Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coastliners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2010)

Издание:

Джоан Харис. Крайбрежие

ИК „Прозорец“, 2003

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

18

Мокрият август зрелищно се смени с бушуващ септември и макар че вятърът отново задуха на запад, положението в Ле Салан не се подобри. Аристид настина лошо, докато събираше миди в плитчините на Ла Гулю. Тоанет Просаж също се разболя, но отказа помощта на Илер.

— Няма да позволя на този ветеринар да ми казва какво да правя — гневно хриптеше старицата. — Да си гледа козите и конете. Аз още не съм чак толкова отчаяна.

Омер уж се шегуваше с това, но личеше, че е разтревожен. Бронхитът след деветдесетгодишна възраст може да бъде много сериозна болест. А лошото време още предстоеше. Всички го знаеха и нервите им бяха опънати.

Ясно беше, че Ла Буш е най-малкият ни проблем.

— Мястото винаги е било лошо — казваше Анжело, който беше от Фромантин и следователно нямаше погребани роднини в Ла Буш. — Какво можете да направите, а?

Само старите хора страдаха истински за наводненото гробище: сред тях беше Дезире Бастоне, жената на Аристид, която посещаваше мемориала на сина си с трогателна точност всяка неделя след службата. Макар да разбираха чувствата на Дезире, повечето хора смятаха, че живите заслужават повече внимание от мъртвите.

Тъкмо Дезире обаче бе тази, която задвижи следващата поредица от събития. От пристигането си досега бях разменила с нея само няколко думи за поздрав, тя се държеше учтиво, като бързаше да се отдалечи, но аз си обяснявах неразговорливостта й по-скоро със страх да не разочарова Аристид, отколкото с истинско нежелание да говори с мен.

Този път тя беше сама, вървеше пеша по пътя от Ла Усиниер, облечена в обичайното си черно. Усмихнах й се, когато мина покрай мен и тя ме поздрави стъписана, после, като се огледа на всички страни, ми се усмихна в отговор. Малкото й лице се раздвижи под черната шапка. И ръката си държеше букет от жълти цветя.

— Мимози — каза тя, като ме видя да ги разглеждам. — Бяха любимите на Оливие. Винаги му ги подарявахме за рождения ден — весели малки цветя с такъв приятен аромат — Дезире се усмихна неловко. — Аристид казва, че това са безсмислици, разбира се, пък и са толкова скъпи — сега не им е сезонът. Но си помислих…

— Отивате в Ла Буш.

Дезире кимна.

— Сега щеше да бъде на петдесет и шест.

На петдесет и шест: можеше да бъде баща. Прочетох я в очите й, някак ясни и неизказано тъжни — мисълта за внуците, които би могла да има.

— Смятам да купя паметна плоча — продължи тя. — За църквата в Ла Усиниер. „На любимия син, изгубен в морето“. Ще мога да слагам на нея цветя, казва отец Албан, когато отида в Лез Имортел — Дезире се усмихна топло и болезнено. — Баща ви е щастлив човек, Мадо, каквото и да казва Аристид. Щастлив е, че се върнахте.

Това беше най-дългото изказване, което бях чувала досега от Дезире Бастоне. Бях толкова поразена, че не можех да обеля и дума и докато мислех какво да отговоря, тя ме подмина със своя букет мимози в ръка.

Заварих Ксавие край солния канал да мие празни кошчета за омари. Изглеждаше по-блед от обикновено, а очилата му придаваха вид на учен, загубил нишката на разсъжденията си.

— Баба ти не изглежда добре — казах му аз. — Трябва да й кажеш другия път като реши да ходи в Ла Усиниер, да ми се обади. Не бива да изминава пеша такова разстояние на нейната възраст.

Ксавие ме погледна с неудобство.

— Настинала е, това е всичко — отвърна той. — Толкова време стои в Ла Буш. Мисли си, че ако се моли достатъчно, ще стане чудо — момчето сви рамене. — Според мен ако Светицата можеше да прави чудеса, отдавна да ни е помогнала.

От другата страна на залива забелязах Гислен и брат му да се суетят около останките от „Елеанор“. Както можеше да се предположи, Мерседес седеше наблизо и пилеше ноктите си, облечена в крещящо розова фланелка с надпис „GET IT HERE“[1]. Докато говореше, Ксавие не откъсваше поглед от нея.

— Предложиха ми работа в Ла Усиниер — каза той. — Пакетиране на риба. Парите са добри.

— Така ли?

Ксавие кимна.

— Не мога да остана тук вечно — обясни той. — Трябва да отида там, където са парите. Всички знаят, че с Ле Салан е свършено. По-добре да взема каквото ми предлагат, преди някой да ме е изпреварил.

Оттатък залива чух Гислен да се смее — прекалено силно — на нещо, което Дамиен беше казал. От носа на „Елеанор“ небрежно висеше голяма връзка кефали.

— Купува рибата от Жожо льо Гоелан — тихо отбеляза Ксавие. — Казва, че я лови в Ла Гулю. Сякаш нея я е грижа колко риба е уловил.

Мерседес може би усети, че говорим за нея, защото извади огледалце и си сложи червило.

— Да можеше дядо ми да се вразуми — продължи той. — Тази къща все още струва нещо. И лодката. Де да не беше такъв инат — за нищо на света не ще да търгува с усиниерци!

Ксавие ме погледна неловко, сякаш осъзнал, че се е издал.

— Той е стар човек — отвърнах аз. — Не обича промените.

Момчето поклати глава.

— Опитва се да отводни Ла Буш — каза, като понижи тон. — Мисли си, че никой не знае.

И Ксавие ми обясни, че дядо му се разболял, докато копал ровове около мемориала на сина си. Старецът изкопал ров с дължина десет метра покрай пътеката и после се свлякъл на земята. Дебелия Жан го намерил и повикал Ксавие.

— Този стар глупак! — възкликна момчето с топлота. — Наистина си е мислил, че може да промени нещо.

Вероятно учудването се бе изписало на лицето ми, защото Ксавие се разсмя.

— Той не е толкова суров, колкото изглежда — каза. — Пък и знае колко е привързана Дезире към Ла Буш.

Това ме изненада. Винаги бях смятала, че Аристид е патриарх, който никога не се съобразява с чувствата на останалите.

Ксавие продължи:

— Ако беше сам, щеше да отиде в Лез Имортел още преди години, когато можеше да получи прилична сума за къщата. Но той не би причинил това на баба ми. Чувства се отговорен за нея.

Мислих за това, докато вървях обратно към къщи. Аристид — грижовен съпруг? Аристид — сантиментален? Запитах се дали и баща ми не е бил такъв, дали под мрачната му пасивност някога също не е горял пламък.

Бележки

[1] Ела и си го вземи (англ.). — Бел.прев.