Хаим Оливер
Фалшификаторът от черния кос (5)

4. Експерти

Ели още лежеше завита презглава с чаршафа, когато тихо се измъкнах от стаята и изтичах по стълбите надолу.

Бях гладен до припадане, но нямах никакво желание да правя опашки в закусвалните и направо се упътих към Централния.

В затворите отивах рядко: не обичах студените им масивни стени, нито глухите коридори, в които кънтяха налъми, нито дори стенвестниците, в които затворниците си правеха срамежлива самокритика за извършените от тях престъпления. Неизменно ме потискаха сервилните лица на арестантите, които се явяваха в следствения кабинет, готови да признаят и онова, което не знаеха, стига да скрият истината. И ако Мирски не беше загатнал за затвора, аз едва ли щях да се сетя да посетя тримата фалшификатори, които четири години вече кротко си лежаха тук и фабрикуваха с ловките си пръсти вместо двайсетолевки кутийки за пудра.

Показах им доларите. Тримата веднага се оживиха и забравили моето присъствие, с професионален интерес заразглеждаха банкнотите. Лепяха ги на прозореца срещу слънцето, опипваха ги нежно с върха на пръстите си, помирисваха ги със затворени очи, като че опитваха аромата на нов парфюм, а един нисичък с яйцевидна глава дори ги лизна. После се оттеглиха в ъгъла и полугласно и дълго се съвещаваха.

— Внимавайте! — предупредих ги аз. — Подведете ли ме, ще си имаме разправии.

Яйцевидната глава сложи банкнотата на масата:

— У нас ли са правени?

— Може би — уклончиво отвърнах аз.

— Ако са правени у нас, то тогава е Лорда. Само той. А ако не е той, ще е някой нов, когото не знаем. Ама халал му вяра!

В мишите му очички се четеше нескрита завист.

— Кой е този Лорд? — попитах.

— Не го ли знаете? Вие сте май новак.

— Новак, не новак, казвайте, кой е този Лорд!

— Иван се казваше той. Иван Бонев. Голям човек беше.

— Защо „беше“?

— Ами защото не знам какво е станало с него, откакто сме тук.

— Какво работи?

— Ако е жив и здрав и не се е пенсионирал, ще си е пак цинкограф. На времето работеше в Полиграфическия комбинат.

— Как казахте, че се нарича?

— Иван Бонев, но му викахме Лорда. Заради оня Чембърлейн отпреди войната. Като него беше той, същински аристократ, баровец, а по едно време даже с чадър се разхождаше по улиците.

Извадих от джоба си корекомския списък, прелистих го: на третата страница черно на бяло беше написано: „Иван Бонев, улица «Марица» 12“.

Убеден, че тук няма да науча нищо повече, прибрах парите и си тръгнах. На прага чух, явно предизвикателно:

— Много здраве на Лорда.

— Стига да го пипнете — добави друг още по-язвително.

Тръшнах вратата зад себе си и изтичах към изхода, където надзирателят дълго въртя ключа в бравата.

И тъй — Лорда! Нима наистина цялата история ще приключи толкова лесно и бързо? Отивам при Лорда, задържам го, той признава и — край. Но това бе прекалено просто, за да бъде вярно, и аз се помъчих да отклоня мисълта си от тази твърде ясна диря. В такива случаи най-опасното е да попаднеш под хипнозата на дадена схема, която ти слага такива плътни наочници, че не можеш да съзреш и най-елементарни истини. Но тъй или иначе, все трябваше да се почне с някого и този някой можеше да бъде Лорда.

Преди това се отбих в Народната банка. Заварих директора разтревожен: през изтеклия ден в касите на банката в столицата и провинцията постъпили нови количества фалшифицирани долари. Източниците? Все тъй обменните гишета, баровете по Черноморието, отново Кореком и пак — за трети път — игралният дом на Златните пясъци. А банкнотите са така добре издокарани, че подправката се установявала едва тук от специалисти, и то с голяма мъка.

Чистосърдечно попитах директора няма ли той някакви предположения, на което получих следния любезен отговор:

— Инспекторе, струва ми се, че това е по-скоро ваша работа. И имайте пред вид — не се ли сложи бърз край на този доларов поток, ще се получат усложнения, които ще уронят престижа на страната. Тогава вече ще загубим не само хиляда в материални ценности, а нещо много по-важно.

Плочките пред банката изгаряха от слънцето, въздухът едва се вдишваше, коленете ми се подкосяваха от глад, но аз, без дори да чуя предупредителната свирка на регулировчика, прекосих площада пред един обезумял буик с фургон и хукнах към комбината. Мина ми през ума, че трябва да позвъня на Ели и й определя среща за обед, но думите на директора още звучаха в ушите ми и те неумолимо очертаваха истинските размери на задачата: престижа на страната! Изведнъж изпитах страх: ще се справя ли? Това не са ти някакви си Хък и О’Хара, нито хонконгци в тунела под пловдивския музей, нито пък филмови преследвания по крайбрежието. Не се касае и до някакви мошеничета, които бързо можеш да тикнеш зад решетките, а до нещо много по-голямо… Помислих си, че мускулите ми са може би слабички за това голямо нещо и че е разумно да поискам помощ и дори съдружничество, но бързо отпъдих тази мисъл: ако ще гърми, нека да тряска!

Запалих лулата, свирепо я загризах и още по-свирепо се загледах в чуждите туристи, които минаваха покрай мен по булеварда и ожесточено фотографираха всичко, което им попаднеше пред очите. А може би фалшификаторът е този рус брадат викинг с протъркани джинси и камера през рамо? Или този креслив италианец с шорти и тропическа каска? Или даже тази англичанка с плосък бюст, изкуствени челюсти и свръхминижуп? Те минаваха покрай мен десетки и десетки, щракаха с апаратите си, харчеха пари, разменяха долари и някои навярно бяха фалшиви, и аз трябваше да ги открия, и от това се чувствувах незначителен като тресчица, която морските вълни подмятат без посока и без цел.

В печатницата влязох с доста понижено самочувствие (за това допринасяха и смазващите гранитни колонади пред входа) и веднага потърсих завеждащ личния състав, сух, жълт язваджия с овчи глас.

— А, оттам ли сте, другарю началник? — попита той жаловито, като видя картата ми. — И пак за Лорда… Минат не минат шест месеца, и — дайте ни Лорда! Оставете го най-после на мира. Той ни е най-добрият производственик. План изпълнява.

Обясних, че нямам намерение да нарушавам плана на предприятието, а че желая само да видя Лорда, и то по възможност, без той сам да ме забележи.

— Елате — кисело каза завеждащият и ме поведе по тежките каменни стълби.

Влязохме в някаква стая с широки прозорци. Той дръпна завесата, пред нас се откри цинкографският цех с блещукащите до ослепяване светкавици на волтовите дъги и суетящите се помежду им работници.

— Ето го там, вдясно — посочи той една полуприведена над широка маса фигура, която с резец коригираше някакво клише.