Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

3. Една интересна следа

Прохладният хол беше пълен с народ, шумен, гол, слънчасал.

Новите ми американо-български приятели също бяха тук и продължаваха да коментират чудноватото появяване на канията в стаята на Ричард Брук. Бяха във веселите си работни дрехи — протърканите платнени панталони, мексиканските шапки, римските сандали. Кети Браун държеше под мишница дебела книга, навярно сценария, а Любомир Соколов, наречен още Орлово око, загрижено прелистваше тетрадката с ролята и мърмореше под носа си английски изречения. Нямаше го бай Шими. Нямаше го и неговия Тони.

Затова пък върху кръглата масичка, там, където заранта седеше момчето, бяха останали следи от неговата дейност: десетки ластовици от сини, зелени, червени салфетки — всички еднакво изящни с продълговатите си стреловидни криле.

Малко по-далеч, до прозореца, където бях забравил блока си, стоеше Фернандес и с особено внимание разглеждаше някакви салфетки. Приближих се, надзърнах. И едва не подскочих от изненада: от квадратните хартийки ме гледаха моите собствени скици на Дафна Флеминг или по-точно — моята единствена скица на Дафна, онази, която бях направил предния ден, докато чаках Голдсмит, но размножена в десет, в двайсет екземпляра, абсолютно еднакви, сякаш някой ги бе копирал с индиго или им бе направил фотокопия. Но те не бяха нито копия, нито снимки: всички до една бяха изрисувани с молив, молива, който Фернандес въртеше в десницата си.

— Гуд — казах аз. Вери гуд, май френд.

Той ме изгледа малко учудено.

— Йес — отвърна той, — много добър.

Тази негова самохвална реплика ме поозадачи, но все пак му простих: помислих си, че Габи Фернандес трябва да е отличен художник, щом като е успял за няколко минути да направи толкова много и такива съвършени копия на моята скица. Впрочем много от големите кинооператори са и добри художници; те са големи оператори, защото са добри художници.

— Може, моля? — попита той, като сгъна листчетата и направи жест, че иска да ги прибере в джоба си.

— Плииз, защо не, твои са си — казах, но все пак издърпах две-три от ръката му. — За мене, а? Сувенир!

— О кей! Сувенир. Моля, автограф.

И ми пъхна молива в ръката. Разбрах: подписах се на един от неговите екземпляри. Сетне върнах молива и го накарах да се подпише върху един от моите. Той се поучуди, но въпреки това драсна автографа си върху хартията.

И като приключихме с любезни усмивки нашия красноречив диалог и прибрахме изрисуваните и подписани листчета в джобовете си, ние отидохме да обядваме.

Докато чакахме супата, аз влязох в телефонната кабина и звъннах на Добрев. Капитанът ме посрещна с поток от слова, с който подробно ме осведоми, че Голдсмит още спи, но че скоро ще го разпитат. Едва успях да го прекъсна, за да му съобщя за загадъчния скок на канията на Ричард Брук, в резултат на което той отново започна да възклицава и да ми разправя за един свой приятел, който… И отново го прекъснах и му казах, че „Блекбърд“ е кос, а в преносен смисъл — черен роб, и на това той отвърна само с едно „О!“ и затвори телефона.

Оттам веднага прескочих до дирекцията на Балкантурист и поисках списъка на заминалите предния ден летовници от хотелите на Златните пясъци. Бяха няколкостотин имена. Направо потърсих на буквата П. Там имаше 17 имена, от които четири женски: Паула, Прасковая, Патриция и Поликсена. Прасковая елиминирах веднага — тя беше краварка от Тамбовска област, героиня на социалистическия труд, изпратена за награда на морска почивка. Паула също отпадна — тази падуанска бабка на 72 години едва ли можеше да направи щастлив човек като Габи, съгласно нежното обещание на онази П. от писмото. Оставаха Патриция и Поликсена. И двете бяха на трийсетина години, но Поликсена Берис беше неомъжена, а Патриция Джексън семейна, затова пък от Ню Йорк и до вчера е заемала стая в хотел „Бисер“. Без да се бавя, предадох данните на Добрев с молба да провери коя от двете е отпътувала вчера в 18,30 за Истанбул с „Чанкая“ и веднага се отправих назад към ресторанта.

Пътем извадих от блока салфетките със скицата на Дафна. Наистина, не можеше човек да не се възхити на изключителното съвършенство на копията. Имах даже чувството, че те са по-хубави от оригинала: линията беше по-ясна, по-отчетлива, по-сигурна, без никакви колебания на ръката — този Габи беше голям майстор.

И както се наслаждавах на моето размножено от чужда ръка произведение, на повърхността изплува мисълта, която предпазливо се мъчех да потисна в себе си: фалшивите банкноти също се размножават и копират от отлични художници! Тя повлече след себе си и други мисли: за Фернандес и за неговата стодоларова банкнота, проиграна в казиното; за смущението му снощи при разпита; за неговия отказ да съобщи от кого е получил доларите; за опита му преди малко да задържи за себе си всички салфетки със скицата… А и отпечатъците на неговите пръсти по камата!

Като че всичко съвпадаше: един американец, кинооператор по професия и отличен художник, идва в България. Той носи със себе си купища камери, фотоапарати, копирни принадлежности, химикали, лента, хартия и всевъзможни други прибори, които повече или по-малко принадлежат към професията и които необезпокоявано минават през митницата. Той се завира в някое глухо място и започва производството на долари. Малка част от тях разпространява сам или чрез свои колеги в страната, останалите изпраща в чужбина в една червена чанта по русата жена П, която е Поликсена или Патриция. По някаква случайност Лорда попада по следите му и Габриел Фернандес го премахва… Какво по-просто от това? Та нали винаги изключително заплетените на пръв поглед престъпления след разкриването им се оказват по детински прости? Нали за това свидетелствува и цялата художествена криминална литература — от Конан Дойл до Сименон?

И все пак, мислех си аз, има в моите умозаключения нещо, което накуцва. Всичко е прекалено очевидно, за да бъде вярно. Ако фалшификаторът е наистина Фернандес, то той няма да тръгне да се разхожда с подправените пари в джобовете си и няма да сее по хотелските холове улики за своята дейност. Да, тъй е, но нали рано или късно всеки престъпник извършва поне една грешка, която го издава, онази, прословутата фатална грешка? Практиката обаче подсказва и друго: прекалено многото улики, струпани върху един човек, са твърде често добре комбинирана машинация на истинския престъпник, или както „конкретно“ би се изразил шефът — разбъркване на фигурите върху дъската. Освен това къде по дяволите в цялата тази история остава „Блекбърд“? Какво общо има между този абстрактен и идиотски кос и село Захариево, ако допусна, че затънтената дупка, в която Фернандес фабрикува доларите си, е Захариево? И накрая — къде в тази моя схема се вмества арестуваният Голдсмит?

Тъй или иначе, държах поне още една фигура в ръцете си. Пионка или царица, тя можеше да ме отведе до друга вярна следа, стига да бъдех кадърен да направя с нея верния ход. Следователно — оставаше ми да не изпускам от очи Фернандес, пък и другите кинаджии. Следователно налагаше се да замина с тях за село Захариево.

В ресторанта бифтекът не беше още сервиран и доктор Кречмър пускаше хапливи духовитости по адрес на ориенталската бързина на нашите келнери. Седнах между Елина и Фернандес. И веднага забелязах две промени.

Първата у мистър Холивуд: той седеше на обичайното си място до Дафна Флеминг, но като че не бе същият човек отпреди пет часа. Нито следа нямаше от болезнената восъчност на лицето, нито белег от мъртвилото в зениците, от неподвижността на тялото. Този скелетообразен мъж бе отново оживял, на бузите му имаше руменина, в очите — хумор, в движенията — артистичност: ЛСД бе извършило своето. В зависимост от дозата въздействието му щеше да трае шест, десет, двайсет часа и след това Режисьора отново щеше да се превърне в отрепка. Засега обаче той флиртуваше с Дафна и си тананикаше онази „Puppy love is the most beautiful love“. За изчезналата от неговия куфар кания дума не продума.

Втората промяна бе от друго естество: на масата седяха бай Шими и Тони. Изглежда, бяха вече яли, защото само смучеха със сламки оранжада. Бай Шими разказваше на чудовищен английски език още по-чудовищни сексуални вицове, на които гръмогласно и пръв се смееше той. Вниманието ми бе мигновено приковано от Тони. Забелязах, че щръкналите му уши не са вече толкова червени и че отокът край бузата му е спаднал. Затова пък разноцветните му очи бяха забити в питието, и не обръщаха внимание на нищо друго. Само късите му дебели пръсти непрекъснато шаваха и несъзнателно строяха с вилиците, лъжиците, ножовете и чашите някакъв механизъм, конструкция или нещо подобно, което даже можеше да се приеме за модерна скулптура.

Не откъсвах поглед от тия странни ръце, които като че образуваха отделен от цялото тяло организъм, живеещ свой самостоятелен живот — толкова те нямаха нищо общо нито с уродливото тяло на момчето, нито с неговото полумъжко-полуженско лице. Те пипаха бързо, ловко, местеха, дигаха, сваляха, прикрепваха околните предмети, издигаха някаква своеобразна постройка, която вече заемаше цялото пространство пред него и бай Шими. И колкото повече растеше конструкцията, толкова повече се променяше и лицето на Тони — то ставаше съсредоточено, силно, даже умно: една метаморфоза, която бях вече забелязал сутринта в хирургическия кабинет на поликлиниката.

Усетих нечий поглед върху себе си, вдигнах глава. И срещнах погледа на доктор Кречмър — някак си загрижен, неспокоен. В следния миг той замахна и разруши конструкцията на Тони. Лъжичките и чинийките със звън се разпиляха по масата. Момчето се сви като куче, шибнато с камшик, очите му подивяха и заприличаха на очи на подгонено животно. Докторът прошепна нещо на английски на бай Шими, който стана и потупа Тони по рамото:

— Хайде, ставай, не ти е мястото тука! Чакай вънка в колата.

Момчето послушно се изправи и бавно закрачи към изхода със своите огромни обувки и дълго палто, прегърбен, с голям задник, без врат. Напомняше плашило сред лозе.

— Все такива ги прави — обясни ми бай Шими, като се извиняваше. — Уж да го подресирам малко и да го въведа сред хора, ама на, не може да си владее лапите. Все ще вземе да майстори нещо или ще се напие, или пък ще се натъркаля по земята като прасе.

— Епилептик ли е?

— Нещо такова, припадъци някакви. Докторите не могат да установят точно. Така поне твърди майка му. Казват — хермафродит. Какво да правиш — природа!

— Какви са родителите му?

— Баща му е умрял отдавна. Селянин трябва да е бил. Но майката не ми се вижда много нормална. Ако не друго, то много е проклета.

— Не може ли да говори Тони?

— Може, но повечето мълчи. Понякога ще каже няколко думи — хляб, вода, крава, шапка — каквото му е нужно. Де да бяха всички такива, а?

— А да чете и пише?

— Къде ти! Майка му ми разправяше, че го пратила в първо отделение, но останал той в клас само два-три дни и се върнал разреван. Децата го биели, подигравали му се; не го понасяли и учителите, а и сам той нищо не възприемал, държал се като зверче, криел се от хората. С една дума — нещастие!

Бай Шими тъжно въздъхна, но си глътна остатъка от оранжадата. До него доктор Кречмър равнодушно дояждаше сладоледа си. Имах обаче чувството, че ни слуша, макар и да не разбираше и думица от нашия разговор.

— Какво работи? — попитах.

— Какво може да работи такъв дегенерат? Понякога пасе козите, цепи дърва — много е силен! — копае ями. А от два месеца, откакто сме в Захариево, хванахме го да ни помага: пренася декори, релси, материали, катери се по скалите и гледа какво работим. Да го видите само как зяпа при снимки! Обикнаха го момчетата от продукцията, пък и добър си е той, каквото си е право — право. Само когато го прихванат, изчезва по два, по три дни. Никой не може да го задържи. Скита по скалите или пък си лежи горе. Но си е кротък, никому зло не прави и ни е кадемчето на филма. Понякога даже го използуваме за дубльор. Нали ги знаеш звездите, не обичат да си излагат кокалите при опасни сцени… Даа, такива ми ти работи. Та за какво говорех?

— За Тони — рекох.

— Не — каза той и неочаквано се обърна към хората около трапезата. — Ама хайде бе, мистъри, няма ли край вашия обед? Ще изтървем слънцето.

И с подчертана фамилиарност потупа Режисьора по рамото:

— Хайде-хайде, мистър Холивуд, ставай!

— Окей, Шими! — отвърна весело Режисьора.

— Окей-мокей, ама планът си тече, а ние къде сме? Петдесет и три полезни метри ни чакат до довечера, ънтерстенд?

— Ънтерстенд — рече Режисьора и стана.

Изправих се и аз:

— Другарю Шими…

— Бай Шими — поправи ме той великодушно.

— Бай Шими, ще ми разрешите ли да дойда с вас? На мен и на моята годеница? Аз съм художник и никога не съм присъствувал на филмови снимки. Имам кола.

— Ама, разбира се — отвърна той. — Само че днеска няма да е интересно. Само едно убийство. Виж, вдругиден, когато подпалим ранчото… Ще има триста индийци с триста коня, четири хиляди запалителни стрели и петдесет карабини. Но нищо, елате и сега. И няма нужда да взимате кола, има място в нашия автобус.

Благодарих и заедно с Ели последвахме групата навън. Когато колата потегли, видях доктор Кречмър да стои пред вратата и да ни маха с ръка. Не знам защо, имах впечатлението, че моето отиване там не му се много харесва.