Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (40)

9. Изненади от филмов характер

Бяхме се наблъскали в малката кинозала на управлението — на столове, по первазите, на пода. Аз седях между Големия шеф и Мирски, зад мен беше прожекционната машина. Спуснаха завесите, отпред се бялна екранът.

— Можем да почнем.

Апаратът забръмча и изведнъж без надпис, без звук, без всякакъв преход на екрана изскочи Тони, сам сред осветените скали, но толкова едър, че се виждаха разноцветните му очи и снопът пъстри банкноти в десницата му.

В мен всичко оживя: нощта под черните скали, тревогата, мъката, надеждата, и вече не знаех кое е по-истинско — онова в паметта ми или това на екрана.

В следния миг на платното се появи множеството, отправило поглед към скалата, а после с бързо приближаване се отдели бай Шими. Той държеше мегафона пред устата си и беззвучно говореше, но в себе си аз вече долавях неговите думи: „Тони, чуваш ли ме, Тони? Аз съм, бай Шими… Хайде, моето момче, бъди разумен, слез!“ Долавях и стенанията на Тони, и звучното скриптене на щурците, и жуженето на прожекторите.

Нов кадър: горе Тони слуша молбите на Шими.

Пак нов кадър, по-общ: площадката под скалата със светещите прожектори, хората покрай тях, селяните на границата между светлината и мрака, някъде отпред Шими с мегафона…

Нов кадър: бавно движение на камерата по вертикала от мрачния крив връх на вкаменената светкавица надолу през Тони към подножието и оттам — наляво към група хора около говорещия Шими: Режисьора, асистент-операторът (снима Фернандес), Кети Браун, Стефана Антонова и един млад мъж със закръглена оптимистична физиономия и с извити нагоре като обърнати запетайки ъгли на устните: Николай Карлов. (Никак не личи, че в този момент на Николай Карлов му се вие свят.) Направи ми впечатление лицето на Кети Браун: птичето и лице се бе затворило, станало бе остро, дори грубо. Гледаше нагоре, без да мига: бих се заклел, че в очите й има люта ненавист. И страх.

Нов кадър: близък (съгласно терминологията на Фернандес), пак на Тони. Той свива устни, повдига глава към небето и вие.

Последваха няколко секунди на издраскан, сивкав мрак: момента, в който Фернандес предава камерата на своя асистент, за да говори.

И веднага близък план на Фернандес с мегафон в ръка. Операторът говори със своя топъл тенор: „… Тони добър момче, добър амиго на чичо Габи, а? Тони горе, чичо Габи доле, чичо Габи плаче, ох-ох!“ И смешно ридае, но в залата никой не се смее, никой, дори този присмехулник Добрев.

Едро: Тони като че се е поукротил и внимателно гледа надолу.

Среден план: Фернандес намества мегафона пред устата на Стефана. До нея Шими нещо й шепне, аз чувам: „Хайде кажи му нещо мило, майка си му най-после“. Стефана мълчи, всички са впили очи горе в скалата, където хленчи Тони. И точно в този момент Кети Браун…

Кети Браун! Съвсем ясно се вижда как тя дава на Стефана знак с глава и бавно, бавно и предпазливо се изтегля назад между прожекторите към колите и изчезва в тъмнината. И никой не я забелязва.

— Стоп! — извиках. — Стоп!

— Какво става, Карлов? — попита Големият шеф. — Нещо интересно?

— Спрете! — виках. — Моля да повторите още веднъж последните кадри, видях нещо много важно.

— Аз също — каза спокойно Мирски. — Но нека повторим.

Повториха всичко отначало: Тони сред скалата, долу множеството, Фернандес вдига мегафона пред устата на Стефана, всички напрегнато гледат нагоре, а Кети Браун дава знак на Стефана и незабелязано и неусетена от никого, се измъкна към селото…

Филмът продължаваше. Говореше майката и тя казваше: „Тоньо, слизай веднага, чуваш ли ме? Слизай, че иначе ще извикам стражарите.“

Близък план: Тони реве и маха ръце и аз чувам неговото „Нне!“

В следния миг, в среден план, аз изтръгвам мегафона от ръцете на Фернандес, приближавам се до Режисьора, питам: „Може ли аз?“, сетне вдигам тръбата и говоря, говоря… И докато говоря, не забелязвам, а с мен и никой друг, че сега към тъмнината зад прожекторите се провира и Стефана Антонова, майката на Тони.

Не прекъснах прожекцията, която хвърляше светлина върху две нови фигури на таблото: Кети Браун и Стефана Антонова.

А на екрана аз продължавам да говоря и всички ме слушат и гледат как размахвам пред прожектора един бял лист, с който искам да примамя Тони да слезе.

Следва едно бързо отклонение на камерата от лицето ми към Тони. Той вика, гневно маха ръце и хвърля банкнотите.

Внезапно, само за миг екранът трепва, като че някой е блъснал камерата: това е моментът на изстрела — той е стреснал асистент-оператора. В следващата секунда картината отново се стабилизира и показва каменните фонтанчета, които подскачат около Тони. При последния изстрел Тони извиква, олюлява се и полита надолу. Камерата го следи — той пада, търкаля се по наклона на зъбера и спира, закачен на издатината.

Нов кадър: общ план на множеството. Никой не мърда. Всички са буквално сковани от изненада и ужас. Не, ето един човек си пробива с лакти път сред хората и тича към селото: Фернандес. Три секунди след това още един човек прави същото: Николай Карлов. Дори се вижда как бърка в задния си джоб… А през това време той, наивник, си мисли, че реагира пръв!

Прожекционната машина зад мен продължаваше да бръмчи и да изпраща на екрана правдивото, но безмълвно свидетелство на онова, което се бе случило онази нощ под черните бърда на село Захариево. Сега вече гледах с още по-голям интерес, тъй като през тия хванати от лентата минути Николай Карлов стреляше по колата и телефонираше на лейтенант Данкин.

На екрана кипеше — хора бягаха, поваляха декори, повличаха вигвами. Само Режисьора стоеше хладнокръвен и презрително наблюдаваше паниката.

Изведнъж отново се видях: връщах се от селото. Бях изпотен, раздърпан и гледах към увисналия над бездната Тони.

Оттук нататък започна стремителният разказ на спасяването: подготовката на Ричард Брук и Любомир Соколов, монтирането на фартовите релси, катеренето на двамата по стръмната скала.

В малката зала хората, затаили дъх, следяха този къс от живота, който беше по-интересен от най-занимателния филмов епизод.

А аз отново и отново преживявах всичко. И когато се видях на екрана с мъчително затворени очи, в мен пак се надигна отвратителният първичен ужас от мрачните бездни и в гърлото ми се загнезди възелът. Нима отново се връщаше проклетата болест? Или това бе само своеобразно хипнотично внушение, което Николай Карлов от платното упражняваше върху Николай Карлов в залата?

Ала нямах време да правя анализи на собственото си състояние: на екрана ставаше нещо любопитно. Докато аз стоях със затворени очи, сдържайки се да не повърна, зад мен от мрака бавно и предпазливо се връщаше Кети Браун. Тя се промъкна между хората и прожекторите, застана до Режисьора. Лицето й бе бледо и сковано: лице на мъртвец.

— Значи — Кети Браун! — прошепнах на Мирски.

— Да, и Кети Браун — отвърна той, като подчерта „и“-то.

— Пистолетът изчезна тъкмо от нейната стая…

После дойде онова, достойно едновременно за Вагнер и Офенбах, пеене на Дафна Флеминг, пристигането на линейката, свалянето на Тони от скалата и изпращането му във Варна.

Последни на екрана останаха Ричард Брук и Любомир Соколов. Ричард се усмихваше като уморен герой и наистина беше мъжествен и красив като бог, но до него Любомир, който се подхилкваше, със своите широки плещи на културист, скулесто лице на прабългарин и едра глава на несресан селянин, беше по-симпатичен.

Апаратът щракна, екранът светна, шепот изпълни залата.

— Е, другари — обърна се Големият шеф към Мирски и към мен, — доволни ли сте?

— Да — побързах да кажа, — мисля, че имаме вече в ръцете си главната фигура или поне онази, която е стреляла по Тони и е убила Стефана Антонова.

— Кой?

— Кети Браун, онази малката с чипото носле и русата коса. Забелязахте ли как се измъкна минута преди изстрелите и се върна малко след тях.

Изричайки тия думи, аз окончателно погребвах хипотезата си за вината на Фернандес в нападението: с очите си видях оператора да стои до мен преди стрелбата, а да изтичва към площада след стрелбата, буквално в съгласие с неговите показания.

— Какво мислиш ти, Мирски? — попита Големият шеф.

— Може би… — каза предпазливо Мирски. — Може би…

— Е, да вървим тогава да видим какво е направил оня Тони.

Погледнах часовника: откакто бяхме оставили Тони в кабинета, бяха изминали само три часа. Тръгнахме.

На стълбището спрях шефа.

— Другарю Мирски, какво ще кажете, ако освободим Фернандес и задържим Кети Браун?

— Няма да е зле — отвърна той умислено, — но нека помислим още малко.

Влязохме в заседателната зала. Любопитството на колегите бе стигнало връхната си точка. А на мене ми се подкосяваха краката.

Големият шеф пъхна ключа, завъртя два пъти, отвори широко вратата.

Тони седеше зад бюрото, навел превързаната си глава над някакъв лист, и рисуваше. Устните му бяха измацани от мляко, ръцете — от зеленикава боя. Не ни чу, не ни забеляза — рисуваше. Не усети и Големия шеф, който влезе при него, взе нещо от масата и се върна.

В ръцете на Големия шеф имаше две банкноти — две двайсетолевки. Погледна едната, погледна другата, по хлапашки зина, промърмори:

— Да ме убие господ, ако знам коя е истинската! Карлов, поздравявам те!

От сърцето ми падна камък. Седнах без разрешение, видях на масата чаша вода, изпразних я до дъно. Знам, че в този миг съм се хилил като онзи идиот Тони, като изрода Тони, като моя спасител, моя добър гений Тони.

Сега оставаше само едно — да арестувам Кети Браун и вече можех да си взема кралицата и се гмурна в морето…

А след това ми предстоеше много, извънредно много работа: медицински изследвания на Тони, съдебни експертизи, продължително лечение — по възможност без операция, после — училище. Не затвор, не и ТВУ, а онзи прочут интернат за даровити деца, макар че по години Тони не бе дете. И накрая — академията за изобразителни изкуства, ако изобщо стане нужда… Тогава Тони, моят малък приятел Тони, когото, дявол да го вземе, обичам като безпомощно братче, ще се превърне окончателно в пълноценен гений и съзнателен творец.

Без да обръщам внимание на хората около мен, които оживено коментираха резултата от експеримента и през отворената врата наблюдаваха нищо неподозиращия и продължаващ да си рисува Тони, аз вдигнах слушалката на телефона и поисках филмовата продукция в Захариево. Обади се познатата ми касиерка.

— Тук Карлов — казах, — интересува ме там ли е още американката Кети Браун.

— Откараха я вече, другарю Карлов.

— Кой я е откарал? — попитах с мисълта, че някой подло ме е изпреварил, може би капитан Добрев или дори Мирски.

— В болницата, другарю Карлов. Не знаете ли, че Кети Браун се е отровила?