Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coastliners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2010)

Издание:

Джоан Харис. Крайбрежие

ИК „Прозорец“, 2003

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

11

Прибрах се в къщата и заварих баща ми в леглото. Донякъде изпитах облекчение: не бях в състояние да започвам разговор, който, както можех да предположа, ще премине в настървен спор. Оставих мокрите си дрехи до камината да съхнат, изпих чаша вода и влязох в стаята си. Когато светнах нощната лампа, забелязах, че до леглото ми е сложено малко бурканче с диви цветя — розови карамфили, син магарешки бодил и стръкчета заешка опашка[1]. Това беше абсурдно трогателен жест от страна на резервирания ми баща и аз прекарах известно време будна, мъчейки се да го проумея, докато накрая сънят ме обори и миг по-късно вече беше сутрин.

Когато се събудих, видях, че Дебелия Жан е излязъл. Винаги ставаше рано, лятно време се будеше в четири и тръгваше на дълга разходка край брега. Облякох се, закусих и последвах примера му.

Към девет часа, когато стигнах Ла Гулю, там вече гъмжеше от саланци. В първия миг се запитах защо, после си спомних за изчезналата света Марина, забравена за кратко предишния ден заради загубата на „Елеанор“. Тази сутрин търсенето на изгубената Светица беше подновено веднага след отлива, но засега от нея нямаше и следа.

Изглежда, половината село се беше включило в търсенето. Всичките четирима Геноле бяха тук, преглеждаха плитчините след отлива, а група зяпачи се бяха струпали на каменистата брегова ивица под пътеката. Баща ми беше влязъл далеч зад линията на отлива, въоръжен с дълго дървено гребло, бавно и методично претърсваше морското дъно, като от време на време спираше, за да премести камък или топка водорасли.

В единия край на бреговата ивица видях Аристид и Ксавие, които наблюдаваха търсенето отстрани, без да вземат участие. Зад тях Мерседес се печеше на слънце и четеше списание, докато Шарлот гледаше с обичайното си тревожно изражение. Забелязах, че Ксавие избягва да гледа към мнозина от присъстващите, но най-усърдно извръщаше очи от Мерседес.

Аристид изглеждаше мрачно ободрен, сякаш някой беше получил лоши новини в негово присъствие.

— Лош късмет за „Елеанор“, а? Ален казва, че в Ла Усиниер му искат шест хиляди франка за ремонт.

— Шест хиляди?

Това беше повече, отколкото струваше самата лодка и със сигурност превишаваше възможностите на Геноле.

— Хе! — Аристид се усмихна горчиво. — Дори Руже казва, че не си струва да се поправя.

Погледнах над главата му към хоризонта: между облаците се процеждаше жълт сноп светлина, който осветяваше голите плитчини с нездрав блясък. На входа на залива няколко рибари бяха опънали мрежите си и грижливо ги чистеха от водораслите. Бяха издърпали „Елеанор“ по-нататък на брега и тя се полюшваше в калта с оголени ребра като мъртъв кит.

Зад мен Мерседес елегантно се търкулна на една страна.

— Доколкото разбрах — произнесе с ясен глас, — щеше да бъде по-добре, ако тя не се беше намесила.

— Мерседес! — промърмори майка й. — Как можеш да говориш така!

Момичето сви рамене.

— Вярно е, нали? Ако не бяха загубили толкова време…

— Млъкни веднага! — Шарлот се обърна към мен разтревожена. — Съжалявам. Много е опърничава.

Ксавие изглеждаше смутен.

— Лош късмет — каза ми той тихо. — Хубава лодка беше.

— Така е. Баща ми я е строил — аз погледнах към плитчините, където още се трудеше Дебелия Жан. Сигурно беше на километър разстояние от мен: дребният му приведен силует едва се виждаше в леката мъгла. — Откога са тук?

— Може би от два часа. Още откакто започна отливът — Ксавие сви рамене, като отбягваше погледа ми. — Кой знае къде е стигнала вече.

Геноле очевидно се чувстваха отговорни. Загубата на тяхната „Елеанор“ беше отложила търсенето, а напречните течения от Ла Жьоте бяха свършили останалото. Според Ален света Марина се е заровила някъде по дъното на залива и само чудо може да я върне.

— Ла Буш, „Елеанор“, а сега и това — обади се Аристид, който още ме гледаше с изражение на опасна добронамереност. — Кажете ми, казахте ли вече на баща си за Брисман? Или това е поредната ви изненада?

Аз го погледнах стъписана.

— За Брисман?

Старецът се усмихна хладно.

— Чудех се кога ли ще дойде да души наоколо. Място в Лез Имортел в замяна на земя? Това ли ви предложи?

Ксавие погледна към мен, после към Мерседес и Шарлот. И двете слушаха внимателно. Мерседес беше изоставила всички опити да се преструва, че чете, и ме наблюдаваше над ръба на списанието с полуотворена уста.

Устоях на погледа на стареца. Не исках да го лъжа.

— Каквато и работа да имам с Брисман, тя засяга само мен. Няма да я обсъждам с вас.

Аристид сви рамене.

— Значи съм бил прав — каза той с горчиво задоволство. — Вие играете на страната на усиниерците.

— Няма нищо общо с отношенията между саланци и усиниерци — отвърнах аз.

— Не, само с това кое е добро за Дебелия Жан. Нали всички така казват, а? Че се тревожат само за нашето добро!

Винаги съм била избухлива. Бавно избухвам, но ако търпя дълго и ме засегнат силно, може да стане страшно. Сега чувствах как гневът се надига в мен.

— Какво знаете вие? — сопнах се аз. — Никой не се е върнал да се погрижи за вас, нали?

Аристид се вцепени.

— Това няма нищо общо — каза той.

Но аз не можех да се спра.

— Заяждате се с мен още откакто пристигнах. Изобщо не можете да разберете, че обичам баща си. Вие не обичате никого!

Аристид трепна, сякаш го бях ударила и в този миг го видях такъв, какъвто е: не злобно заядливо същество, а уморен стар човек, огорчен и уплашен. Внезапно изпитах съжаление и ми стана мъчно за него — за себе си. Ето, завърнах се у дома, изпълнена с добри намерения, помислих си аз отчаяно. Защо всичко се провали така бързо?

Но Аристид все още не се беше предал: гледаше ме предизвикателно, макар да знаеше, че съм го победила.

— Защо иначе ще се връщаш? — промърмори той тихо. — За какво му е на когото и да било да се връща, освен ако не иска нещо?

— Засрами се, Аристид, стара сврако! — това беше Тоанет, която се бе приближила тихо по пътеката зад нас. Под периферията на шапката лицето й едва се виждаше, но аз срещнах очите й, лъскави като на птица, блестящи. — На твоите години да слушаш хорските приказки! Би трябвало да си поумнял.

Аристид се обърна стъписан. Тоанет — по собствените й думи — беше близо стогодишна, в сравнение с нея той, седемдесетгодишният, беше младеж. Видях как на лицето му неохотно се изписа почтителност, сякаш го беше срам.

— Тоанет, Брисман е ходил в къщата им…

— Че защо да не отиде? — старицата пристъпи напред. — Момичето му е роднина. Какво? Да не очакваш от нея да се интересува от старите вражди? Не ти ли стига, че в Ле Салан от петдесет години хората враждуват?

— Само казвам…

— Нищо недей да казваш — очите на Тоанет светнаха като фишеци. — И само още веднъж да чуя, че пускаш такива грозни клюки…

Аристид гледаше сърдито.

— Това е остров, Тоанет. Не може да не се носят слухове. Няма да е моя вината, ако Дебелия Жан научи.

Тоанет погледна към далечните плитчини, после към мен. Лицето й беше угрижено и тогава разбрах, че е вече късно. Отровата на Аристид вече беше пуснала семена. Запитах се кой ли му е казал за посещението на Брисман, откъде е разбрал толкова много неща.

— Не се тревожи. Аз ще поговоря с него. Той ще ме послуша — Тоанет взе ръката ми в своите: дланите й бяха сухи и кафяви като плавей. — Ела с мен — каза изведнъж и ме задърпа след себе си по пътеката. — С нищо няма да помогнеш, като стоиш тук. Ела с мен у дома.

 

У дома представляваше къщурка с една стая в далечния край на селото. Беше стара дори по островните понятия, с каменни стени и нисък покрив от обрасли с мъх керемиди, наредени върху греди, почернели от дим. Вратата и прозорците бяха миниатюрни, почти с детски размери, а тоалетната представляваше паянтова барака отстрани на къщата, зад купчината с дърва. Когато наближихме, видях самотна коза да пасе тревата, израсла на покрива.

— Значи си отишла и си уредила всичко, а? — каза Тоанет, като бутна входната врата.

Наложи се да наведа глава, за да не се ударя в гредата.

— Нищо не съм уреждала.

Тоанет свали бялата си шапка и ме погледна втренчено.

— Не си играй с мен, момиче — каза тя. — Знам всичко за Брисман и неговите планове. Опита се да направи същото и с мен, знаеш ли? Място в Лез Имортел в замяна на къщата ми. Дори обеща да поеме разноските за погребението. Разноските за погребението! — старицата се изкиска. — Казах му, че смятам да живея вечно! — тя се обърна към мен с предишния сериозен поглед. — Знам го какъв е. Може да свали гащите на монахиня, ако има на кого да ги продаде. А той има планове за Ле Салан. И в тези планове не влиза никой от нас. Бях чувала това и преди при Анжело.

— Ако наистина има планове, не си представям какви могат да бъдат — отговорих аз. — Той винаги е бил добър с мен, Тоанет. По-добър от повечето саланци.

— Този Аристид! — старата жена се намръщи. — Не го съди прекалено строго, Мадо.

— Защо?

Тя ме побутна с костелив пръст.

— Баща ти не е единственият тук, който е страдал. Аристид загуби двама синове, единия в морето, другия от инат. Това го озлоби.

По-големият му син Оливие загинал по време на риболов през 1972 година. По-малкият, Филип, прекарал следващите десет години от живота си в дом, където никой не смеел да обели дума за Оливие.

— Разбира се, той тръгна по лош път — Тоанет поклати глава. — Събра се с едно момиче от Ла Усиниер. Можеш да си представиш как го прие Аристид.

Тя била на шестнайсет. Когато разбрала, че е бременна, Филип се паникьосал и двамата избягали на континента, като оставили Аристид и Дезире да се разправят с разгневените й родители. Оттогава в дома на Бастоне било забранено да се споменава името на Филип. След няколко години вдовицата на Оливие починала от менингит и оставила сина си Ксавие на грижите на баба му и дядо му.

— Сега Ксавие е единствената им надежда — обясни Тоанет, повтаряйки като ехо думите на Гислен. — Каквото поиска Ксавие, получава го. Каквото поиска, стига само да остане тук.

Представих си бледото безизразно лице на момчето, неспокойните му очи зад очилата. Ако Ксавие се ожени, беше казал Гислен, със сигурност ще остане. Тоанет сякаш прочете мислите ми.

— Да, може да се каже, че бяха го обещали на Мерседес още в детските им години — продължи тя. — Но моята внучка е своенравна. Има свои планове.

Спомних си Мерседес, намусеното й изражение, нотката в гласа на Гислен, когато заговори за нея.

— Пък и тя никога няма да се омъжи за бедняк — каза Тоанет. — Откакто Геноле загубиха лодката си, момчето им загуби шанса си да я спечели.

Помислих върху това.

— Да не искате да кажете, че Бастоне са блъснали „Елеанор“ в скалите?

— Нищо не казвам. Аз не разпространявам слухове. Но каквото и да е станало с нея, ти най-малко от всички трябва да се намесваш.

Отново се сетих за баща си.

— Той обичаше тази лодка — упорито отсякох аз.

Тоанет ме погледна.

— Може и така да е. Но точно с „Елеанор“ Малкия Жан излезе на последното си плаване, „Елеанор“ намериха изоставена в морето в деня, когато той се изгуби, и оттогава всеки път, когато баща ти я погледне, сигурно вижда брат си да го вика за помощ. Повярвай ми, без нея ще му е по-добре.

Тоанет се усмихна и взе ръката ми в малките си пръсти, сухи и леки като мъртви листа.

— Не се тревожи за баща си, Мадо — каза тя. — Той ще се оправи. Аз ще поговоря с него.

Бележки

[1] Lagurus ovatus (лат.) — растение с бели цветове, което се използва в букети от сухи цветя. — Бел.прев.