Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

4. Габриел Фернандес, кинооператор, носител на премията „Оскар“

На единайсетия километър под скалите нямаше вече нищо: варшавата беше вдигната, милиционерите си бяха отишли, следите от инцидента изтрити. Колите сновяха по шосето, сякаш снощи на това място тук не се бе разиграла една мрачна трагедия.

Първият човек, когото срещнахме в селото, беше бай Шими. Напомняше Айнщайн, от когото са задигнали теорията на относителността. Чорлав, с увиснали моржови мустаци и трескави очи, той бродеше сред повалените декори на уличката от Аризона, между смъкнатите вигвами, покрай разхвърляните прожектори, махаше безсмислено ръце и си мърмореше нещо под носа.

— Видяхте ли как ме наредиха? — едва не проплака той, без дори да ни поздрави. — Изоставиха всичко и си отидоха да спят, а днес трябваше да снимаме 87 полезни метра… Никой не се интересува от нищо, нито режисьорът, нито актьорите, нито техниците… Четири хиляди народни левчета, това ми струва днешният ден! Отгоре на всичко и тая история с Тони… Ще си подам оставката, това е. Край! Край!

— Бай Шими — рекох, — нека си починат хората, заслужават го след снощи.

Той ме изгледа изумен:

— Ами ти разбираш ли какво говориш, бе момче? Това е кино, ей, не е шега! Камерата не може да чака.

— Като го няма Фернандес…

— Ще мина без него. Имам си един асистент, чудо оператор. От години вече чака такъв случай.

— А къде наистина може да е Фернандес?

— Да върви по дяволите, ако ще! — Бай Шими драматично поклати глава: — Това не е работа, това е каторга! — И като каза това, бавно се отдалечи, мърморейки: — Не, аз ще си подам оставката. Край, край, край!

Председателя на селсъвета намерих на чашка сливова в кръчмата, където оживено коментираше снощните събития. За смъртта на Стефана не знаеше. Изведох го към подножието на вкаменената светкавица. Тук-таме все още се въргаляха кабели, прожектори и даже парчета от стъпкани доларови банкноти. Започнах направо.

— Другарю председател, качвали ли сте се по тия скали?

— Качвал съм се, но преди много години.

— А наскоро?

— Че какво ще правя по тях сега? Не съм Тони.

— Има ли по тия чукари пещери?

— Има. През турско там са се укривали хайдути, но сега никой не ходи горе. Даже през партизанско избягвахме да се завираме в тях, много близо са до селото.

— Другарю председател, искам един съвет.

— Думай!

— Искам да се кача ей на тая скала, дето прилича на светкавица.

— Ще се пребиеш, бре момче! И какво ще дириш горе? Там няма нищо. Само камънак. Нали видя снощи — въжета трябват, и стълби, и опитни катерачи…

— Няма ли друг, по-лесен път?

— Има, но далече, откъм задната стена, при шосето, ще трябва да заобиколиш цял километър и повече. Ще излезеш на пътя, ще свиеш вдясно, там има един салкъм и над него насип, та точно там ще поемеш нагоре и ще стигнеш до едни кози пътеки. По са леки, ама пак не те съветвам да се качваш.

— Благодаря — рекох. — Ели, да вървим!

Председателят остана зад нас и навярно вече ни виждаше сплескани под скалите.

Мястото, което той посочи, се намираше на стотина крачки от единайсетия километър. Действително тук чукарите не бяха толкова стръмни и образуваха нещо като тесни стъпаловидни тераски, свързани с криволичещи и обрасли с мъх и мършави клекови храсти пътечки. Погледнах към върха — не, не ми се виеше свят и не изпитвах страх. При малко повече хладнокръвие и внимание човек можеше, без да бъде алпинист, да стигне поне до средата на склона.

— Ели, умееш ли да се катериш?

— Умея да плувам.

— Аз също. Ще се качваме значи.

— Добре — каза тя и в очите й прочетох примирение.

Оставих колата под салкъма и тръгнах нагоре, последван от Ели.

Крачех бавно, като внимателно опипвах пътечките, които се виеха като серпентини по склона, губеха се сред клека, отново се появяваха, много тесни, но все пак проходими. Не гледах надолу и се стараех да не мисля за онова, което се намираше под мен. За това впрочем допринасяше и малко принуденото, но все пак ободряващо бърборене на Ели, която не преставаше да разсъждава върху ползата от планинския въздух, особено когато е комбиниран с морски, който пък е наситен с тонизиращи йодови изпарения…

На втората тераска се спряхме да си поемем дъх. Тя се извисяваше на не повече от десетина метра над пътя, но аз бях горд, че съм стигнал и дотук.

— Няма ли да ми кажеш най-после какво търсим тук? — попита Ели.

— Едно ателие — отвърнах. — Ателие на художник.

— Аха — рече тя. — Разбрах. А на коя скала се намира Академията на науките?

Не успях да отговоря — край нас се търкулнаха камъчета и песъчинки. Погледнах нагоре: над третата тераска се мярна някаква сянка, но толкова бегло, че не можах да доловя човешка ли бе или на животно.

— Дива коза — казах неуверено.

— Човек беше — прошепна Ели. — Видях гърба му. Един такъв, много широк, като борец, и кафяв.

— Какво ще прави насам човек? — попитах и пъхнах ръка при пистолета: след снощната стрелба бях забравил да го заредя. — Ели, сега ти ще останеш тук, а аз ще отскоча да видя какво има там.

— Не — каза тя. — Състезанието продължавам и аз.

Излишно беше да споря.

Тръгнахме по пътечката вдясно, но още на десетата крачка отново се спряхме: до нас достигна шум, нещо като пръхтене. Можеше да бъде кон, магаре, кой знае какво още, но не коза, козите не пръхтят така. Коленичих, дадох знак и на Ели да се наведе зад храстите и запълзях по посока на шума. Острите игли на клека дращеха лицето ми, но не спирах, само си мислех, че ако се натъкнем на магаре, ще стана за смях пред всички шерлокхолмсовци на планетата.

При завоя, където се образуваше нещо като падинка, шумът нарасна. Беше хъркане, юнашко, мъжко хъркане. Изправих се: пред нас, в падинката, сред бодливия клек, изпружил дълги крака, положил мило ръце на гърди, спеше Габриел Фернандес, холивудски оператор, три пъти носител на премията „Оскар“.

До него се търкаляше бутилка уиски. Празна.

До бутилката пък лежеше каубойски барабанлия пистолет. Пълен.

Внимателно огледах приятеля си Габи. С изключение на съдраните от трънака дрехи — черни, а не кафяви — всичко останало беше в ред. Само че беше мъртво пиян. Един бог знае откога лежеше тук и откъде беше домъкнал бутилката.

Най-напред прибрах револвера, сетне пристъпихме към събуждането на оператора: шляпахме го по бузите, викахме в ухото му. На Ели й хрумна щастливата идея да пъхне отвора на бутилката под носа му. Фернандес се размърда, неспокойно отвори очи, кървясали от пиянство и умора. Видя ме и дори не се изненада от срещата.

— О, Ник! — възкликна той радостно, поизправи се и сърдечно ме прегърна. — Как си, амиго? Добър?

— Аз съм добър — рекох, — но ти какво търсиш насам? Ели, преведи моя проникновен въпрос.

Тя преведе, а той едва сега се огледа, учуден, че се намира сред тоя клек и тия черни скали. После погледът му попадна на револвера в джоба ми. Това, изглежда, окончателно го върна към действителността, защото неочаквано се разплака с едри, горчиви, пиянски сълзи.

— Трябва да поискаме помощ — прошепна Ели, — той не може да слезе в това състояние.

— Не — казах, — никой не бива да знае, че Фернандес е бил тук. Ще се оправим някак си сами. А за него имам нещо специално. — Измъкнах двете хапчета кофенал, които бях взел сутринта от болницата. — На, Габи, изгълтай това, ще ти дойде добре.

Той послушно ги лапна без вода: очевидно беше свикнал на тази процедура след запой.

Търпеливо зачаках действието на хапчетата, а той продължаваше да си поплаква и подсмърча. За всеки случай стоях на безопасно разстояние от него.

— Ели, запитай го, докато още не е дошъл на себе си, защо му е този пистолет и защо се е качил чак дотук.

В отговор той измърмори нещо, като дори трогателно изхълца.

— Дошъл да убие някого — каза Ели.

— Много мило от негова страна. И кого по-специално?

— Не знае точно. Фалшификатор някакъв, който е фабрикувал фалшиви долари.

— А къде фалшификаторът е фабрикувал доларите, знае ли?

— Казва, че не знае.

— А знае ли на кого този фалшификатор е предавал доларите?

— Не знае.

— Щом не знае, ще му открия тайната аз. Фалшификаторът е давал доларите на Патриция Джексън, а милата Патриция е офейкала за Истанбул с парахода „Чанкая“.

Ели преведе. Виждах как след всяка нейна дума той разширява очи и в тях се появява злоба. После изрече нещо през зъби.

— Пита дали си от полицията — каза Ели.

— Много е любознателен. Добре, ще задоволя неговото законно любопитство. Обясни му, че съм инспектор от милицията (не казах младши) и че го задържам за изясняване на някои щекотливи въпроси. Кажи му да върви пред мен и да не се опитва да кръшка, защото имам тъкмо два пистолета.

— Не знам как е на английски кръшка.

— Нищо, ще го разбере и на български.

Тя преведе, като „кръшка“ си остана кръшка и той наистина разбра, защото сърцераздирателно въздъхна и се изправи.

Тръгнахме надолу. Излишно е да съобщавам, че на слизане десетте метра ми се сториха повече въпреки енергичното лечение, на което бях подложен предната нощ…

Вече долу Елина попита:

— Ей, Ник, ние май забравихме ателието?

— Нищо — рекох. — Ще дойдем пак.

Москвичът ни чакаше под салкъма. А в управлението чакаше Добрев.