Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (17)

1. Николай Карлов и Ричард Брук

Дългото сухо тяло беше отдавна изстинало и в суровата и безпощадна светлина на първите слънчеви лъчи, които брутално се промъкваха през широките прозорци на поликлиниката, то изглеждаше като неестествено положен върху масата пластмасов манекен. Само тясната рана между двете сбръчкани ивици на гърба подсказваше, че този човек доскоро е бил Лорда.

— Не можа да го опазиш, Николай — прошепна Мирски и обърса чело с шарената си кърпа. Не беше потен.

Не отговорих нищо. Какво можех да отговоря? Главата ми се виеше и пръскаше от болка, струваше ми се, че още няколко секунди и ще се строполя на пода край мъртвия Лорд.

— Какви са тия стари белези по гърба? — попита капитан Добрев.

— От гестапо — отвърна тихо Мирски. И повтори като ехо: — От гестапо.

Това беше плесник по моето лице. Но отново не отворих уста. Страхувах се, че ще закрещя.

— В колко стана това? — попита Мирски.

Добрев въпросително погледна към мен, но аз пак мълчах. Отвърна той:

— Между 23,30 и 23,40. Лекарското заключение е категорично. Пък и когато го откриха, беше още топъл.

Топъл беше, да, и ръката му, сгърчена около моя зелен образ…

— Разкажи! — обърна се Мирски към мен.

Опитах се да говоря, не можах. Внезапно ми прилоша, изтичах към мивката, повърнах.

— Докторе — обърна се шефът към лекаря, който присъствуваше на разговора, — дайте му някакво подкрепително. Душа не е останала в него.

Пих някаква горчива течност, посъвзех се, но чувството на отвращение към собствената ми личност не ме напущаше.

Седнах, стиснах зъби и разказах всичко — отначало докрай, само фактите, без всякаква украса. Позволих си само да дам оценка на поведението на хората в казиното през време на двайсетминутната почивка, когато бе извършено убийството, и на реакцията им при откриването на трупа край белия павилион на плажа.

— Надявам се поне, че не си се разкрил — забеляза Мирски.

— Не — казах, — не съм се разкрил.

И наистина в онези минути, когато над убития Лорд истерично крещеше Елина, аз бях намерил достатъчно хладнокръвие у себе си, за да продължа да играя ролята на случаен летовник. Като внимавах да не се заличат евентуалните следи наоколо и като прибрах цигарената кутия, аз бях отстранил хората и бях оставил само доктор Кречмър да прегледа пронизания човек. Докторът безпомощно разпери ръце. Минута по-късно се появи милиционерът, който задържа всички ни. В полунощ капитан Добрев беше вече на Златните пясъци, петнайсет минути по-късно беше уведомена прокуратурата, а в шест заранта с първия самолет от София пристигна и шефът. Сега ме разпитваха като първи свидетел.

— Не, не съм се разкрил — повторих с тъпото удовлетворение, че тук поне съм постъпил разумно.

— Добре — каза Мирски. — Ще останеш с тях, ще избягваш да се срещаш с нас, ще се свързваме по телефона.

— Слушам.

— А ти знаеш ли какво ще правиш сега?

— Съвсем не, другарю Мирски.

— Ще отидеш да се наспиш едно хубаво, че да дойдеш малко на себе си. Откога не си спал?

— От две, не, от три нощи… впрочем не си спомням вече.

Намеси се Добрев:

— Другарю Мирски, нека остане поне докато разпитаме и другите.

— Стига да издържи — рече шефът и се приближи до масичката, върху която бяха подредени намерените у убития вещи: носна кърпа, запалка, самолетен билет София — Варна и обратно, цветна химикалка — онази! — миниатюрна калъфка с комплект гравьорски резци, портфейл със стотина лева, в портфейла — цинкова пластинка с недовършено детско лице. И „Кента“…

Мирски разтвори портфейла, бръкна в страничните джобчета:

— Николай, уверен ли си, че хартията, която Лорда е показвал на Голдсмит в бар „Гемията“, е била доларовата банкнота B 28.333?

— Да — отвърнах и бях благодарен, че не каза „твоята банкнота, онази, която си подменил в дома на Лорда“.

— Тук я няма.

— Допускам, че тя е една от целите на убийството — изрекох с усилие. — Сега тя е или унищожена, или пък се намира в джоба на убиеца.

Той вдигна цигарената кутия и се взря в нея. В моя образ…

— Чудесно те е нарисувал — продума той и в усмивката му имаше тъга, каквато никога не бях виждал у него.

— Да — прошепнах. — Той направи това онази вечер, докато го разпитвах.

— Ти май спечели симпатиите му. Видя ли какво е написал под рисунката?

— Да — рекох, — видях.

Под моя полупрофил в зелено Лорда беше написал: „swit puppy“. „Мило пале“… А аз не можах да го опазя… Наистина бях пале, но не мило, а съвсем беззъбо и безкрайно глупаво и наивно.

Мирски обърна кутията и се вгледа в изрисуваната банкнота.

— Какви са тия номера?

— Телефоните на хотел „Рубин“ и на варненското управление — отвърна Добрев.

— Имате ли представа какво означават тия думи БЛЕК БЪРД?

— Черна птица — казах. — На английски.

— Толкова английски владея и аз — забеляза Мирски без ирония.

— „Възможно ли е в черната птица?“ — произнесе скептично капитанът. — Коя ли ще е тази птица, при това черна?

— Може да е прякор — подхвърли Мирски. — Или наименование на местност, или нещо подобно. Но защо Лорда е изписал тия думи с български букви?

— Навярно, защото бе отвикнал да пише на английски — казах.

— Едва ли. По-скоро той трудно свикна да пише отново на български. Не забравяй, че е прекарал в Щатите близо трийсет години. Пък и защо ли ще изписва английски думи с български букви?

— Той ги е надраскал набързо — казах, като се мъчех да бъда логичен, — в състояние на разсеяност, мислейки може би за друго. Възможно е, когато ги е записвал, просто да е забравил как е на български „черна птица“. Спомням си, че при последния ни разговор той често забравяше не само отделни български думи, но и цели изрази и ги заместваше с английски. Навярно склероза.

— Възможно, възможно… — промърмори замислено Мирски. — Тъй или иначе, ще трябва да потърсим тази „черна птица“. Местност, локал, човек… А може и да не означава нищо. Просто нищо. Игра. Драскулка.

— Има едно ханче „Черен кос“ край София — започна капитан Добрев, — точно под Люлин, по пътя за Перник. Като следвах в София, все там се отбивах след екскурзия…

— Известно ми е — прекъсна го Мирски. — Е, мисля, че можем да почнем. Елина ще оставим за по-нататък — не бива да събуждаме тяхното подозрение. Ти, Николай, мини зад онази врата и слушай внимателно. И кротувай! Докторе, няма да ви задържам повече, благодаря ви.

Лекарят излезе, а аз, провлачвайки крака по лъскавия под, влязох в някакво полутъмно килерче — склад за лекарства. Открехнах вратата — през тесния отвор се виждаше всичко: завесата, която прикриваше масата с трупа, капитана, Мирски. Видях как Добрев отваря тежката бяла порта, която отделя хирургическия кабинет от преддверието, чух го да казва:

— Лейтенант Данкин, преведете на господата следното: много се извинявам за безпокойството, което им причинявам, но тъй като през нощта е извършено убийство, принуден съм да взема някои предохранителни мерки. Господата в никакъв случай не бива да смятат, че са задържани, те са само свидетели, поканени тук за изясняване на някои обстоятелства около произшествието. Установено е, че те са първите лица, които са видели трупа. Първият свидетел, българинът Николай Карлов, вече ни даде исканите сведения, а е ред на господата. Ще им бъда признателен, ако отговарят точно и искрено на моите въпроси.

Теноровият глас на лейтенант Данкин преведе на безупречен английски. Съобщението бе последвано от шумолене, някакви гневни реплики, неспокойни покашляния.

— Моля, господине, заповядайте — покани Добрев някого.

През отвора видях да влиза Ричард Брук. Уморен, без грим, с посмачкани дрехи, той изглеждаше още по-стар, а лицето му доби характерната бръчкава маска на дългогодишен драматичен актьор. И даже драскотината на бузата не го спасяваше от печата на времето.

До него застана лейтенант Данкин, дълъг като върлина, прегърбен и с лице на разсеян учен. В отдела бе назначен отскоро главно заради полиглотските му способности. Целият разпит той преведе без нито едно запъване, като автомат. Елина можеше да му завиди.

Мирски бе седнал край прозореца и слушаше. Въпросите задаваше главно Добрев. Виждах колко му е трудно да бъде кратък и главно — да мирува. От време на време обаче все пак не устояваше на стихията си и правеше онези бързи набези пред завесата.

Той започна:

— Име, професия, адрес?

— Хомер Папатакис, киноактьор, Холивуд.

— Не се ли наричате Ричард Брук?

— Истинското ми име е Хомер Папатакис. — И бързо добави, сякаш се страхуваше да не би да го вземат за чист грък: — Но съм американец. Роден съм в Съединените щати на Америка.

— Тъй, тъй… — Капитан Добрев дръпна завесата, повдигна чаршафа пред лицето на Лорда. — Познавате ли този човек?

— Видях го за първи път снощи на плажа. Мъртъв.

Ричард отговаряше кратко, с някаква трагична обреченост, подсилена от бръчките на изразителната му актьорска маска.

Добрев закри трупа, приближи се до стъклената масичка за инструменти и махна една кърпа: под нея лежеше, камата със сребърната дръжка. Кръвта по нея бе вече засъхнала и приличаше на ръжда.

— А тази вещ?

— Тази кама е моя. Или по-точно — с нея играя. Тя принадлежи на реквизита на продукцията.

— Винаги ли я носите със себе си?

— Само вчера. Върнах се от снимки в траперския костюм на ролята и тя остана в мен.

— Защо сте задържали костюма чак до хотела?

— Това е моя работа.

— Не съвсем, мистър Брук. С този нож е убит човек.

— Зная. Някой го е задигнал от стаята ми.

— Кога?

— Навярно, докато съм бил в казиното.

— Кои са ваши съседи по стая?

— Мисис Карлова, мисис Флеминг, по-нататък — нашият режисьор. Но във всички стаи се влиза много лесно през балконите, тъй като вратите към морето са отворени през цялото денонощие.

— Господни Папатакис…

— Брук!

— Господин Брук, какво сте правили снощи през почивката в казиното между 23,25 и 23,45?

— Това си е моя работа.

— Не съвсем, мистър Брук, не съвсем. От какво е този белег на бузата ви?

— Одрасках се в розовите храсти. У вас има прекалено много рози.

— Да, това е вярно, много рози има у нас. Още един въпрос: вие почти всяка вечер играете в казиното. С много ли долари разполагате?

— С доста. Своя хонорар тук получавам в долари. Такъв е договорът. Защо, забранено ли е?

— Не, моля. Кой ви изплаща доларите?

— Директорът на продукцията и касиерката.

— Естествено… Благодаря ви, мистър Брук. Моля да минете в съседната стая и да бъдете на наше разположение още малко време. Там ще получите кафе и закуска.

— Разбира се — каза той без намек от ирония. — Зная как става това, играл съм в достатъчно много криминални филми. — И излезе.

— Има чувство за хумор тоя приятел — забеляза Мирски. — Николай, уверен ли си, че драскотината на бузата му е работа на онази, как й беше името, Дафна?

— Предполагам — отвърнах. — Бях вече свидетел на една бурна сцена помежду им. Изглежда — ревност.

— Да се вземе проба от ноктите й. А също така и от ноктите на мъртвия.

Капитан Добрев излезе да се разпореди. След миг откъм преддверието долетяха гневните протести на Дафна Флеминг. Представих си как тя дърпа красивите си ръце и не дава да й изчегъртат малко кал изпод дългия маникюр.

— Уф! — въздъхна Добрев, като се върна. — Не дава бе! Страшна жена! Ама хубава, хубава! И какъв темперамент! Къде ги раждат такива? Като бях на курсове в Съветския съюз, се запознах с една колежка, която…

— Да влезе докторът — нареди Мирски.