябва да правя?

Целунах я по очите, по кадифената кожа на шията, която дъхаше на пролет, и отново ме обзе желанието да телеграфирам на шефа и след това да стана адвокат, обикновен адвокат, който ще се занимава с квартирни дела и ще може да пътува със своето момиче, където му скимне, когато му скимне, и то без пистолет в джоба.

— Това ли искаш да правя? — попита тя между две целувки.

А оттатък бяха ония седмината…

Отдръпнах се — очите й се смееха. Тя отново беше тя — моята смееща се кралица, и аз отново бях аз — дребен младши инспектор, натоварен е най-голямата задача в живота си.

— Ели, можеш ли да минеш през балконите към съседните стаи?

— Уха! Кого трябва да очистя?

— Никого. Искам да разбереш две неща: какво си говорят доктор Кречмър и Кети Браун и какво прави в стаята си Габриел Фернандес. Той е донесъл със себе си един бидон за филмова лента, видя го, нали, в автобуса? Вътре има касети. В една от тях трябва да има долари. Запомни ли? Запомни ли?

— За Тони ли ме вземаш?

— Не съвсем. И внимавай да не те забележат.

— А ако ме забележат?

— Ще им се усмихнеш с най-милата си усмивка. Аз излизам, имам друга неотложна работа. Чао!

— Няма ли да ме целунеш?

— Не — казах и я целунах.

Десет минути по-късно бях в хотел „Бисер“. Установих следното:

Патриция Джексън пристигнала тук преди месец и заела самостоятелна стая. Вчера към 16 часа внезапно си заминала за Варна. Била красива, руса и тъжна. Посещавал я, обикновено късно вечер, един мъж, чужденец, мургав, с черни мустачки и къдрава коса. Испански тип. Ако се съди по нейните куфари, тоалети и бижута, тя трябва да е доста богата. Не, никой не я изпратил. Не е носила червена чанта, а само луксозни кожени куфари.

Поисках да видя попълнената от нея адресна карта: почеркът бе онзи от бележката на П.

Излязох обнадежден, но този път се въздържах от прибързани оптимистични изводи: бях натрупал вече достатъчно горчив опит. Тъй или иначе обаче, върху дъската прозираше едно ъгълче с две логично свързани фигури: русата дама, която е изнесла червената чанта с доларите и след това я е хвърлила в морето, е Патриция Джексън, в това можех да не се съмнявам. Можех и да не се съмнявам, че мургавият мъж — испански тип, е Габриел Фернандес, че писмото до него е било от Патриция. Можех по-нататък да предположа, че Фернандес е получил фалшивите банкноти от нея. Впрочем можеше да се приеме и обратното, тъй като чантата с парите бе изнесла тя. Точната връзка помежду им оставаше още да се изясни.

Взех москвича на Веселин — използувах го за първи път, — полетях към Варна. В управлението заварих само лейтенант Данкин, който в цивилни дрехи още повече приличаше на миролюбив кабинетен учен. Атакувах веднага:

— Трябва ми техник от лабораторията, да ми направи анализ на няколко банкноти.

— Веднага — каза той спокойно, без никак да се изненада от бурното ми появяване. Вдигна слушалката: — Другарю Малинов, елате. Да, по онзи въпрос.

Ясно, тук също вършеха нещо по „онзи въпрос“, но защо не ме държаха в течение?

Техникът беше плешив човечец с кръгли очила. Без много думи влезе в лабораторията и пристъпи към пробите. Най-напред изследва банкнотите, които взех от касетата на Фернандес. Отговорът беше категоричен:

— От същите са, отлично направени. И хартията, и печатът, и образите.

Бях в небесата.

Дадох му банкнотата от чекмеджето на Кети Браун. Той само хвърли поглед върху нея и учудено ме измери през очилата си:

— Другарю, та това не е банкнота.

— Как тъй не е банкнота?

— Бутафория някаква. Вижте.

Наистина точно под образа на Хамилтън вместо обещанието, че съкровището на Съединените американски щати ще плати на предявителя десет долара, имаше надпис с абсолютно същите букви: „Мисисипи филм корпорейшън“. Друга разлика нямаше.

Прихнах в смях и като се слушах, разбирах, че Лорда беше сто пъти прав, като ме наричаше пале. Аз бях едно непоправимо, глупаво пупи, като ония, дето припкат пред майките си, без да се оглеждат встрани, и накрая хлътват в ямите. Бях попаднал в собствената си клопка. От много престараване. Бях задигнал от ония пари, които Сантяго Бим предлагаше на индианците за карабини, а Орлово око отхвърляше с презрителен жест и вик: „Не!“

Като поразмислих обаче, заключих, че и този наивен провал си има своето значение: Кети Браун поне, от която задигнах тия бутафорни долари, а заедно с нея и доктор Кречмър можеха да останат извън всяко съмнение. Сега във фокуса на моето внимание щяха да останат двама души по-малко.

Прибрах парите си под малко насмешливия поглед на техника и се върнах при Данкин. Горях от нетърпение да му разкажа нещичко за моите открития. Но той не ме попита нищо. Въпрос зададох аз:

— Какво става с Робинзон Голдсмит? Говори ли?

— Нищо не знам — каза той равнодушно и бях сигурен, че знае много.

— Поздравете капитан Добрев — рекох. — Кажете му, като го видите, че скоро ще имам големи новини за него.

— Тъй ли? — попита той, без да помръдне нито един мускул.

— Точно тъй! — отвърнах и доста нервозно треснах вратата зад себе си.

Яхнах москвича и взех разстоянието до хотела за осем минути. Шосето беше задръстено с коли, които бясно сновяха между Варна и Златните пясъци. Беше разкошна вечер — с пълнолуние на небето, сантиментални лодки в морето, кресливи песни в ресторантите и катаджии по завоите.

В девет бях в „Рубин“. Елина ме посрещна свръхвъзбудена. Японските й очи святкаха.

— Отидох, видях, победих! — извика тя.

Сега вече тя беше напълно тя.

— Казвай!

— Фернандес изгори доларите!

— Не!

— Да! Всичките, до един.

— Разказвай поред!

— За първи път виждам такова нещо, честна дума. Отидох, както ми каза, до неговата врата на балкона, ама той я беше затворил и беше спуснал завесите. Но отдолу имаше една пролука и можах да видя. Знаеш ли какво видях?

— Не знам.

— Габи беше сложил големия пепелник на масата, вадеше долари от касетата и ги гореше един по един. Два пъти ходи до банята да хвърля пепелта, докато ги изгори всичките. И го правеше с едно такова настървение, като че гореше не долари, а най-злия си враг. Беше знаменито.

Съзирах как още едно квадратче върху дъската се осветлява и в същото време благодарях на всички богове, че при обиска в училището имах свидетелка: ето един път, когато спазването на законността ме възнаграждаваше богато. Сега унищожаването на всичките фалшиви долари на Фернандес не струваше колкото тяхната пепел. Вече спокойно можех да уведомя шефа, че имам главната или поне една от главните фигури в ръцете си. Оставаше, разбира се, ателието, но и за него щеше да дойде времето.

— Какво друго си видяла? — попитах.

— Когато изгори всичките пари, той се изми, преоблече се и слезе долу. После отидох пред вратата на доктор Кречмър. И…

— И какво?

— Нищо. Вътре бяха той и Кети. Само си говореха. На американски. Той питаше дали е предала нещо, не разбрах какво, тя каза да, но каза, че тя, коя е тази тя, не разбрах, се е уплашила, защото той, не разбрах кой е този той, бил много разстроен…

— И аз не разбрах много от това, което си разбрала ти.

— Е, да, нямах микрофон, нито магнетофон. А после тя се разплака, започна да се вайка, че той, докторът де, не я обича вече. Докторът се ядоса, каза, че много я обича, но че няма време за губене. И знаеш ли какво каза той тогава?

Тя изхихика в шепата си.

— Какво? — попитах.

Ели прошепна няколко думи в ухото ми.

— Сигурна ли си? — удивих се аз.

— Честна пионерска!

— Какво отговори тя?

— Нищо. Тя май не го разбра.

Седнах, засмях се, но някак си не ми беше смешно.

— Какво стана по-нататък?

— Кети си отиде, после излезе и докторът. Сигурно на вечеря.

— Тръгвай — рекох. — Ще вечеряме и ние.

Около масата бяха вече всички — стегнати, усмихнати, във вечерно облекло. Сториха ни място, седнахме. Липсваше само Робинзон Голдсмит. В коя ли килия сърбаше той вечерната си чорба?