Джоан Харис
Крайбрежие (7)

5

Фестивалът на света Марин дьо ла Мер се провежда веднъж годишно в нощта на августовското пълнолуние. В тази нощ Светицата се пренася от мястото си в селото до руините на църквата на Поент Гризнос. Това е трудна задача — Светицата е три фута висока и доста тежка, защото е направена от масивен базалт — и са необходими четирима мъже, за да я пренесат до морския бряг. Там селяните се изреждат да минават край нея един по един, някои по стар обичай се спират да целунат нозете й с надеждата, че нещо изгубено — или по-вероятно някой — може да се върне. Децата я украсяват с цветя. Хората хвърлят дребни дарове — храна, цветя, кесийки каменна сол, завързани с панделка, дори пари — в прииждащия прилив. От двете й страни запалват мангали с кедрови и борови трески. Понякога има фойерверки, които пукат дръзко над равнодушното море.

Изчаках да се стъмни и тогава излязох от къщата. Вятърът, винаги най-силен в тази част на острова, сега духаше откъм юг и биеше тъпаните на своя мъртвешки танц по прозорците и вратите. Зачудих се дали ще има буря. Южният вятър е лош вятър, казват островитяните. В нощта на света Марина това не е добър знак.

Когато поех към Поент Гризнос, плътно загърната в палтото си, вече виждах светлината от мангалите край водата. Някога там се е издигала църква. Рухнала е преди около сто години, морето я е поглъщало хапка по хапка, докато е останала само една руина — част от северната стена; на фона на изтърканите от времето камъни още се вижда нишата, където някога е било мястото на Светицата. На малката кула над нишата някога е висяла камбана — Ла Маринет, единствената камбана на църквата „Света Марина“, — но отдавна я няма. Една легенда разказва, че паднала в морето, други разправят, че Ла Маринет била открадната и претопена за отпадъци от безскрупулен усиниерец, който бил прокълнат от света Марина и полудял от призрачния камбанен звън. Понякога този звън още се чува: само във ветровити нощи, като предвестник за нещастие. Циниците обясняват глухия звън със свистенето на южния вятър между скалите и пукнатините на Поент Гризнос, но саланци знаят истината: това е Ла Маринет, която продължава да звъни като предупреждение, която още ги наблюдава от морското дъно.

Когато наближих Поент, започнах да различавам силуетите на осветената стена на старата църква. Бяха много, най-малко трийсет, повече от половината село. Отец Албан, островният свещеник, стоеше край водата с потир и пасторал в ръце. На светлината от огньовете изглеждаше побелял и изпит. Когато минах, ме поздрави сдържано и без следа от учудване. Усетих, че мирише на риба: расото му беше грижливо затъкнато в непромокаеми рибарски ботуши.

Традиционната церемония представлява странна гледка, макар че жителите на Ле Салан изобщо не си дават сметка колко живописни са отстрани. Те не са като мен и майка ми: повечето са ниски и набити, с дребни келтски черти, чернокоси, синеоки. Поразителната им хубост обаче бързо повяхва и на стари години заприличват на готически гагуили, облечени в черно, точно като предците си, а жените носят бели шапки. Като че ли три четвърти от населението неизменно е на възраст над шейсет и пет години.

Огледах лицата бързо, с надежда. Вечно опечалени старици, дългокоси старци с рибарски гети, черни палта или моряшки куртки и ботуши, двама млади мъже в рибарски дрехи, освежени от ярки ризи. Баща ми не беше сред тях.

Празничната атмосфера, която помнех от детството си, тази година като че ли липсваше, около ковчега имаше малко цветя и почти не се забелязваха обичайните дарове. Стори ми се, че селяните гледат мрачно, като хора под обсада. Цареше атмосфера на напрегнато очакване.

Накрая се появи — светлинка от лампа откъм дюните оттатък Поент Гризнос и жалните звуци на свирачите на биниу. Процесията в чест на света Марина беше тръгнала. Биниу е традиционен инструмент, когато се свири добре на него, звучи като гайда. Сега звуците му напомняха котешки писъци, пронизителни тонове, които прорязваха монотонното свистене на вятъра.

Вече виждах поставката, на която стоеше Светицата, четирима мъже — по един от всеки край — се мъчеха да я удържат, докато вървяха по неравната земя. Когато процесията наближи, успях да различа някои детайли: купчината червени и бели цветя в краката на света Марина, церемониалните й одежди, хартиените фенери, пресният варак върху стария камък. Отзад вървяха саланските деца, поруменели от жулещия вятър, с треперещи от изтощение и нерви гласчета. Познах внука на Капюсин, кръглоликия Лоло, и приятеля му Дамиен, двамата подтичваха леко по пясъка, като държаха в ръце хартиени фенери единият зелен, другият червен.

Процесията заобиколи последната дюна. В този момент вятърът подхвана единия от фенерите, той избухна в пламъци и на ярката светлина видях баща си.

Беше един от четиримата, които носеха Светицата, и за кратко успях да го разгледам добре, без той да ме види. Светлината от пламъците беше благоприятна, от нея лицето му изглеждаше непроменено, а чертите бяха станали необичайно оживени. Беше по-едър, отколкото го помнех, напълнял с възрастта, големите му ръце се напрягаха да задържат поставката равна. Лицето му бе силно съсредоточено. Другите носачи бяха по-млади мъже. Забелязах Ален Геноле и сина му Гислен, и двамата рибари, привикнали с тежка работа. Когато процесията спря пред групата посрещачи, с изненада установих, че последният от носачите е Флин.

— Санта Марина! — една жена от тълпата пред мен пристъпи и припряно допря устни до нозете на Светицата. Познах я: беше Шарлот Просаж, която държеше бакалницата, закръглена жена с птиче лице и тревожен поглед. Останалите стояха на почтително разстояние, като някои стискаха амулети или снимки.

— Санта Марина! Върни ни работата. Зимните приливи все наводняват полето. Миналия път ми трябваха три месеца, за да го отводня. Ти си нашата Светица. Погрижи се за нас — гласът й някак съумяваше да съчетае едновременно смирение и сдържано презрение. Погледът й непрекъснато се стрелкаше насам-натам.

Веднага щом молитвата на Шарлот свърши, мястото й заеха други: мъжът й Омер, по прякор Ла Патат^[1] заради смешното си безформено лице, Илер, саланският ветеринар с плешива глава и кръгли очила. Всички мърмореха със същия припрян и леко обвинителен тон. Не можех да си пробия път, без да предизвикам разправии. Лицето на Дебелия Жан отново беше засенчено от множеството надничащи глави.

— Марин дьо ла Мер, дръж морето далеч от вратата ми. Докарай скумрията в мрежите ми. Дръж настрана оня крадец Геноле от моите развъдници за стриди.

— Света Марина, донеси ни добър улов. Пази сина ми, когато излиза в морето.

— Света Марина, искам червени бикини и слънчеви очила „Рей-Бан“. Искам да лежа на шезлонг до басейн. Искам на Лазурния бряг и на плажа в Кан. Искам коктейли, сладоледи и пържени картофки. Всичко освен риба. Моля те. Където и да е, само не тук.

Момичето, което се молеше за слънчеви очила „Рей-Бан“, ме погледна крадешком, преди да отстъпи встрани. Сега я познах: беше Мерседес, дъщерята на Шарлот и Омер, която нямаше осем годинки, когато си заминах от острова, а сега бе висока и дългокрака, с бухнала коса и хубави пълни устни. Очите ни се срещнаха, аз се усмихнах, но момичето само ме изгледа с неприязън и си проправи път край мен в тълпата. Друг зае мястото й — стара жена с кърпа на главата, смирено надвесена над избеляла снимка.

Процесията тръгна отново към морето, където краката на Светицата трябваше да се потопят във водата, за да се осветят. Настигнах края на шествието точно когато Дебелия Жан се извърна. Видях го в профил, с плувнало в пот лице, зърнах нещо като медальон на врата му и пак не успях да уловя погледа му. Една секунда — и вече беше късно, сега носачите пристъпяха по каменистия склон надолу към водата и отец Албан протягаше ръка, за да предпази Светицата да не падне. Свирачите надаваха оглушителен вой, втори фенер се подпали, после трети и вятърът разпиля черни пеперуди в небето.

Най-после стигнаха морето. Отец Албан отстъпи встрани и четиримата носачи влязоха със Светицата във водата. На Поент няма пясък, само камъни по дъното, а водата блестеше измамно ярко от светлината, която отскачаше от повърхността й. Морето беше почти придошло. През писъка на биниу ми се струваше, че чувам първите звуци на вятъра, свистящ в пукнатините, глухия звън на южняка, който скоро щеше да прерасне в тътен почти като от потънала камбана…

— Ла Маринет! — беше старата жена със забрадката, Дезире Бастоне, с очи, потъмнели от ужас. Тънките й неспокойни пръсти още играеха по снимката, на която усмихнатото лице на момче отразяваше светлината от фенерите.

— Не, не е — обади се Аристид, мъжът й, глава на едноименния рибарски род, старец на седемдесет, че и повече години с големи генералски мустаци и дълга побеляла коса под плоска шапка. Беше изгубил единия си крак години преди да се родя по време на същия онзи риболов, убил големия му син. Когато го подминах, той ме изгледа рязко. — Стига с тези приказки за лош късмет, Дезире — добави тихо към съпругата си. — И прибери това.

Дезире извърна очи и сключи пръсти около снимката. Иззад гърбовете им със срамежливо любопитство ме погледна младеж на деветнайсет-двайсет години с очила с малки метални рамки. Като че ли се готвеше да ми каже нещо, когато Аристид се обърна рязко и младежът се завтече да го настигне с безшумни стъпки на боси крака по камъните.

Сега носачите стояха дълбоко във водата, която стигаше до гърдите им, с лице към брега и държаха краката на Светицата потопени в морето. Вълните се удряха в подставката и събаряха цветята, които течението отнасяше. Ален и Гислен Геноле стояха отпред, Флин и баща ми — отзад, като се бореха с напора на вълните. Дори през август тук беше студено: ледените пръски щипеха лицето ми, а вятърът се процеждаше през вълненото ми палто така, че цялата треперех. Но поне бях суха.

Когато всички селяни заеха местата си, отец Албан вдигна пасторала си за последна благословия. В този миг Дебелия Жан вдигна глава към свещеника и погледите ни се срещнаха.

За миг баща ми и аз сякаш пропаднахме в бездна от тишина. Той ме гледаше иззад стъпалата на Светицата с полуотворена уста и съсредоточена бръчка между веждите. Медальонът на гърдите му аленееше от светлината на фенерите.

В гърлото ми заседна нещо, някакво препятствие, което ми пречеше да дишам. Чувствах ръцете си като чужди. Направих крачка към него.

— Татко? Това съм аз. Мадо.

Тишината покри всичко като с пепел.

С крайчеца на окото си като че ли видях Флин да прави някакво движение. Изведнъж зад тях се надигна вълна и Дебелия Жан, който още ме гледаше, се олюля, загуби равновесие, протегна ръка, за да се задържи… и събори света Марина от поставката право в дълбокото на Поент Гризнос.

За секунда тя като че ли по чудо заплува в разяреното море, пурпурната й копринена пола се изду около нея. После изчезна.

Дебелия Жан стоеше безпомощно, загледан в нищото. Отец Албан посегна да улови падналата Светица, но напразно. Аристид се изсмя учудено. Зад гърба му очилатият младеж направи крачка към водата, после спря. Никой не помръдна. После саланци нададоха вой, който се сля с воя на вятъра. Баща ми остана на мястото си още миг — светлините на фенерите изпълняваха абсурден празничен танц по лицето му, застинало без каквото и да било друго движение, — после се втурна навън от морето, като се подхлъзваше на камъните, изправяше се, бореше се с тежките си подгизнали дрехи. Никой не помръдна, за да му помогне. Никой не пророни дума. Хората отстъпиха встрани, за да му сторят път, като извръщаха очи.

— Татко! — извиках аз, когато ме наближи, но той продължи да бяга, без да поглежда назад. Щом стигна върха на Поент Гризнос, ми се стори, че чух да издава звук, протяжен, дрезгав, стенещ звук; но може би беше вятърът.