Джоан Харис
Крайбрежие (31)

29

Настъпи време на несигурност както за мен, така и за останалите. Изтощени от седмиците напрегната работа, ние се отдадохме на мъчителна почивка, твърде уморени, за да работим, твърде неспокойни, за да празнуваме. Занизаха се тревожни седмици. Ние чакахме, както чайки на вълните чакат приливът да се смени с отлив.

Ален говореше за инвестиции в нова лодка. Загубата на „Кориган“ бе сложила край на риболова за Геноле и макар че те приемаха мъжки затрудненията си, всички в селото знаеха, че са силно задлъжнели. Само Гислен изглеждаше оптимист, няколко пъти го виждах в Ла Усиниер край „Ша Ноар“, облечен в различни крещящи тениски. Но дори да проявяваше интерес, Мерседес с нищо не го показваше.

Никой не споменаваше за плаващия риф. Засега той издържаше на приливите, като си търсеше мястото, както Флин беше предрекъл, но всички чувстваха, че не бива да говорят за това, за да не пропъдят късмета си. Малцина се надяваха. Все пак наводненията в Ла Буш бяха престанали, водата в Ле Салан слезе ниско към заблатената местност, ноемврийските приливи идваха и си отиваха, без да причиняват щети нито в Ла Буш, нито в Ла Гулю.

Никой не изказваше надеждите си на глас. На страничния наблюдател село Ле Салан вероятно би се сторило непроменено. Но Капюсин получи картичка от дъщеря си на континента, Анжело започна да пребоядисва бара, Омер и Шарлот спасиха зимните си картофи, а Дезире Бастоне отиде в Ла Усиниер и проведе близо едночасов телефонен разговор със сина си Филип в Марсилия.

Никое от тези събития не беше особено значимо. Поне недотам да ни подскаже, че най-после късметът се е завърнал в Ле Салан. Но нещо витаеше във въздуха, предчувствие за добра възможност, начало на някаква промяна.

Дебелия Жан също се промени. За пръв път след пристигането ми започна да проявява интерес към отдавна забравената си работилница и един ден, когато се прибрах, го заварих по комбинезон да слуша радио и да се рови в кутията с ръждясали инструменти. Друг път го видях да почиства празната стая. Веднъж отидохме заедно на гроба на Малкия Жан — водата беше вече доста спаднала — и посипахме нов чакъл около камъка. Дебелия Жан беше донесъл няколко луковици минзухар и ги засадихме. За миг се почувствах почти както в миналото, когато помагах на баща си в работилницата, а Адриен ходеше в Ла Усиниер с майка ми и ние оставахме сами. Това беше нашето време, откраднато и поради това ценно, и тогава се случваше да оставим работилницата и да отидем за риба в Ла Гулю или да пускаме корабчета по солния канал, сякаш аз бях синът, който баща ми бе мечтал да има.

Само Флин изглеждаше напълно непроменен. Той продължаваше рутинните си занимания, сякаш преградата нямаше нищо общо с него. И все пак, мислех си аз, той бе рискувал живота си в онази нощ край Ла Жьоте. Изобщо не го разбирах. У него имаше нещо противоречиво въпреки привидната простота в характера, тайно кътче, в което никога не ме допускаше. То беше опасно като сянка в дълбока вода. Въпреки това като всяка дълбочина ме привличаше.

Нашият прилив се обърна на двайсет и първи декември, в осем и трийсет сутринта. Чух внезапно свистене, когато вятърът се промени, последният и най-силен декемврийски прилив най-после отстъпи пред рифа в Ла Жьоте. Бях отишла сама в Ла Гулю, както правех всеки ден, за да огледам за някакви признаци за промяна. На бледата утринна светлина зелените като водорасли камъни лежаха непокрити и плитчините едва се очертаваха на отлива. Няколко от дървените колчета, които отбелязваха старите развъдници на стриди, останали непокътнати през зимните бури, стърчаха от водата с провиснали въжета. Когато се приближих, видях ясно ватерлинията, в която плуваха довлечени от прилива отломки: парче връв, кошче за омари, разкъсана гуменка. В една локва до краката ми зеленееше самотна мида.

Беше жива. Необичайно. Приливите в Ла Гулю рядко окуражаваха морските твари да се настаняват тук. Понякога идваха морски таралежи. Изхвърлени медузи се въргаляха на брега като найлонови торби. Наведох се да разгледам камъните под краката си. Целите в тиня, те образуваха широка ивица, по която беше опасно да се върви. Но днес забелязах нещо ново. Нещо по-твърдо от наноса в плитчините, по-светло и лъскаво, от което камъните блестяха покрити със слюден прах.

Пясък.

О, едва ли стигаше да покрие дланта ми. Но беше пясък: светлият пясък на Ла Жьоте, който блести от яркия пръстен на залива. Бих го разпознала навсякъде.

Казах си, че не е кой знае какво: тъничък слой, донесен от прилива, нищо повече. Това не означаваше нищо.

Това означаваше всичко.

Събрах колкото можах в дланта си — щипка, точно колкото да я стисна с пръсти — и се втурнах нагоре по скалистата пътека към стария бункер. Флин беше единственият човек, който би разбрал значението на тези няколко песъчинки. Флин, който беше на моя страна. Заварих го полуоблечен да пие кафе, чантата му стоеше приготвена до вратата. Когато влязох задъхана, той ми се стори уморен и необичайно умърлушен.

— Успяхме! Виж! — аз протегнах разтворената си длан.

Той гледа дълго време, после сви рамене и започна да нахлузва ботушите си.

— Щипка пясък — каза с безизразен тон. — Може и да го видиш, ако ти влезе в очите.

Въодушевлението ми угасна също така внезапно, както се бе породило.

— Но това показва, че действа — отвърнах аз. — Твоето чудо. Започна се.

Флин не се усмихна.

— Аз не правя чудеса.

— Пясъкът доказва обратното — упорствах аз. — Ти обърна прилива. Спаси Ле Салан.

Флин избухна в злобен смях.

— За бога, Мадо! За нищо друго ли не мислиш? Наистина ли това е всичко, което някога си искала? Да бъдеш част от този… този жалък кръг от неудачници и дегенерати, без пари, без живот, които остаряват, оцеляват, молят се на морето и с всяка година измират все повече и повече? Може би според теб трябва да благодаря, че съм се забил на това място, че това е някаква привилегия… — Флин млъкна, гневът му рязко утихна и той погледна през мен към прозореца. Злобният поглед бе изчезнал така безследно, сякаш никога не го беше имало.

Стоях изтръпнала, сякаш ме беше ударил. И все пак винаги бях усещала това у него — напрежението, заплахата всеки миг да избухне.

— Мислех, че тук ти харесва — казах аз. — При тези неудачници и дегенерати.

Той сви рамене — сега изглеждаше засрамен.

— Така е — отвърна. — Може би повече, отколкото трябва.

Последва мълчание, през което Флин продължаваше да гледа към прозореца и изгревът се отразяваше в тъмносивите му очи. После погледна мен, разтвори пръстите ми и разглади пясъка в дланта ми.

— Песъчинките са малки — отбеляза накрая. — Има много утайка.

— Е?

— Ами, лек е. Няма да се слегне. Плажът има нужда от твърда основа — скали, камъни, такива неща, — за да го задържи. Иначе просто ще се измие. Всичкият.

— Разбирам.

Той забеляза изражението на лицето ми.

— Това означава много за теб, нали?

Нищо не казах.

— Един плаж няма да превърне това село в Ла Усиниер.

— Знам.

Флин въздъхна.

— Добре. Ще опитам.

Той сложи ръце на раменете ми. За миг усетих как чувството за неизбежност се нагнетява като статично електричество. Затворих очи, долових уханието му на мащерка и стара вълна, примесено с аромата на дюните сутрин. Малко тежък, като мириса на пространството между крайбрежните колиби в Ла Усиниер, където се криех и чаках баща си. Тогава видях лицето на Адриен, която ме гледаше и се усмихваше с широката си начервена уста, и побързах да отворя очи. Но Флин вече се беше обърнал.

— Трябва да тръгвам — той взе чантата и започна да облича палтото си.

— Защо? Хрумна ли ти нещо? — още усещах следите от ръцете му върху раменете си. Бяха топли и нещо дълбоко в мен като че ли отвърна на тази топлина, като цветя, обърнати към слънцето.

— Може би. Трябва да помисля — Флин бързо тръгна към вратата.

— Какво има? Защо се разбърза?

— Трябва да отида на пристанището. Искам да поръчам нещо от Порник, преди фериботът да е тръгнал — той спря и ме удостои с небрежната си слънчева усмивка. — Ще се видим по-късно, а, Мадо? Трябва да бягам.

Последвах го навън озадачена. Резките промени в настроението му, мятането от една крайност в друга с бързината, с която се мени времето през есента, не бяха нови за мен. Но нещо го беше смутило, нещо друго, освен внезапното ми нахлуване. Надали щеше да ми каже какво е било.

Изведнъж, точно когато Флин затвори вратата, някакво движение привлече вниманието ми, мярнах крайчеца на бяла риза зад дюните. Човек на пътеката. Тялото на Флин почти веднага го скри от погледа ми, а когато той отстъпи встрани, фигурата беше изчезнала. Въпреки това, макар че бях я зърнала само за секунда, и то в гръб, ми се стори, че познах човека по походката, масивния силует и килнатия на една страна рибарски каскет.

Нещо не се връзваше: тази пътека не водеше наникъде, освен към дюните. Но по-късно, когато минах по същата пътека, открих следи от еспадрили по твърдия пясък и бях сигурна, че не съм се излъгала. Брисман беше минал оттук преди мен.