Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (4)

3. Кралица Елина

Бавно и предпазливо пристъпвах нагоре в мрака. Както обикновено, стълбищното осветление не работеше. И както обикновено в тая обстановка, гърлото ми се бе свило на възел. Ококорил очи до болка, сграбчил перилото с дясната ръка, аз се стараех да не мисля за бездната, която зееше под мен. Часовниците в околните апартаменти един през друг в различни гами биеха полунощ.

Бях прекарал следобеда в лабораторията, където техниците анализираха всички съставки на подправените банкноти, а вечерта се запознах с дебелите папки на фалшификаторите, които излежаваха присъдите си зад решетките. В джоба ми беше списъкът на лицата, които през последните дни бяха извършили по-значителни покупки в софийските магазини на Кореком. Разбира се, нямах намерение да атакувам фронтално: дълбоко в себе си бях убеден, че източникът на фалшивите пари следва да се търси извън страната. Впрочем към това водеха и заключенията на експертите.

На третия етаж се спрях и поотпуснах напрегнатите си мускули. После отново поех нагоре, опипвайки с крак всяко стъпало. Живеех за проклетия високо над шестия етаж в едно мансардно помещение с прозорчета към небето и с наклонен потон, от който при силни дъждове прокапваше, и всяка нощ бивах принуден да изкачвам тази тъмна голгота, състояща се от не знам колко дузини стръмни стъпала. И за да не мисля сега за тях, опитвах се да мисля за друго.

Да, мислех си, предстои едно светкавично проучване на всички тия лица от списъка. Това ще изиска много усилия, но аз нямам желание да разделям работата си с когото и да било. Такъв късмет се пада веднъж в живота. Като в театъра, когато народният артист се е разболял и в последната минута бутат стажанта на сцената, за да играе главната роля. Но, тъй или иначе, тия дни ще трябва да отида на лекар: аерофобия не може дълго да се крие, ще забележат този мой идиотски недъг, ще ме изхвърлят… Важното е веднъж да попадна на следа. Една мъничка, но вярна следа и след това всичко се разнищва като чорап. Тази следа ще отведе до чужденци, това е най-вероятното, до гангстери с имена като Хък, Сандерс и О’Хара, до дълги черни ролс-ройси, шумни нощни барове и тихи игрални домове… А после ще дойде преследването по тъмното шосе, лазенето по пясъка, американците по тиранти…

Бях стигнал. Обърсах потта от челото си, примирено въздъхнах, опитах се дори да се усмихна: ето че пак се увличам във фантазии, в пъстрите примамливи картинки, които не са нищо друго, освен сценки от детективски филми с Белмондо в главната роля, филми, по които Елина лудее… А аз не съм никакъв Белмондо, уви, още по-малко Шерлок Холмс, а само един скромен труженик в криминалния отдел и следва да мисля трезво, защото утре ми предстои много работа, макар че, откровено казано, не бих се отказал от малко преследване по тъмното шосе край пясъчния бряг…

Драснах клечка кибрит и в колебливата светлинка на пламъчето пъхнах ключа. Отворих. Влязох.

Стана течение, клечката угасна, вратата тресна след мене.

И мигновено почувствувах нечие чуждо присъствие. Усещах в мрака неговото дихание, топлината, която идваше от него. Крадец? Непознат враг? Или някой от ония, които бях помогнал да тикнат в затвора и сега бе дошъл да се разплаща?

Пистолетът бе в задния джоб. Никога не бях стрелял в човек. Ключът на лампата бе на три крачки, ако, разбира се, неканеният гост не бе изключил тока… Мислех бързо и спокойно (това качество поне притежавах още тогава). Реших, че инициативата следва да се предостави на другия, който все трябваше да се издаде с нещо. За всеки случай бавно преместих десница към задния джоб.

— Горе ръцете! — прозвуча глас, един невероятно дрезгав, фалшив глас, нито женски, нито детски, нито мъжки, но с подчертан английски акцент. Охо!…

Не се помръднах.

— Ще броя до три — каза гласът. — Не вдигнеш ли ръце, ще те направя на решето. One, two…

Вдигнах ръце. Човекът отсреща явно си преправяше гласа, и то доста сполучливо, и въпреки че имах и продължавам да имам невероятно лош слух, макар че обичам музиката и това е всеизвестно, аз усетих в тембъра му познати интонации.

— Кой сте вие? — попитах.

— Днес въпросите задавам аз — каза агресивно гласът и този път към мен долетя приятен полъх.

— Какво искате от мен?

— Минавай напред! И да не си си свалил ръцете, че ще ти светя маслото. Хайде!

През наклонените прозорчета идваше далечната светлина на летните звезди. Направих няколко крачки напред.

— Обърни се към стената! — с все по-ясен английски акцент заповяда непознатият. — Така? А сега говори! И ще си кажеш всичко, дори майчиното мляко.

— Какво например? — попитах аз.

— Например: първо — откъде идваш сега?

— От работа.

— Честна дума?

— Честна дума.

— Добре, да допуснем, че е тъй. А какво ще правиш утре?

— Утре пак отивам на работа.

— Лъжеш! — провикна се непознатият. — Лъжеш! Ще те направя на решето. Ние имаме сведения, че утре заминаваш за Созопол.

Де да беше тъй! Отвърнах:

— Вижте какво, уважаеми, хайде, кажете ми какво искате и да свършваме, а?

— Кротко! — свирепо изръмжа гласът. — Ние едва сега почваме.

— Почвайте…

— И ще почнем!

— Добре де, почнете!

— Shut up! Ще отговаряш само когато те питат. Какво работиш?

— Аз съм художник.

— Художник! Хо-хо! Намерил кого да мята. Ти си детектив. Нашата банда отдавна знае това.

Разговорът взимаше идиотско направление…

— Казвай сега — продължи другият — кого следиш напоследък! И да не лъжеш, че ще ти пръсна черепа.

Мълчах. Гледах жълтеникавата стена и пресмятах колко крачки ме делят от човека.

— Значи не щеш да си отвориш човката, така ли? Добре, аз имам начин да те накарам да пропееш…

— Не! — изхленчих аз. — Не, ще говоря. Всичко ще ви кажа.

— Аха, това по ми харесва. Хайде, изплюй камъчето!

Въздъхнах драматично и започнах:

— На мене ми е възложена задачата да обезвредя едни бандити, дошли от Марс.

— Еха! Къде са кацнали!

— Туристи са видели ракетата им под Черни връх. Оставили са си там кораба и са хукнали към София.

— И какво търсят в София?

Аз направих няколко незабележими крачки встрани.

— Там е работата, че не знаем точно — казах. — Носи се слух, че се канят да задигнат язовир Искър.

— Че за какво им е язовирът?

— Не се ли сещате? Марсианците си нямат вода на Марс. Имат си само пресъхнали канали. Та ще си вземат язовира в ракетата и…

— Слушай, не обичам да ме баламосват. Край с втория въпрос. Сега идва третият и най-важен въпрос. И не отговориш ли откровено, свършено е с тебе. И тъй — кого обичаш най-много?

Непознатият също пристъпи към мен. И с него долетя приятният полъх: люляк.

— Артър Конан Дойл — отвърнах.

В същия миг усетих жестоко одраскване по китката си. Светкавично се обърнах, наведох се и устремно, тъй както ме беше обучавал инструкторът по джудо, аз се хвърлих с глава напред към мястото, където се очертаваха краката на непознатия. Едно тяло падна, стаята се изпълни с писъци, пъхтене, шум на боричкане, кискане и аромат на люляк…

После всичко притихна и когато зениците ми свикнаха с тъмнината, Ели лежеше до мен и се усмихваше с големите си японски очи и с пълните си и силно очертани устни, които напомняха малко, весело сърце.

— Ще те убия някой ден, да знаеш — казах аз.

— Добре — съгласи се тя. — И ще бъде предумишлено убийство. Член 100, параграф 100, алинея 100 от Наказателния кодекс.

Сега гласът й бе нейният, много топъл, с ония алтови тонове, които ме подлудяваха.

— Член 127, параграф 10 — казах.

— На мен по ми харесва параграф 100.

— Перко си ти — казах. — И даже…

Тя ме целуна и аз забравих какво още исках да й кажа.

А после през страничното прозорче надникна крайчецът на бутафорно-романтичната луна и потопи всичко в сребриста светлина. Заплува във въздуха библиотеката, натъпкана с трудове по криминалистика, право, психология, статистика и с всевъзможни — признавам си — детективски и фантастични романи. Вляво се олюляваше стативът и до него преливаше с всичките си размазани цветове палитрата. А навсякъде другаде, по всички стени висяха неуловими, призрачни лица — маслени, акварелни, графични — всевъзможните образи на моята кралица Елина: тъжна, весела, нацупена, учудена, с отпусната коса, с пристегнат кок, с огърлица, с монашески затворена якичка, със съблазнително деколте — всички нарисувани е много ентусиазъм и с още повече несръчност. Обичах всички тия Елини и когато нея я нямаше тук, с тях се чувствувах по-малко самотен.

… После тя каза:

— Хайде да стягаме багажа!

— Излишно — погледнах луната и сърцераздирателно въздъхнах: — Никъде няма да отиваме. Поне аз.

— Ама наистина ли? — попита тя с оная невероятно детско-наивна интонация, която понякога ме довеждаше до отчаяние, а по-често — до желание да я целуна.

— Честна пионерска.

Тя приседна, косите й се бяха разпуснали върху голите плещи и аз я обожавах така.

— Пак ли оня старик?

— Да. Макар че не е чак толкова стар.

— Все едно. Очите му ще издера.

— Работа.

— Работа, работа! И кога ще заминем? През януари ли, когато имам староанглийски?

Прокарах пръсти по устните й, които се смееха дори когато цялото лице тъгуваше.

— Слушай, Смехурче, този път е друго. Този път аз сам. Разбираш ли? Сам! Голяма задача. Сполуча ли — край на следенето на петляркаджиите и на купуването на дини за шефа. И ще пишат вестниците за мен, помни ми думата, и навярно ще има премия, и ще се махна от тази високопланинска кошара, в която ми се вие свят, и ще ми дадат самостоятелен апартамент, и ще се оженим, без да чакаме твоята диплома.

Тя се гушна до мен.

— Ама наистина ли?

— Е, да… — отвърнах със сдържано достойнство и още по-сдържано добавих: — Стига да успея.

Очите й, брадичката й, устните й — всичко се засмя и сега тя изведнъж заприлича на ония весели и малко загадъчни мадони от Кватрочентото.

— Но само да смееш да не успееш! Напускам те — каза тя.

— Аз пък ще те убия — отвърнах.

— Член 100, параграф 100 — пропя тя басово по съдийски, замълча, огледа се тайнствено наоколо и тихо попита: — И каква е работата?

— Гладен съм — изпъшках аз, като се опитах да отклоня поглед от нейните изгарящи от любопитство очи.

— Не искаш да кажеш, така ли? — рече тя. За миг се поколеба: да се разсърди, или не. Реши да не се сърди: все едно, рано или късно, щях да й кажа. — Добре — съгласи се тя, — аз пък ще позная и без да признаеш. — Направи важно гримаса, погледна към тавана и започна със следователски тон: — В страната наистина се е промъкнала една банда, но не от Марс, а от Хонконг. Гангстери. С три черни ролс-ройса. Снощи бандитите са прокопали тунел под пловдивския музей и са задигнали тракийското златно съкровище, онова, дето тежи 16 кила и струва десет милиона и даже повече. След това трите черни ролс-ройса са изчезнали, а бандитите са оставили само една следа: дълъг рус косъм в тунела. По този косъм ти ще трябва да откриеш цялото съкровище, трите ролс-ройса и седемте бандити.

— Защо седем?

— Защото така ми харесва. Сега ти ще закачиш един микрофон под вратовръзката и ще тръгнеш по софийските барове, за да подслушваш хората с дръпнати очи. Ама като не знаеш хонконгски?

— Ели, гладен съм — прекъснах аз нейните словоизлияния.

— И като не знаеш хонконгски, няма да откриеш златното съкровище — заключи тя. — Ето какво значи да не владееш чужди езици.

— Гладен съм — изпъшках аз.

— Добре, добре… Какво имаш за ядене?

— Не знам. Виж там, в кухнята.

Тя стана и мина под лунните лъчи. Бях щастлив…

Чух я сетне да тършува в кухничката.

— Има само малко ориз — обади се тя. — И вода. Друго нищо, ама нищичко.

— Умирам от глад — изстенах жално. — От сутринта съм ял само диня, и то жълта.

— Добре — каза тя великодушно. — Няма да лиша човечеството от такъв детектив. Ще ти сваря ориз. С вода става много хубав. И е много полезно, има витамини.

И ядохме сварен ориз без сол и беше много вкусно, и тя си легна до мен, и аз дълго не можах да заспя, мислейки си за Мирски, за доларите и за тайнствената вила край високия бряг, сетне летях с черен ролс-ройс по тъмното шосе, влачех раненото си рамо по плажа и целувах смеещите се устни на кралица Елина.

Трябва да съм заспал с усмивка.