Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

5. Лорд Иван

Видях едно тясно, продълговато лице с много високо чело и посивяла, сресана назад коса; големи, спокойни, извънредно светли очи; дълъг, прав нос; леко издадена напред брадичка; дълбока бръчка на мислител покрай бузата: наистина физиономия на уморен английски аристократ. Когато се изправи в дългата си безупречно чиста синя престилка и тъмни предпазни очила, вдигнати над челото, видях едно слабо, стройно, с изпъчени гърди тяло. А когато закрачи към чешмата с широка, бавна, солидна походка, от него се излъчваше едно необикновено, бих казал, потомствено благородство, което навярно му бе спечелило прозвището Лорда. А се казваше Иван.

— Имате ли понятие с какво се занимава Лорда през свободното си време? — попитах аз.

— Рисува, другарю началник — отвърна веднага завеждащият с блеещия си гласец.

— Рисува?

— Да, и гравира. На дърво, на линолеум, на цинк, всичко му иде отръки. Той ни прави най-хубавите плакати в района.

— Знаете ли с кого дружи?

— Не мога да знам, другарю началник, но е много саможив.

— Жени?

— Не мога да знам, но мисля, че не се занимава с тях. От работа в къщи, от къщи на работа. Е, понякога си попийва, ама човешко е, нали, другарю началник?

— Колко печели?

— Де да печелех и аз толкова! Най-фините работи все той взима.

— А как харчи?

— Не мога да знам, но обича си той уискито, нали си е свикнал, и то истинско, шотландско, скоч дето му викат.

— Откъде го доставя?

— Па сигурно от Кореком. С доларчета.

— А доларчетата?

— Не мога да знам, другарю началник, но има си верни приятели, не го забравят.

— Тъй, тъй… А да е напускал София напоследък?

— Напускал е, другарю началник, през юли. Взе си отпуската и замина. Някъде по Черноморието.

И колкото повече завеждащият личния състав говореше, толкова повече растеше разочарованието ми: работата се очертаваше от проста по-проста. Пък и ми досаждаше това непрекъснато и сервилно „другарю началник“.

Отсреща Лорда акуратно си миеше ръцете: бе точно 12 часът. Дръпнах завесата пред прозореца.

— Къде обядва? — попитах.

— Не мога да знам, другарю началник, във всеки случай не в стола — въздъхна със завист завеждащият. — Не понасял нашето ядене. Аз също, особено боба и зелето, имам, знаете, язва, но какво да се прави, нямам неговите пари.

Поблагодарих на завеждащия и го помолих да не съобщава никому за моето посещение.

— То се знае, другарю началник, не ми е за първи път, но може ли да ви задам един въпрос?

— Кажете!

— Аз, нали знаете, макар че не мога да знам всичко, трябва да имам грижа за кадрите. Ако Лорда е извършил пак нещо такова, да вземем мерки, а?

— Не, нищо такова не е извършил. Просто справка. Оставете го на мира, все едно, че не съм идвал. Но ако все пак забележите нещо нередно в неговото поведение, ако например отсъствува от работа или го потърси някакъв чужденец, позвънете ми ето на тоя телефон.

— Разбрано, другарю началник!

Навън, под мощните антични колонади на входа, аз се чувствувах още по-нищожен, отколкото при влизането: моят велик първи самостоятелен случай приключваше безславно. Оставаше ми да се върна в отдела, да напиша доклада и да поискам разрешение да арестувам Лорда. След това можех да замина за Созопол и да ловя риба с харпун.

Потънал в тия нерадостни мисли и в глада, който още повече потискаше центровете на разума ми, аз късно забелязах Лорда. Бе на десетина крачки пред мен и вървеше нагоре по булеварда. Ако пет минути преди това не бях го разгледал внимателно, в никакъв случай нямаше да позная в този висок мъж с изключително елегантен сив летен копринен костюм, бели обувки и сламена шапка с широка, леко дръпната над очите периферия работника от цинкографията. Пристъпваше напред с широката си свободна крачка, като леко размахваше дългите си ръце — истински Лорд, току-що излязъл от Даунинг стрийт след среща с държавния секретар. Липсваше му само чадърът.

Тръгнах след него, ей тъй, без много да му мисля. Това не беше вече моя работа, знаех, но дългият и прав лъскав гръб неудържимо ме привличаше и аз крачех зад него като най-тъп разузнавач.

Скоро той зави вляво и се отправи към бляскавата фасада на ресторант „Ропотамо“. С господарски и явно привичен жест той бутна стъклената врата. Видях как портиерът го поздравява като стар познат и му сочи свободна маса.

Съзнавах, че не бива да влизам — нямаше защо да се навирам в очите му, но влязох.

Никога дотогава не бях посещавал „Ропотамо“: той беше недостъпен за кесията на един младши инспектор. Понякога само, минавайки пред блестящите му тераси, високомерно оглеждах чужденците, които пиеха обикновена българска сливова на тройна цена.

Спря ме портиерът:

— Къде така, мой човек?

— Ами че да обядвам — рекох с кой знае откъде изникнал комплекс на малоценност.

— А не знаеш ли да четеш?

И той ми посочи табелката, съдържаща седем условия за влизане в заведението, две от които гласяха, че късите панталони са забранени и че вратовръзките са задължителни.

Тикнах под носа му картата, той веднага омекна и дори ми посочи свободна маса недалеч от Лорда.

Изглежда, Лорда бе твърде редовен гост тук, защото келнерът веднага, без подканване му донесе ракия и салата. Той вдигна чашката, помириса я като познавач, отпи. Тогава видях ръцете му — изящни, дълги, женствени пръсти с тесни, розови нокти. Такива ръце имат младите пианистки.

След миг келнерът беше и при мен. Поръчах каквото ми попадна пред очите, но цените погледнах едва след това. Неспокойно прерових джобовете си: долари имах достатъчно, но левовете ми бяха малко за тукашното равнище. Можех да върна поръчката и си отида, но властният профил на Лорда ме задържаше. Станах, отидох при телефона на входа, завъртях номера:

— Ели?… Какво правиш?

— Чакам като Пенелопа.

— Чувай, Пенелопе, имаш ли пари?

— Кралица съм. Взех си стипендията.

— Отлично. Слагаш я в джоба, цялата, и идваш веднага в „Ропотамо“.

— „Ропотамо“? Да не си получил вече премията? От хонконгците, а?

— Нне… не още…

— Тогава откачаш.

— Не питай повече и идвай. И си сложи вратовръзка, но без къси панталонки.

— Щоо?

Върнах се на мястото си. Лорда бе изпил ракията и вече опитваше една умопомрачителна бяла риба с масло и лимон. Потекоха ми слюнките и без да дочакам Ели, се нахвърлих върху огромния гювеч.

Тя дойде след петнайсет минути. Беше с вратовръзка, една прелестна синя вратовръзка около полуотворената бяла якичка. Седна, огледа се конспиративно наоколо и пъхна в джоба ми няколко банкноти.

— Друг път няма да те храня с ориз и вода — прошепна тя. — Много скъпо ми струваш.

Отново насочих вниманието си към Лорда. Ели нещо бърбореше, но аз я слушах с половин ухо. В главата ми се въртеше натрапчивата мисъл, че този човек отсреща, който вече дояждаше десерта си и се канеше да плаща, някак си прекалено открито демонстрира своето благополучие. На глупак не ми приличаше. Нямаше ли той в такъв случай някакво твърдо алиби, което правеше на пух и прах моята прибързана хипотеза за неговото участие във фалшификацията?

Тази мисъл, пък и уталоженият глад ми възвърнаха способността да разсъждавам по-трезво: не бива да се бърза със задържането на Лорда, трябва да се продължи наблюдението върху него.

— Ама ти дори не си забелязал новата ми вратовръзка — каза Ели. — Къде си се зазяпал така?

Тя проследи погледа ми, забеляза Лорда, който тъкмо даваше бакшиш на келнера. В големите й японски очи проблеснаха искри на неудържимо любопитство. Тя ме щипна за ръката.

— Този ли е? — загадъчно прошепна тя.

— Глупости… Хайде да плащаме.

— Искам кафе.

— После, после…

Отсреща Лорда ставаше.

Тя видя всичко, съучастнически трепна с клепачи: играта й харесваше.

На мене също.

В този момент Лорда се обърна към нас, навярно просто да се поразмърда. Мигновено забих нос в празната чиния, но с крайчеца на окото ся съзрях как погледът му, този сив, надменен поглед, най-напред се плъзна над мен, като че не съществувах, после се спря върху Ели. Това не ме учуди — Ели неизменно привличаше погледите на мъжете. Миг след това обаче очите му отново се върнаха към мен. Усетих как ме опипват, разсичат, проникват в мен и под тях аз се чувствувах като хванат на местопрестъплението хлапак, натъпкал ризата си с крадени ябълки. Исках в този миг да имам вратовръзка…

— Тръгва си — пошушна Ели.

— Ние също — рекох и станах.

Навън Лорда бе вече на стотина крачки пред нас, строен като бор. Притиснах Ели към себе си и крачейки зад дърветата по безлюдния булевард, не го изпусках от очи. Той не се обърна нито веднъж и скоро изчезна в страничния вход на печатницата. След малко отново щеше да дълбае с резеца своите клишета, облечен в дългата синя престилка.

— Влезе в печатницата — съобщи Ели неспокойно.

— Не разбирам за кого говориш.

— И какви очи има, а? Само че не е хонконгец. — Ама какви ги дрънкаш, Смехурче?

— А ако прокопае тунел под печатницата?

— Че защо му е тунел под печатницата?

— За да задигне романите на българските писатели.

Не устоях повече, привлякох я към себе са и я целунах по бъбривата сърцевидна муцунка.