Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

6. Монте Карло и аз

— Хей, Ник, стига си крещял! Ник! Ник! Отворих очи. Над мен се беше надвесила Ели във вечерна рокля, умопомрачително деколте и фантастична фризура. Изправих се. Лицето ми бе плувнало в пот, главата ми тежеше като олово, избитият зъб се обаждаше.

— Спал съм, а?

— И още как! Даже хъркаше. Не посмях да те събудя, но като завика, стана ми жал за тебе. Какво си сънувал?

— Не зная. Някой да се е обаждал?

— Никой. Хайде ставай, време е за вечеря. Скочих към банята, пуснах студения душ. Ели дойде при мен, прегърна ме с голите си ръце през врата и макар че очите й както винаги се смееха, разбрах, че не се шегува:

— Ник — каза тя, — ние не сме дошли тук на почивка, нали?

— Как не — отвърнах, — нали днес се къпа и дори видя оня Ричард Брук?

— Не е честно да ме занасяш така.

— Не те занасям, просто има неща, които не мога да ти открия.

— Откакто сме тук, ти дори не си ме целунал. Целунах я. После пак. И пак… Душът едва не развали фризурата й. Тя се отдръпна, пак сериозна:

— Ник, ти се занимаваш с онази работа, дето е за премията.

— Да речем, че е тъй.

— И с онзи дългия, дето щеше да ме удави, нали?

— Може би.

— Не искаш ли да ти помагам? Въпросът беше коварен. Трябваше да й отвърна „Това не е твоя работа“, но казах:

— Стига да имам нужда. А сега, Смехурче, бягай, защото иначе няма да излезем до утре сутринта.

— Това не би било чак толкова лошо — рече тя деловито.

Гмурнах се в ледената вода.

 

 

Долу ресторантът беше вече полупразен. Оркестърът шумно изпълняваше мелодии на Гершуин и заглушаваше дори ударите на прибоя по крайбрежните скали. Наоколо трептяха огромните мозайки на безбройните хотелски прозорци; неистово крещяха неоновите реклами над локалите; призивно мигаха алените светлини над казиното; имаше кехлибарено вино, червени устни, блестящи очи, златни обеци… Беше красиво, беше лекомислено. Внезапно ми се прищя да няма фалшиви долари, да не съм никакъв Шерлок Холмс, а само обикновен летовник, дошъл тук със своето момиче да се излежава на пясъка, да се къпе, да танцува и да люби…

Но видях Голдсмит и магията изчезна. Седеше сам, дояждаше гроздето си и пушеше дебела пура, която заедно с вечерното му тъмно облекло и черната пеперудка на врата го превръщаше напълно в американо-еврейски банкер от вестникарските рисунки. Стори ми се, че продължава своето мълчаливо наблюдение на групата кинодейци. Той търсеше някого. Кого?

Другите пък седяха около една дълга маса: мистър Холивуд, Дафна Флеминг, Ричард Брук, женичката с вирнатото носле, операторът Габи Фернандес, доктор Джордж Кречмър и четирима известни ми от театралните сцени и от екраните български актьори, сред които изпъкваше снажният Любомир Соколов. Пиеха кафе и гръмогласно се смееха на оператора, който разказваше вицове и неспокойно поглеждаше към вратата.

Той пръв ме видя — явно чакаше някого. Беше в елегантен бял смокинг, свеж, с черна и лъскава като асфалт след дъжд коса, сякаш преди час не беше погълнал половин литър уиски.

— Ало, амиго, ком хир.

Стана, хвана Ели и мен подръка и възторжено се провикна на английски (превеждаше Ели):

— Лейди и джентълмени, да ви представя моя амиго Карлов, голям художник, и неговата бютифул жена мисис Карлова.

Избута безцеремонно другите и ни накара да седнем между него и Брук. Ели се лепна до актьора.

— Какво ще пиете?

— Ще вечеряме.

Фернандес веднага доведе келнера, с наслада изслуша нашата поръчка и с още по-голяма наслада и удоволствие наблюдаваше как ядем. Ели нещо бърбореше с оня бог Ричард Брук, но богът не й обръщаше особено внимание, защото непрекъснато беше зает ту да пали цигарата на Любомир Соколов, ту да му налива вино, ту пък просто да му се усмихва, а още по-далеч Дафна Флеминг хвърляше с очи мълнии към българина.

Интересно ми бе сред тия хора. За съжаление никой не знаеше други езици с изключение на Режисьора, който обаче на въпросите ми отговаряше едносрично, като едва помръдваше мумиеобразното си лице. Доктор Кречмър блещукаше с шубертовските си очила и тихичко си шепнеше с женицата с глупавото носле, която ми бе представена като Кети Браун, скриптгърл. От българските актьори само Любомир Соколов знаеше стотина английски думи и той с безразсъдна храброст ги хвърляше във флирта с Дафна Флеминг.

Соколов бе едър мъжага с монголоидно лице и плещи на културист. В българските филми той неизменно изпълняваше роли на злодей или на турчин поробител, а в „Свирачът по скалите“ беше мръсен индиански вожд. Смяташе се за голям актьор и неотразим любовник, а беше добър селски момък, попаднал в киното заради интересната си външност.

— Мистър Голдсмит, на телефона! — прозвуча меко от високоговорителя.

Пръв на повикването реагира Фернандес: скочи от стола, но като разбра, че не е за него, разочаровано седна отново. Отбелязах си тази негова реакция.

Робинзон Голдсмит като че също очакваше повикване: бързо изправи тежкото си тяло и влезе в кабината на ъгъла. Почти не говори: само слушаше, кимаше и поглеждаше към нашата маса. Сетне остави слушалката и бавно се върна при своята пура.

Аз пък веднага тръгнах към тоалетната и оттам — към телефонната централа на хотела. Беше двайсет и два часът и десет минути.

— Кой търси Робинзон Голдсмит преди малко?

— Не си каза името. Беше мъжки глас. Един такъв, дебел, говореше бавно.

— На какъв език?

— На английски.

— Откъде звъниха?

— Не казаха.

Върнах се. Моите нови приятели бяха станали и шумно се канеха да излизат.

— Отиваме в казиното — каза Ели възбудено, — ще играем на комар. Ричард казва, че онзи там, дебелият капиталист, виждаш ли го, викат му Робинзон Крузо, снощи им обрал всичките пари и сега ще има мач реванш. Ще играя и аз.

— Там пускат чужденци и се играе с чужда валута.

— Нищо. Ричард ще ме вкара като американка и ще ми заеме долари.

Вече беше „Ричард“! Какво можех да възразя? Покорно тръгнах след нея, толкова повече, че към казиното вървеше вече и Голдсмит.

На комар съм играл като дете в махалата: на ашици — за всяка спечелена игра стотинка. По-късно в училище — на ези-тура. Още по-късно, като студент, срещу изпити — на карти с бобчета: всяко бобче десет стотинки. И все губех. Утешавах се с всеизвестната аксиома, че, който губи на комар, печели в любовта. Ето защо сега, влизайки в храма на хазарта, почувствувах леко вълнение: в главата ми изплуваха безброй комарджийски сцени — от „Дама Пика“ до „Дъщерята на снеговете“. Спомних си всички разкази за Монте Карло, за дървото, под което се бесят разорените, за щастливците, които с един удар стават милионери, и за ония математици, които изчислили теоретически всички вероятности за печалба, съставили си строга система и в продължение на месеци обирали всички игрални домове в Европа и Америка, докато съответните власти не счели, че тази намеса на науката в играта на случайностите е нерентабилна за тях. Спомних си разни думи и изрази като „крупие“, faites vos jeux, спомних си също така, че съм държавен служител в страна, където комарът е забранен за местните граждани, при това без петак чужда валута в джоба си освен пачка фалшиви долари, и въпреки това седнах край рулетката до моя нов приятел Габи Фернандес: точно отсреща се беше настанил Робинзон Голдсмит.

Залата на рулетката не се отличаваше по нищо от ония, които бях виждал на кино, освен по размерите: беше по-малка и по-скромна (все пак беше социалистически игрален дом!). Крупието, който вещо водеше играта, беше българин. От каква ли далечна геологическа ера бяха изровили този странен екземпляр след четвъртвековна забрана на комара у нас?

Естествено, наоколо имаше само чужденци — Ели и аз минахме като членове на американската група — и се играеше изключително с чужда валута. Ако се съди по заварените мизи, играта до нашето идване вървеше вяло — върху цифрите на дългата маса лежаха няколко единични жетона, и толкова. Топчето монотонно се въртеше по колелото, спираше и крупието невъзмутимо прибираше жетоните към себе си.

Нашата група внесе оживление: очевидно тук бяха свикнали с нея и всички ни сториха място в очакване на силна игра. При това жетоните бяха изтеглени и се заигра само с долари.

Първа, разбира се, започна Ели. Тя сложи един долар на черно и спечели и всички й изръкопляскаха, и тя беше ужасно горда и отново заложи спечеленото на червено, но този път загубя и беше много нещастна. Ричард й зае още един долар и аз започнах да се ядосвам…

А трябваше да внимавам. Тук, от този игрален дом, изтичаше единият поток фалшифицирани долари. Да се установи кой го пуска беше трудно: играеха десетки хора, парите — истински и подправени — се размесваха веднага на самата маса, при крупието или на касата и анализът им можеше да се извърши много по-късно, когато играчите ги нямаше вече тук. Сега поне имах две нишки: Голдсмит и Габи Фернандес. Не биваше да ги изпускам.

Играта взе брутален темп с една миза на Ричард Брук от три десетачки. Не ме учуди: ако се съди по вестниците, актьорът получаваше по сто хиляди на филм. Последва го мистър Холивуд — също трийсет. Фернандес пусна двайсет — две десетачки. Голдсмит се поусмихна с тъжните си очи и сложи само десет долара. Доктор Кречмър наблюдаваше добряшки през очилата си, но не игра. Спечели мистър Холивуд. Пред него се образува внушителна купчина зеленикави банкноти.

Вторият тур беше по-горещ. Този път Дафна Флеминг сложи петдесет долара на червено, Ричард Брук също петдесет, Габи — сто, Режисьора — сто, Голдсмит отново само десет. Доктор Кречмър не игра и този път. Скриптерката до него гледаше парите с широко отворени глуповати очи. Ели пусна предпоследния си долар и загуби.

Спечели пак Режисьора. Купчината пред него получи вълнуващи размери, но той никак не се развълнува — беше си все тъй жълт като восъчна фигура в паноптикум.

При третия тур с великолепен пренебрежителен жест, който извика у мен възхищение и респект, мистър Холивуд изтика напред, върху номер 4, цялата купчина. Заедно с него на цвят излезе Голдсмит, а след това и доктор Кречмър. Топчето се завъртя, десетки очи следяха неговото движение по рулетката, сърцето ми идиотски се разтуптя: събраните на масата пари представляваха за мен цяло състояние.

Мистър Холивуд загуби всичко. Спечели доктор Кречмър. С мила усмивка, блещукайки весело с очилата си, той прибра парите.

Играта продължи с трети, четвърти, пети тур… Напразно се мъчех да следя играта, да не изпусна нишката. Отдавна вече всички пари се объркаха пред очите ми и единственото, което можех да запомня, беше една стодоларова банкнота, която от Габи Фернандес беше попаднала при крупието и която то беше сложило под всички останали. Парите вървяха от ръка на ръка, купчините пред хората ту растяха, ту се смаляваха, ту — най-често — отиваха при крупието. Към единайсет часа вече стана ясно, че днес щастието се усмихва на по-предпазливите Робинзон Голдсмит и доктор Кречмър. Пред всеки от тях имаше не по-малко от две хиляди долара.

Беше горещо, хората бяха потни, уморени, чувствуваше се нужда от почивка. Пръв стана Робинзон Голдсмит. Гледайки часовника си, той каза:

— Господа, предлагам да прекъснем играта, за да пийнем нещо.

Другите веднага го подкрепиха. Крупието прибра останалите на масата пари към себе си и също се изправи:

— Ако джентълмените нямат нищо против, да дадем кратък отдих. Сега е 23,25. Ще възобновим играта към дванайсет без четвърт.

Всички побързаха да излязат, но като че най-нетърпелив беше Габи Фернандес.

Залата се изпразни. Останаха само прислужниците, крупието и аз. Дръпнах настрана крупието, легитимирах се, влязохме в неговото бюро.

— Другарю — казах, — покажете, моля, парите.

„Другарю“ някак си не прилягаше на този плешив, загладен господин с тънки мустачки на любовник от турски филм — той по-добре би прилягал на Монте Карло, където биха го наричали monsieur. Той обаче никак не се учуди на това обръщение, обратно, прие го като напълно нормално и дори каза:

— От стотака ли се интересувате? Аз също се усъмних. Елате да видим.

Изкара лупа от джобчето на лъскавата си жилетка и разгледа банкнотата с око на специалист.

— Да-а — промърмори той загрижено, — може да е от тях. Трета за два дни. И все от тази група на кинаджиите. Ще трябва да я пратим на проверка.

— Това ще направя аз. Кажете ми, защо тази група играе пряко с пари, а не с жетони?

— По тяхно желание. Било по-възбуждащо и се виждало по-ясно на кого върви и на кого не.

— Кой пръв е пожелал това? Спомняте ли си?

— Струва ми се, оня дебелият евреин, дето му викат Робинзон Голдсмит. Но другите се съгласиха веднага. Впрочем това ми се е случвало и друг път. Нима мислите?…

— Нищо не мисля. Дайте банкнотата.

Взех стотачката, а другарят крупие ме почерпи със сладолед.

— Неприятен занаят — каза той, като бършеше изпотеното си лице пред огледалото и оправяше белия нагръдник на смокинга си. — Всяка нощ до четири часа! Съсипия…

— Вие отпреди Девети септември ли се занимавате с този… хм… занаят?

— Ами! От една година. Бях си аз на тихо във варненската банка касиер, после един ден ме повикаха в градския комитет и оттам — на тримесечна специализация в Баден-Баден. На връщане ме насадиха тук: партийно поръчение! — Той драматично въздъхна: — Какво да се прави, държавата има нужда от чужда валута.

— Но не от фалшива — рекох аз проникновено.

— Е, да, не от фалшива — съгласи се той с моите мъдри слова, като олиза сладоледа от лъжичката. — А сега е време да се върнем. Излезте през тази врата, не бива да ни видят заедно.

Пресякох коридора и през антрето се озовах в залата. Доктор Кречмър беше тук и си гугукаше със своето скриптгърлче.