Джоан Харис
Крайбрежие (29)

27

Следващите две седмици донесоха по-силни приливи и по-буйни ветрове. Три дни работа отиде напразно заради лошото време. Луната узря от сърп до резен. Пълнолунието на равноденствие води след себе си бурите. Знаехме го и мълчаливо бързахме да изпреварим луната.

След посещението ми в Лез Имортел Брисман бе станал необичайно мълчалив. Въпреки това долавях любопитството му, предпазливостта му. Седмица след разговора ни той ми изпрати малка бележка с цветя и покана за престой в хотела без ограничения във времето, ако положението в Ле Салан стане прекалено нетърпимо. По всичко личеше, че не знае нищо за работата ни и мисли, че аз прекарвам времето си в ремонтиране на къщата, за да я направя по-обитаема за Дебелия Жан. Хвалеше ме за предаността ми, като същевременно изказваше голямата си болка и съжаление за недоверието ми към него. Накрая се надяваше, че нося подаръка му и изразяваше желание колкото може по-скоро да ме види облечена с него. Всъщност червената рокля стоеше неразгъната в дъното на гардероба ми. Не бях се осмелила дори да я пробвам. Освен това сега, когато работата по преградата вървеше към края си, имаше още много неща за вършене.

Флин се беше отдал изцяло на проекта. Колкото и усърдно да работехме, той винаги беше в центъра на събитията, преместваше тежести, провеждаше изпитания, изучаваше диаграми, хокаше недисциплинирани работници. Никога не падаше духом, дори седмица по-рано, когато приливите започнаха да се усилват, Флин не загуби самообладание. Можеше спокойно да мине за саланец, който се бори с морето за своето късче земя.

— Впрочем, защо го правиш? — попитах го една вечер, когато отново остана до късно в хангара да подсилва съединителните звена на завършените модули. — Преди казваше, че е безсмислено.

Бяхме сами в хангара. Примигващата светлина на единствената неонова лампа беше недостатъчна за целта. Миризмата на масло и гума беше непоносима.

Флин ме погледна с присвити очи над модула, който проверяваше.

— Това оплакване ли е?

— Разбира се, че не. Просто се чудех какво те е накарало да промениш мнението си.

Флин сви рамене и отметна косата от очите си. Неоновата светлина го обля, като оцвети косата му в неестествено червено и направи лицето му дори по-бледо от обикновено.

— Ти ми даде идея, това е всичко.

— Аз ли?

Той кимна. Почувствах се нелепо щастлива от мисълта, че съм изиграла ролята на катализатор.

— Разбрах, че с малко помощ Дебелия Жан и останалите ще могат да изкарат в Ле Салан още дълго време — каза Флин, като стисна с клещи краищата на един авиационен кабел. — Просто реших да им дам начален тласък.

На тях. Забелязах, че никога не казва „ние“, макар че тук го приемаха с по-голяма готовност, отколкото мен.

— А ти? — внезапно попитах аз. — Ще останеш ли?

— За известно време — да.

— А после?

— Кой знае?

За миг го погледнах втренчено, като се мъчех да си обясня безразличието му. Места, хора — нищо като че ли не му правеше особено впечатление, сякаш можеше да премине през живота като камък през вода, чист и ненакърнен. Той слезе от модула, избърса клещите и ги прибра в кутията с инструменти.

— Изглеждаш уморен.

— От светлината е — Флин отново отметна косата си, като остави петно от масло по лицето си. Аз го избърсах.

— Когато се запознахме, останах с впечатление, че си някакъв безделник. Не бях права.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

— Освен това още не съм ти благодарила за всичко, което си направил за баща ми.

Той започваше да се чувства неудобно.

— Това е нищо. Той ми позволи да живея в бункера. Бях му задължен.

В гласа му долових категорична нотка, която подсказваше, че по-нататъшни благодарности са нежелателни. И въпреки това по някаква причина не исках да го пусна да си върви.

— Ти не говориш много за семейството си — казах аз, като издърпах единия край на брезента върху завършения модул.

— Това е, защото не мисля често за него.

Мълчание. Запитах се дали родителите му не са починали, дали не страда за тях, дали няма друга причина. Веднъж беше споменал, че има брат, с небрежна неприязън, която ми напомни за моето отношение към Адриен. Значи не беше привързан към тях. Може би така му харесва, казах си аз, да бъде необвързан, да не се чувства отговорен. Да бъде остров.

— Защо го правиш? — попитах го отново. — Защо реши да ни помогнеш?

Флин отново сви рамене — изглеждаше нетърпелив.

— Кой знае? Работа като всяка друга, трябваше да се свърши. Защото бях наблизо, предполагам. Защото можех.

Защото можех. По-късно това изречение щеше да изплува в паметта ми и да ме преследва, но тогава го възприех просто като знак за привързаността му към Ле Салан и внезапно изпитах влечение към него, към привидното му безразличие, към липсата на темперамент, към педантизма, с който прибираше инструментите в кутията дори когато беше уморен до смърт. Руже, който никога не взема страна, бе взел нашата.