Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (20)

4. Мисис Карлова, мистър Холивуд, Любомир Соколов и Габи Фернандес

Елина седеше на стола с посивяло лице, с тъмни кръгове под очите си на кошута и разчорлена черна коса. От време на време конвулсивни тръпки разтърсваха тялото й и тогава тя едва сдържаше хлипанията си. Изчезнали бяха дори веселите искри, които неизменно се таяха дълбоко в зениците й: с образа на смъртта тя се сблъскваше за първи път в живота си. Бе само на 22 години.

Седях насреща й и се опитвах с моите не по-топли длани да посгрея ледените й ръце. Мирски й поднесе кафе:

— Пийни, пийни и се опитай да ни разкажеш всичко. Хайде, моето момиче, успокой се!

— Но аз нищо не зная — издума тя тихо. — Просто го видях да лежи на пясъка, приближих се и…

— Не, не тъй. Да почнем отначало и по-конкретно. Ти си излязла от казиното в 23,25. Къде ходи?

— Отидох в хотела.

— Защо?

— Исках да се пооправя малко. Там забелязах, че ми няма чантата, дето си държа четките. Помислих, че съм я забравила на плажа…

— Чакай! За каква чанта говориш?

— За моята си, банската, от червена пластмаса, с която ходя на плаж. Нямаше я в стаята.

— Сигурна ли си, че си се прибрала с нея?

— Абсолютно съм уверен в това — казах. — Когато вчера следобед тя влезе в хола, за да ми съобщи, че е видяла Лорда в моторницата, чантата беше у нея.

— Така трябва да е — добави Ели замаяна. — Но въпреки това чантата я нямаше в стаята и излязох да я търся край чадъра, където лежах през деня. Беше много светло, имаше луна, пък и рекламите… но чантата я нямаше и тогава забелязах тялото до бялата барака. Отначало помислих, че е някой пияница, но когато се приближих, видях ножа на гърба… Тогава… Тогава…

Тя погледна с широки очи ръцете си, устните й затрепериха.

— Хайде, хайде, ще циврим сега — каза с неочаквана нежност Мирски, като извади шарената кърпа и я пъхна в ръцете на Ели. Тя си обърса носа. — Видяла си ножа и тогава…

— Тогава, без много да му мисля, се наведох и се помъчих да извадя камата. Но тя едва мърдаше. Само кръв плисна по ръцете ми. И извиках… Това е всичко.

— Да си видяла някого по плажа?

— Никого. Бях съвсем сама.

— Добрев — каза Мирски, — покажи другата чанта.

Натъпканата с долари пластмасова торба беше в ъгъла, покрита с вестници. Добрев я откри.

— Но това е моята чанта! — възкликна Елина.

— Погледни внимателно, моето момиче.

Тя опипа поръждавелия цип, смачканата дръжка, разпрания страничен джоб.

— Не — каза тя накрая, — не е моята. Моята е по-нова.

— Иначе и не може и да бъде — рече Мирски, като самодоволно потри длани. — Тази чанта е намерена край вълнолома към 19 часа след отпътуването на „Чанкая“, а по това време твоята чанта е била още у тебе. Така ли е?

— Така е.

— Кому, конкретно, е притрябвала твоята чанта, а? — запита Мирски по-скоро себе си. — Какво мислите, момчета?

Аз не мислех нищо, не можех да мисля, в главата ми беше каша. Имах само едно желание — да спя. Но Добрев мислеше:

— Отклоняване на вниманието — рече той.

— Или общо разбъркване на фигурите върху дъската — добави Мирски. — Момчета, имаме работа с едър калибър… Добрев, прибери чантата и да продължим. А ти, моето момиче, сега ще отидеш при другите. Извинявай, но няма как.

— Да — промърмори тя, — да… — И провлече крака към съседната стая. Аз пък се върнах в килера.

Следващият беше мистър Холивуд. От него не можаха да изтръгнат нито една разумна дума. Беше просто свършен. Седеше на стола, жълт, със сънни, безизразни очи, отпуснат — една човешка отрепка, която издаваше някой и друг звук. От снощната му възбуденост в казиното не бе останала и следа. Питах се — как ли ще ръководи снимките, когато след малко отиде при хората си в село Захариево. Единственото нещо, което Мирски и Добрев узнаха след много усилия, бе, че през време на паузата Режисьора бил отишъл в хотела да си вземе цигари, и толкова. Никой не му повярва, още по-малко аз: бях забелязал, че мистър Холивуд почти не пуши. Освен това в казиното продаваха всякакви цигари.

Затова пък разпитът на Любомир Соколов внесе оживление. Виждах го през отвора — снажен, с лице и тяло на наперен борец и с поглед на хитър шоп. След първите формалности Добрев направо атакува:

— Какво сте правили снощи между 23,25 и 23,45?

Соколов се наведе напред с израз на селяк, комуто предстои да продаде калпавия си кон:

— Другарю капитан, ако ви кажа истината, ама цялата истина, ще пострадам ли?

— Зависи от истината.

— Хм… Тя не е баш много чиста, ама все пак е по-чиста от това мръсно убийство. И нека още от самото начало сме наясно: аз нямам нищо общо с него. Наистина снощи се тупахме, но не с този тук — и той посочи трупа зад завесата.

— А с кого?

— С оня там, световната звезда, с Ричард Брук.

— Вие ли го нашарихте така?

— Аз, ами кой друг — рече той с нескривана гордост.

— Защо?

— Защо ли? Хм… Не знам дали ще ме разберете… Той… хм… искаше да… хм… мене… — И направи красноречив жест с ръка.

— Ами! — възкликна със своята невероятно простодушна интонация Добрев. — Той от тях ли е?

— Оха! И още как. Откога ме преследва! Лепи се като гербова марка, прави ми мили очи, подаръци ми пробутва… По-завчера намерих в стаята си букет рози и плик с 300 долара.

— Хайде бе!

— Честно слово! Той си мисли, че и аз съм от тях… Не ме познава. Виж, аз — онази Дафна!… Въртя се около нея, звездите й от небето свалям, ама на, не ще, та не ще! Затова пък той… Ама казват, че всички големи артисти на Запад били такива.

— И какво направихте с доларите? Задържахте ли ги?

— Ами да. Щом като е такава ряпа… И право в Кореком. Накупих си магнетофон с четири писти, транзистор с девет вълни, а сто долара пратих на братока на село.

— Къде?

— Село Ябълково, Пловдивско. Да си купи и той нещо от Кореком.

— Правилно. Та какво стана снощи?

— Излизам си аз значи и веднага по Дафна. А тя вири нос. Свивам я зад храстите, а тя — ха, да писне. По едно време се зададе той. Аз си знаех, че така ще стане, защото още по време на снимките вчера той се навираше в очите ми и се перчеше със своя траперски костюм. Идеше ми да го фрасна с томахавката и му взема скалпа, ама хайде. Та приближи се той, а жената нещо извика на английски и побягна. Тогава той си пусна ръцете, мислеше си, че като ми е дал триста долара — и готово. Пернах го по мутрата и той избяга. Едва после забелязах, че съм му развалил фасона. Днес сигурно няма да може да се снима. Ако бай Шими узнае, ще ми лепне глоба.

— Не е беда — рече Добрев. — Ричард ще я компенсира с долари.

— По-добре бай Шими да не знае за тази история.

— Другарю Соколов, за ваше сведение искам да ви съобщя, че Ричард Брук и Дафна Флеминг са съпрузи.

Изненадата беше толкова голяма, че от мощните гърди на Соколов излезе само един жалък миши писък.

А когато актьорът излезе, Добрев не можа да сдържи своя възторг:

— Брей, нашите момци не само чужденките взеха да свалят!

— Капитане — каза вече раздразнен Мирски, — провери в местния Кореком дали покупката на Соколов е фактурирана и дали са описани неговите долари.

— Значи смятате, че фалшификаторите идат от кинаджиите, а?

— Нищо конкретно не смятам. Освен това разследването води Николай, изводите ще си направи той сам. Николай, кого да разпитаме сега?

Едва сдържах мъчителното пъшкане, което се изтръгваше от дълбините на моето същество. Защо се подиграва шефът с мен?

— Останаха двама — измънках аз. — Операторът и Робинзон Голдсмит. В същност те са и най-подозрителните.

— Добре. Да влезе операторът.

Габриел Фернандес беше в белия си смокинг и още с влизането си пусна своята ослепителна шармантна усмивка, но ефектът пропадна: смокингът беше смачкан, реверите — измацани, усмивката — принудена, а мургавите бузи — обрасли с твърда, сива четина. Даже черните като маслини очи бяха посивели — имаше във вида на иначе тъй жизнерадостния оператор някаква вътрешна отпуснатост, която забелязах в казиното още снощи след почивката. На въпросите отговаряше вяло, разсеяно, сякаш мислите му бяха заети с друго.

— Казвам се Габриел Фернандес, роден съм в Мексико-сити, четирийсетгодишен, неженен, американски гражданин, по професия съм камераман, три пъти носител на премията „Оскар“, живея в Холивуд, в Европа идвам за първи път, убития не познавам. През снощната почивка бях в хотела.

— Какво правихте там?

Той мълча секунда, сетне бавно отговори и явно лъжеше:

— Отидох да си взема пари. Бях загубил всичко, което имах у себе си.

Добрев показа камата със сребърната дръжка.

— Виждали ли сте я?

— Разбира се. Камата на Сантяго Бим. Вчера я снимах в детайл и я опипах от всички страни. Нищо чудно да откриете върху нея и следи от моите пръсти.

Сега не лъжеше, но сведението беше без значение.

— Камата е била задигната от стаята на мистър Брук през време на почивката — каза Добрев.

— Господа, кълна ви се в живота на майка си, че не зная нищо за това убийство.

Този път и думите, и вълнението, с което бяха изречени, бяха искрени.

Мирски взе от масичката стодоларовата банкнота, същата, която бях получил от крупието, и я показа:

— Тази банкнота ваша ли е?

— Откъде мога да зная? Всички пари са еднакви.

— Тази банкнота вие сте загубили снощи в играта.

— Възможно. И какво от това?

— Тя е фалшива.

Като че го удариха по диафрагмата, толкова Фернандес изведнъж се смали. Погледна безпомощно наоколо, изкара кърпа и обърса брадясалото си лице, по което се стичаха капки пот.

— Не знаех — прошепна той, — действително не съм знаел.

Беше искрен.

— Кой конкретно ви я даде? — попита Мирски.

— Не помня… Нне помня… Може би бай Шими… — Пак лъжеше. Отклони очи към прозореца и оттам — далеч зад морето, и те станаха още по-мътни и зли. Няколко секунди той сякаш не беше в стаята.

— Препоръчвам ви да си спомните — каза Мирски, — иначе ще бъда принуден да ви задържа за разпространяването на фалшиви долари.

Габриел Фернандес си излезе със същия отсъствуващ поглед и мръсен бял смокинг.

— Николай — попита шефът, — как ти се струва този приятел?

— Той знае откъде е получил банкнотата — отвърнах аз, — той знае също кой му е дал и другите пари, с които вчера плати моята почерпка в бара, но не е знаел, че са фалшиви.

— И аз мисля така. Дръж го изкъсо, не го изпускай от очи. Имам чувството, че той ще си потърси човека, за да иска сметка от него. Видя ли лицето му, когато говореше? Разтворена книга… Е, хайде, да влезе последният, че става късно. Другарката Дафна сигурно става нетърпелива.