Джоан Харис
Крайбрежие (50)

48

Намерих Тоанет Просаж в градината да вади глави див чесън от песъкливата почва. Тя се изправи и ми кимна дружелюбно не изпод обичайната си бяла шапчица, а изпод шапка с широка периферия, привързана накриво на главата й с червена лента. Една коза пощипваше трева на торфения покрив на къщурката й.

— Е, за какво си дошла тази сутрин?

— Трябва ли да имам някакви користни подбуди? — аз извадих голяма кесия със сладки, която бях купила в Ла Усиниер, и й я подадох. — Реших, че може да ти се хапват шоколадови кифлички.

Тоанет взе кесията и лакомо прегледа съдържанието й.

— Ти си добро момиче — заяви тя. — Това е подкуп, разбира се. Хайде, казвай, имаш моето благоволение. Поне докато изям това.

Усмихнах се, когато я видях да захапва първата кифличка, и докато ядеше, й разказах за Мерседес.

— Реших, че може да поживее при теб известно време — казах аз. — Докато нещата се уталожат.

Тоанет се замисли над една кифличка, поръсена с канелена захар. Черните й очи блестяха проницателно изпод периферията на шапката.

— Само главоболия с тази моя внучка! — промърмори тя с въздишка. — Още когато се роди, разбрах, че няма да ни е лесно. Тези кифлички са много вкусни — добави старицата и с наслада захапа канелената.

— Всичките са за теб — казах й аз.

— Хе.

— Омер не ти е казал за Мерседес, нали? — предположих аз.

— Заради парите, хе!

— Може би.

Тоанет живееше скромно, но се носеха слухове за скрито богатство. Старицата не правеше нищо, за да ги потвърди или отхвърли и мълчанието й се приемаше от повечето хора за потвърждение. Омер обичаше майка си от сърце, но тайно се чудеше на дълголетието й. Тоанет знаеше това и се готвеше да живее вечно.

Тя се подсмихна лукаво.

— Мисли си, че ще го лиша от наследство, ако стане скандал, а? Горкият Омер. Казвам ти, че това момиче прилича повече на мен, отколкото на майка си или баща си. И аз тровех живота на своите родители.

— Не си се променила много.

— Хе! — тя отново надникна в книжната кесия. — Кифлички с ядки. Винаги съм обичала кифлички с ядки. Добре, че всичките ми зъби са си на мястото, нали? По-вкусни са с мед обаче. Или с малко козе сиренце.

— Ще ти донеса.

Тоанет ме изгледа за кратко с цинично добродушие.

— Тъкмо ще доведеш и момичето. Сигурно ще ми скъса нервите. На моята възраст човек има нужда от колкото може повече почивка. Младите не го разбират. Само за своите грижи мислят.

Този намек за старческа немощ не ме заблуди. Представих си, че десет минути след пристигането си Мерседес ще чисти, ще готви и ще подрежда къщата. По всяка вероятност щеше да й се отрази добре.

Тоанет отгатна мислите ми.

— Бързо ще й намеря занимание — обяви тя с повелителен тон. — А ако онова момче се навърта наоколо — хе! — и като махна с кифличка в ръка, заприлича на най-древната фея на света. — Ще го науча аз него. Ще му покажа какво е да си има работа със саланка.

* * *

Оставих Мерседес при баба й. Минаваше един часа и слънцето грееше най-безмилостно. Ле Салан блестеше като от стъкло, пусто, със спуснати капаци, с оскъдна сянка в подножието на белите варосани стени. Искаше ми се да легна на сянка под чадъра, може би с продълговата чаша с питие, но момчетата сигурно бяха вкъщи — поне до отварянето на детската площадка, — а след посещението на Брисман не бях сигурна как ще се чувствам край баща си. Затова тръгнах към дюните. Над Ла Гулю щеше да бъде по-прохладно, а по това време на деня и безлюдно. Приливът беше във връхната си точка, морето искреше с чист блясък. Вятърът щеше да проветри мислите ми.

Не се удържах и по пътя надзърнах в бункера. Беше празно като миналия път. Но в Ла Гулю не беше съвсем безлюдно. Самотна фигура стоеше край водата с цигара в зъбите.

Не отвърна на поздрава ми и когато застанах до него, той извърна лице, но не достатъчно бързо, за да скрие зачервените си очи. Новината за Мерседес се беше разнесла.

— Иска ми се всички да умрат — каза Дамиен с тих глас. — Иска ми се морето да придойде и да залее целия остров. Да измие всичко. Нито един човек да не остане.

Той взе един камък изпод краката си и го метна с всичка сила в приближаващите вълни.

— Сега може да мислиш така… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Не биваше изобщо да правят онази преграда. Трябваше да оставят морето както си е. Мислеха се за толкова умни. Печелят пари. Смеят се на усиниерците. Всички са толкова заети да мислят за пари, че не виждат какво става под носа им — той ритна пясъка с върха на ботуша си. — Лакроа изобщо нямаше да я погледне, ако не беше всичко това, нали? До края на лятото щеше да си е отишъл. Нямаше да има какво да го държи тук. Обаче му хрумна, че може да изкара пари от нас — аз сложих ръка на рамото му, но той се отърси. — Правеше се, че ми е приятел. И двамата се правеха. Използваха ме, за да си предават бележки. За да шпионирам из селото. Мислех си, че ако направя нещо за нея, тя…

— Дамиен. Ти не си виновен. Не си могъл да знаеш.

— Но аз… — изведнъж Дамиен млъкна и взе друг камък. — О, какво знаеш ти? Ти даже не си чиста саланка. Ще се оправиш, каквото и да стане. Сестра ти е роднина на Брисман, нали?

— Не виждам какво общо…

— Остави ме на мира, разбра ли? Не е твоя работа.

— Моя е — аз хванах ръката му. — Дамиен, мислех, че сме приятели.

— И аз си мислех същото за Жоел — сърдито отвърна Дамиен. — Руже се опита да ме предупреди. Трябваше да го послушам, нали? — той взе още един камък и го хвърли във вълните. — Казвах си, че баща ми е виновен. Имам предвид цялата тая работа с омарите и останалото. Да се съюзи с Бастоне. След всичко, което са направили на семейството. Да се прави, че всичко е наред само заради някакви омари.

— А сега и Мерседес — тихо добавих аз.

Дамиен кимна.

— Щом Просаж надушиха парите на стария Бастоне — те още са затънали до уши в дългове, — направо му я напъхаха в ръцете. Преди тя изобщо не поглеждаше Ксавие. Боже, та те са израснали заедно!

— Ами крадците с моторите? — попитах аз. — Твоя работа ли беше? Ти ли им каза за парите? За да си го върнеш на Бастоне?

Дамиен кимна отчаяно.

— Ксавие не биваше да пострада. Мислех, че направо ще им даде парите. Но като стана така, Жоел каза, че мога да вляза в бандата. Нямах нищо за губене.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова нещастен.

— И през цялото това време си мълчал? На никого ли не каза?

— Само на Руже. Понякога човек може да говори с него за някои неща.

— Той какво ти каза?

— Да не крия нищо от баща си и Бастоне. Каза, че ако си мълча, ще стане по-лошо. Аз му казах, че е луд: баща ми щеше да ме спука от бой, ако знаеше и половината.

Усмихнах се.

— Мисля, че е бил прав, знаеш ли?

Дамиен унило сви рамене.

— Може би. Сега е вече късно.

Оставих го на плажа и се върнах по същия път, по който бях дошла. Когато погледнах назад, самотната фигура риташе пясък в морето с ожесточена енергия, сякаш така можеше да върне целия плаж обратно на Ла Жьоте, където му беше мястото.