Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

3. Тони

В девет застанах пред стаята му. Спеше. Не си отидох даже когато недвусмислено ми заявиха, че няма да ме пуснат при него по-рано от 13 часа: струваше ми се, че като съм тук, ще опазя поне него. През петнайсет минути изтичвах до стаята на дежурния лекар и звънях в управлението за новини. Капитан Добрев мълчеше, не се обаждаше и Мирски. Какво правят другите, не знаех.

Пуснаха ме при Тони едва към 13.30 с категоричното предупреждение да не се задържам дълго и да не вълнувам болния.

Влязох.

Стаята ми направи впечатление с неболничната си уредба. Нямаше я голата, спартанска белота на стените, нито стандартното желязно легло с шкафчето и ниската табуретка. (Давам всички тия подробности за обстановката, само защото часове по-късно тя щеше да се вмъкне в събитията по един необикновен начин.) Помещението, голямо и високо, с две пищни мраморни колони край вратата, бе изцяло облепено със златисти тапети, които му придаваха една малко смешна барокова тържественост. Встрани личеше една ниска масичка, отрупана със стари списания. По стените висяха няколко репродукции: ярки слънчогледи на Ван Гог, морски пейзаж на Айвазовски и един офорт на Гоя. Това тежко и смесено изящество на стаята обаче се опропастяваше от един грозен плакат, съдържащ съвети за предпазване от грип и изобразяващ облаци микроби, които изригваше един кихащ нос, както и от един нескопосано изписан лозунг: „Здравето е най-голямото богатство на човека“. Това бе приемната на дипломатическия кабинет, временно превърната в болнична стая на Тони.

Широката кушетка беше разположена под прозореца. Тони лежеше по гръб с превързана глава и чело; оставени бяха свободни само бузите, очите, сплеснатият нос и фино очертаните бебешки устни. Превързани бяха и гърдите, както и китките до лактите. Приличаше ми на манекен, върху когото санитарите се учат да превързват.

Приближих се зад него — не ме усети. Очите му бяха впити в слънчогледите на Ван Гог, които висяха точно насреща му. Любува им се може би цели три минути, след това отклони поглед към бурното море на Айвазовски. Минаха още няколко минути. Не смеех да шавна. А той продължаваше да плъзга шарените си очи по златистите тапети, по мраморните колони, по масичката със списанията и нямаше го в тия очи изражението на изрода, а дълбокият, разумен израз на мислещ, разбиращ и дълбоко чувствуващ човек.

И както движеше поглед към тавана, Тони ме забеляза. Това му подействува като удар: той се напрегна, устните му болезнено се свиха, пръстите му конвулсивно задраскаха по чаршафа. Бързо минах напред, приклекнах:

— Тони — заговорих ласкаво, — Тони, здравей! Аз съм, Ник. Не ме ли позна? Не бой се, нищо лошо няма да ти сторя.

Взех в шепите си треперещата му десница. Той предпазливо вдигна клепачи: дълбоко в зениците му се таеше недоверие.

— Здрасти, Тони! — казах. — Ти май ме забрави, а?

Той пак не отвърна нищо, но усетих как ръката му престана да трепери и спокойно се поотпусна в шепите ми. В зениците му обаче продължаваше да се спотайва страхът.

— Виж какво съм ти донесъл — казах и извадих от джоба си огромна праскова.

Той изсумтя нещо неопределено.

— Вземи я! — и пъхнах прасковата в десницата му.

Един миг пръстите му останаха неподвижни, после бавно преминаха над прасковата и покриха ръцете ми с грапавата си кожа. Усещах топлината им, същата онази топлина, която почувствувах вчера пред читалището край пеещата Дафна, когато той бе сграбчил ръката ми, за да търси закрила от ударите на майка си. Не мърдах, покорен от тази несръчна ласка, само вдигнах поглед към очите му. Недоверието и страхът изчезваха и на тяхно място се появяваше безбрежното топло и добро море, което ме поглъщаше.

— Яж — казах.

Изтеглих ръка от грубата му длан и поднесох прасковата към устата му. Той захапа. Сокът потече по брадата му, обърсах го. Той бавно изяде цялата праскова. Ръцете му спокойно лежаха на одеялото.

— Я ми кажи ти, Тони, много ли боли удареното?

— Аха — измънка той.

— Скоро ще мине и ще оздравееш, и ще се върнеш на село, и отново ще рисуваш.

— Аха — промълви той пак и по устните му премина нещо като усмивка, която промени лицето му.

— Така си и знаех — продължих аз обнадежден. — Ти много обичаш да рисуваш картинки. И аз много обичам да рисувам картинки. Помниш ли как рисувахме там, на село?

Този път той се оживи, клепачите му затрепкаха от спомена, от устата му излезе нещо нечленоразделно, чийто смисъл не можах да доловя, но което беше израз на задоволство. Извадих от джоба си една моя скица на Елина, показах я:

— Виж какво съм нарисувал днес — казах. — Харесва ли ти?

Той се оживи още повече и направи дори опит да се поизправи:

— Дда… — заекна той.

— Е, вземи я! Тя е подарък за тебе, защото си добро момче и защото ти също много хубаво рисуваш. Много хубаво… Това си нарисувал ти, нали? — казах и извадих една от ония салфетки с размножената скица на Дафна Флеминг, които носеха подписа на Габриел Фернандес.

— Дда, дда… — радостно измуча той и възбудено поклати глава. С усилие протегна ръка, взе скицата и я вдигна пред очите си — очи на разумен човек.

— И това е твое, нали? — продължих аз и показах отпечатъка от гравюрата на Ричард Брук в траперски дрехи.

— Дда… ааз — И грабна листа. Очите му заблестяха от вълнение.

— И това? — открих аз веднага скицата на Хипократ.

— Дда… дда…

И с всяка нова рисунка, която показвах, неговата радост растеше: това бяха съкровищата от сандъка при прасето. Виждах как постепенно се освобождава от страха, който превръщаше това човешко същество в животно, от терора, който сковаваше мислите му, от недъга, който потискаше чувствата му…

Ръката ми напипа в джоба онзи странен резец, който бях намерил в дрехите му.

— Тони — казах, — виж какво съм ти донесъл още. — И изкарах от чантата един нов блок и лъскав черен флумастер. — За да си рисуваш, докато си тука, па и като се върнеш в къщи. Искаш ли да опиташ?

Сега той се развълнува толкова силно, че от устата му се изтръгнаха ликуващи викове. Жадно протегна ръка към блока, сграбчи го с късите си пръсти, превързаната му глава се замята върху възглавницата. Знаех, че не бива да продължавам, но нямах сили да прекъсна. Помогнах му да седне, да сгъне колене и сложих блока върху тях. Дадох му и флумастера.

И тогава стана онова първо чудо, което, макар и подозирано от мен, надмина всичките ми очаквания.

Лицето на Тони изведнъж доби напрегнато-съсредоточен израз. Веждите му се сключиха, погледът му стана остър и неподвижен. Дебелите му пръсти деликатно поеха флумастера и го вдигнаха над блока. За миг само се взря в картината на стената, после внезапно, с бързи, енергични и в същото време плавни движения десницата му, превързаната, наранена десница, се понесе по белия лист, нанасяйки линия след линия, извивка след извивка, кръг след кръг, форма след форма. И нито веднъж не вдигна ръка, нито веднъж не спря, нито веднъж не се поколеба.

След пет минути върху листа се очертаха, черно-бели, слънчогледите на Ван Гог — една идеална графична репродукция, не по-малко внушителна от оригинала.

Той вдигна очи чак когато свърши, погледна ме, ухили се. Не, това не бяха очи на идиот, не! Ако гениите се раждат гении и ако те се раждат белязани от природата с особени очи, то очите на Тони бяха очи на гений. Казвам гений, макар че никога през живота си не бях виждал гений от плът и кръв, и че всеки непредубеден читател може да ме обвини в невежество или поне в наивно увлечение (каквото неведнъж съм проявявал дотук). Тогава аз също не вярвах, не можех да повярвам: това живо нещо пред мен надхвърляше моите познания за човека, моите схващания за природата на твореца, за същността на историческата категория, наречена изкуство.

— Искаш ли пак? — попитах и веднага откъснах изрисувания лист, за да открия нов.

Той не се остави да го подканвам втори път и бързо, за някакви си три минути, направи абсолютно точно копие на гравюрата на Ричард Брук в траперски дрехи.

— Хайде сега нарисувай го пак! — казах, увлечен от тази невероятна игра, в която аз бях само един потресен зрител.

И той направи още едно копие на същата гравюра, после още едно и още едно — и всички еднакви, като фотографии от един и същи негатив, като печатани репродукции; рисунки, които можеха да направят чест на който и да е професионален график. Във всеки случай такова нещо аз не можех да създам.

Тони се оживяваше все повече и повече и сякаш болките вече не го смущаваха. От кривите му устни изскачаха бебешки мехурчета, усмихваше се като малко дете, издаваше нечленоразделни звуци и нахвърляше върху листовете бързи скици на каквото му посочех: вестникарски фотографии на Гагарин, профил на Чаплин от списанията върху масата, моя собствен лик от паспорта, емблемата на Балкантурист от корицата на моя бележник, герба на България от някаква брошура и какво ли не още, и всичко това по веднъж, по два пъти, по три пъти… Една експлозия, една верижна реакция на порива да се рисува, която нищо не можеше да спре.

Минутите минаваха, той не се уморяваше, обратно — ободряваше се, и само аз още повече се обърквах пред това неестествено явление, пред този удивителен феномен, който обръщаше с главата надолу всичко заучено от мен в книгите и университета.

Най-после се реших и на втората стъпка. Направих го не без колебание. Може би защото през изтеклите минути, в които Тони рисуваше, аз бях позабравил за какво съм дошъл тук, бях позабравил, че съм детектив, натоварен с важна задача, и се бях върнал към ония далечни вече години, когато бях студент в художествената академия, увлечен до захлас от магиите на изкуството.

И тъй, аз извадих от джоба си резеца и му го показах. В първия миг Тони едва не изписка от радост, той протегна ръка да го вземе, после внезапно, под напора на някакъв изникнал от дълбините на съществото му рефлекс, бързо я отдръпна. Усмивката му угасна, очите му помръкнаха, лицето му доби тъпия израз на идиот.

— Тони — казах, — нали този нож си е твой, вземи го.

Той издаде някакъв мрънкащ звук, който трябваше да бъде отрицание, но за мен беше категорично „да“.

— Тони — попитах, — там, на село, къде рисуваш ти? Не у дома, нали? У дома мама не дава…

Той недоверчиво обърна глава към мен, търсейки в лицето ми какво зная за неговата майка и за неговия дом.

— В къщи мама не дава, нали? — повторих аз.

Той пак замрънка отрицателно и този път наистина беше „не“.

— Но аз зная къде рисуваш ти — засмях се аз. — Там горе, в скалите, високо, в една пещера.

Той веднага ми обърна гръб, плачливо заохка: „Нне, ннее!“, но беше „да“. Не трябваше да отслабвам натиска — още малко и щях да стигна до най-важното.

— Тони — казах, — Тони, чуй ме добре. Ще ти дам много хартия да рисуваш, и моливи ще ти дам, и боички, и тогава ще се качиш горе на скалата и ще рисуваш каквото си искаш и колкото си искаш, но сега ти ще ми кажеш в коя скала е твоята пещера.

Той се сви и захленчи също както предната нощ там горе, осветен от прожекторите.

— Тони, Тони, хайде де, ще плачем сега! Я виж какво съм ти донесъл още!

Но той не ме поглеждаше вече, хленчеше и мънкаше: „Нне, мама бие… вика стражар…“

Можех ли да му кажа, че никога вече майка му няма да го бие?

Опитах се да помилвам ръката му, той я отдръпна като ужилена и продължи да трепери и скимти.

Тогава аз, вместо да си вървя, направих една грешка, която можеше да ми струва скъпо, една от многото грешки през ония дни. Направих я от бързане, въпреки известната приказка на Добрев за бързата кучка. Извадих от джоба си няколко доларови банкноти. От ония, дето летяха като пеперуди от скалата. С мъка обърнах Тони към себе си и му ги показах.

— Тони, ти ли правиш тия картинки?

Той се взря в банкнотите, разшири диво очи, сетне падна възнак и започна да вие, и навярно цялата болница го чуваше. В стаята се втурна сестрата:

— Но какво правите, моля ви се, другарю! Не бива, той още не е добре — извика тя, като се наведе над крещящия и мятащ се в леглото Тони. Измъкна отнякъде спринцовка и я заби под рамото на момчето.

След минута Тони спеше.

 

 

Часът бе 14.30. Отидох в хотела, легнах да спя, но дяволите от моите кошмари не ме оставиха на мира.

В 18 часа ме събуди телефонният звън: от болницата ми съобщаваха, че Тони се опитал да избяга, едва го задържали на изхода.

В 18 часа и 5 минути аз се реших: дигнах Ели, която се излежаваше, и я накарах да обуе гуменки и панталони.

В 18 часа и 15 минути ние се носехме с москвича към село Захариево.