Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Хаим Оливер. Фалшификаторът от Черния кос

Библиотека „Лъч“, Разузнавачески и приключенски романи и повести, №69

Роман

Редактор: Нина Андонова

Художник: Роберто Андреев

Художествен редактор: Стойчо Желев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Второ издание. Тематичен №9536222411/5605–138–84

Дадена за набор на 22.IX.1983 година.

Подписана за печат на 26.XII.1983 година.

Излязла от печат на 28.I.1984 година.

Поръчка №114. Формат 84×108/32. Тираж 30 000 броя.

Печатни коли 19,50. Издателски коли 16,38 Усл. изд. коли 14,58.

Цена 1,54 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“, София, 1984

История

  1. — Добавяне

6. Фигурите върху дъската и заключение

Влязохме в хотела, най-напред аз „задържан“, след мен униформеният лейтенант Данкин и другите. В този ранен час холът беше безлюден, само чистачките ме изгледаха неприязнено: новината за убийството се бе вече разнесла.

На седмия етаж ни чакаше един от инспекторите на Добрев заедно с две поемни лица от хотелската администрация. Без всякакви обяснения той ни въведе в стаята на Режисьора. Вътре цареше пълен ред и на пръв поглед не можеше да се разбере, че тук всичко е било проверено. Инспекторът отвори един от големите куфари, внимателно повдигна захвърленото в него мръсно бельо. На дъното се показа изящна кожена кания — канията на камата със сребърната дръжка. До нея лежаха две лъскави кутийки като опаковка на лекарство. Прочетох: lysergid.

— Какво е това? — попита Мирски.

— Ако не се лъжа — ЛСД.

— Ето значи какво било това ЛСД — продума шефът. — За първи път го виждам конкретно. Имаш ли понятие може ли то да доведе човече като Режисьора до такова свръхвъзбудено състояние, че да убие грамада като Лорда?

— Не зная. Чел съм само, че то по-скоро довеждало до някакво вътрешно просветление, до необикновена еуфория на чувствата, след което настъпвало депресия. Затова и го взимат хора на изкуството, особено когато работят. Сега вече напълно си обяснявам приповдигнатото настроение на мистър Холивуд снощи и неговата отпадналост днес.

— Не пипайте повече! Да вървим по-нататък.

Съседната стая бе на Ричард Брук. Тук всичко бе невероятно разхвърляно с изключение на тоалетната масичка пред огледалото, където бяха наредени безброй кремове, парфюми, мазилка за коса, четки, гребенчета и не знам още какви шишенца и кутийки с козметични средства за поддържане красотата на не млад вече мъж, който държи да се хареса не само на жените. Върху кушетката беше просната живописната траперска дреха.

Минахме в стаята на Габриел Фернандес. Тук нямаше нищо съмнително с изключение на някакви накъсани бели листчета, захвърлени на пода. Подредихме ги върху масата. Образува се луксозна хотелска бланка с изписан на ръка английски текст. Почеркът бе женски. Данкин преведе:

Дарлинг[1], когато получиш това писмо, аз ще съм вече далече от тебе. Не ми се сърди. Ще се видим скоро и отново ще бъдем щастливи.

Твоя П.

— Отбелязахме ли всичко? — попита Мирски. — Да? — И той отново разпиля листчетата на пода.

Влязохме в стаята на Робинзон Голдсмит. Червената чанта забелязахме още от вратата. Беше поставена, или по-точно — небрежно захвърлена, върху леглото. Дръпнах ципа: вътре бяха вещите на Елина — пешкирът, плувната шапка, четките за коса…

Мирски не можа да удържи смеха си:

— Хитро! — И се обърна към инспектора: — Това ли е всичко?

— Това е, другарю Мирски. По другите стаи нищо подозрително.

— Искам да видя стаята на Кети Браун.

Влязохме. Вътре всичко приличаше на малката скриптерка: ситно, спретнато, безлично и глупавичко. Само чудесната амфора в ъгъла придаваше на стаята някакво далечно ехо на антично благородство. Шефът надзърна в гардероба, в нощния шкаф, под леглото, в балкона, в амфората дори. Намери търсеното в банята. Беше една синя банска чанта, явно съвсем нова, още смачкана от опаковката. Мирски я отвори, пъхна ръка в нея — беше празна. Дръпна ципа на страничния джоб, бръкна вътре, напипа нещо, извади го в юмрука си и го сложи в джоба. Не даде никакво обяснение.

Хвърлихме поглед и в моята стая — всичко беше в ред.

— Достатъчно — каза Мирски. — Да вървим. Онази мила Дафна трябва да агонизира вече от глад.

Върнахме се в поликлиниката, където мъртвото тяло на Лорда продължаваше да лежи като пластмасов манекен зад завесата. Бяхме отново четиримата — шефът, Добрев, лейтенант Данкин и аз.

— А сега чуйте ме добре — каза Мирски. — Нека, преди да се разделим, направим една кратка рекапитулация. Защото след час аз си заминавам за София, където ме чака друга работа. Какво да се прави, не можах даже да се потопя в морето. Но както и да е… Ръководството на операцията отново се поема от Николай. Добрев, ще му помагаш с всички сили. Ти, Николай, след малко ще се върнеш при задържаните. Имай предвид, че нищо още не е решено и че много разчитам на тебе, за да доведем работата до конкретен край. И не се учудвай на нищо. На нищо! — повтори той натъртено. — Ясна ли ти е картинката?

— Ясна е — рекох, макар че не ми беше особено ясно защо не бива да се учудвам на нищо.

— И тъй, да си припомним най-напред сегашното разположение на фигурите върху дъската. В страната се разпространяват фалшиви долари. Фалшиви долари се откриват даже в хотел „Рубин“ и конкретно — в игралното казино. Вчера следобед една руса жена изнася в червена банска чанта осем хиляди долара. Един мъжки глас уведомява милицията за това. Уплашена от обиска, жената хвърля чантата в морето. Голдсмит заявява, че Лорда го е помолил да търси човек с червена чанта… Същата вечер Лорда е убит с камата на Ричард Брук. Брук има алиби — боксирал се е със Соколов. С тях е била и Дафна Флеминг. Камата е открадната от стаята на Брук, а канията на същата кама се намира в куфара на Режисьора. По-нататък: от стаята на Елина изчезва червената й банска чанта. Същата чанта се открива в стаята на Голдсмит… В стаята на Кети Браун пък се намира една нова синя чанта. Още по-нататък: в стаята на Фернандес се търкаля накъсано на парчета прощално писмо без обръщение и без адресант, подписано от някоя си П.

Шефът си пое дъх, обърса несъществуващата пот от врата си и продължи:

— От всичко това става напълно очевидно, че престъпникът X или Y, като е разбъркал така ловко фигурите върху дъската, е целял или да отклони нашето внимание в желаната от него посока, или пък, което е по-вероятно, да ни хвърли в пълна безпътица. Твоя задача, Николай, е да ги подредиш отново в техния логичен ред. Направиш ли това, престъпникът или по-точно престъпниците са в ръцете ти. Казвам престъпниците, защото продължавам да си мисля, че X и Y са две различни лица. Парите се произвеждат от X някъде в България, в местност, която може би дори се нарича Блек бърд, сетне се изнасят от това място в червена чанта и от Y се разпространяват у нас и главно се експортират в чужбина.

Затворих за миг очи, опитах се да си представя разположението на фигурите върху дъската, така както ги беше описал шефът. Не се получи нищо. Само един хаос. Бях толкова уморен и обезсърчен, че не можех да си представя даже нормалното разположение на стаите на седмия етаж с техните американо-български обитатели.

— И за да свършим — подхвана Мирски, — искам да обърна вниманието ви на някои пунктове. Първо — какво е правил мистър Холивуд снощи, след като е взел ЛСД в хотела. Второ — кой конкретно изплаща заплатите на артистите от филмовата продукция. Трето — къде е изчезнала една стара червена банска чанта. Четвърто — коя е тази „П“. И пето — какво е и къде се намира Блек бърд. А сега да бягам, че ще изпусна самолета. Ох, щях да забравя: никой от задържаните оттатък не бива да напуска страната до второ нареждане. Намерете законни форми да ги задържите.

Той ми стисна ръката:

— Ник, горе главата! А за Лорда… май че така му е било писано. Важното сега е да отмъстим за него. Хайде, иди при другите и довиждане.

Влязох при другите.

Беше кабинетът на главния лекар. Върху писалището лежаха чаши с кафе и кифли, около него седяха хората. Настаних се до Ели. Един милиционер ми наля кафе, пих. Не беше трудно да играя ролята на арестант, толкова бях съсипан.

В ъгъла Дафна Флеминг нервничеше. Пред нея чашата беше пълна и кифлата неотхапана. Мистър Холивуд дремеше, обронил глава на слабите си гърди. Ричард Брук кокетничеше със своя любим Соколов. Доктор Кречмър и Кети Браун тихичко си шушукаха. Робинзон Голдсмит бавно дъвчеше кифла. Габриел Фернандес гледаше някъде надалеч зад прозореца.

Изминаха десетина минути в пълна тишина. Само веднъж Любомир Соколов се обърна към мен с въпрос:

— Абе другарче, да знаеш докога ще ни държат тука?

Не знаех.

После вратата се отвори, показаха се Мирски, Добрев и Данкин.

— Лейтенант, преведете — каза Мирски със служебен тон. — Господа, още веднъж моля да ни извините за причиненото безпокойство и за загубеното време. Разрешете ми да ви благодаря за съдействието, което ни оказахте. Трябва да ви съобщя, че благодарение на тази помощ убиецът е открит. Господа, вие сте свободни. Желая ви приятна почивка.

Въздишка на облекчение посрещна съобщението. Всички се изправихме и се упътихме към изходната врата. Последен остана Режисьора, който едва ли бе чул нещо. Доктор Кречмър му помогна да стане и подкрепяйки го през кръста, последва другите. Спря ни отново гласът на Мирски. Той каза:

— Господин Робинзон Голдсмит, в името на закона арестувам ви за предумишлено убийство на българския гражданин Иван Бонев.

Данкин не преведе веднага и думите разбрахме само тримата българи — Елина, Соколов и аз, което веднага пролича по изненадата ни. Другите не реагираха. За миг само ми се стори, че по лицето на Габриел Фернандес преминава леко сгърчване, което можеше да се вземе за отглас на вътрешна усмивка или на болезнена спазма.

Лейтенантът преведе. Неговите слова дойдоха като гръм от ясно небе и заковаха хората на място. Тишината изведнъж стана толкова плътна, че през затворените прозорци долетя далечният крясък на гларусите. Всички очи се насочиха към Голдсмит. Той не каза нищо, само бавно се обърна и пристъпи към Мирски. В зачервените му очи имаше много умора и дълбоко презрение. Протегна ръце, лейтенант Данкин сключи около китките му гривните на белезниците.

— Go! — каза лейтенантът и го пусна да мине напред.

Излязохме. Въздухът беше чист, слънцето се бе покатерило високо над морето, към плажа тичаха първите шведи.

Пред хотела, край автобуса с големия надпис „Продукция — Свирачът по скалите“, чакаше бай Шими. Зад него стоеше онзи Тони и шареше нещо с пръст по прашната каросерия. Мимоходом погледнах: беше рисунка на плешив мъж с брада.

Отминах.

Бележки

[1] Мили.