Джоан Харис
Крайбрежие (68)

66

Докато разказваше историята си, тя ми звучеше странно познато — класическа островна история — и напук на себе си аз го слушах с нарастващо вълнение. Това беше неговата тайна, мястото, до което никога не ме беше допускал и чиито врати сега бяха широко отворени. История за двама братя.

Те се бяха родили на хиляди мили един от друг и с по-малко от две години разлика. Макар да бяха само полубратя, те приличаха на майка си и в резултат на това имаха поразителна прилика помежду си, но във всичко друго се различаваха. Майка им нямаше вкус по отношение на мъжете и често променяше мнението си. Затова Джон и Ричард бяха израснали с много бащи.

Но бащата на Джон беше заможен. Макар че живееше в чужбина, той продължаваше да издържа момчето и майка му и да им пише, без нито веднъж да ги навести. В резултат на това братята бяха започнали да го възприемат като непознат благодетел, към когото могат да се обърнат в случай на нужда.

— Това не беше вярно — каза Флин. — Научих го по най-мъчителния начин в деня, в който тръгнах на училище.

Две години по-рано Джон бил изпратен в езиково училище, където учел латински и играел крикет, а Ричард тръгнал в местното училище, място, където различията — особено в ума — не се толерирали и били подлагани на безмилостни и жестоки преследвания.

— Майка ни изобщо не му беше казвала за мен. Страхуваше се, че ако му каже за другите си мъже, той ще спре да изпраща пари.

Затова името на Ричард изобщо не се споменавало и Елеанор всячески се стараела Брисман да остане с впечатлението, че тя и Джон живеят сами.

Флин продължи:

— Когато имаше пари, те бяха само за златното момче. Училищни екскурзии, униформи, спортни принадлежности. Никой не обясняваше защо. Джон имаше сметка в пощенската банка. Джон имаше колело. Единствените мои неща бяха тези, които Джон вече не искаше, защото са му омръзнали или са счупени, или не се е сетил за какво да използва. На никого не му хрумваше, че може да искам нещо свое.

За миг се сетих за себе си и Адриен. Почти неволно кимнах.

След училище Джон постъпил в университет. Брисман се съгласил да финансира следването му при условие, че той избере специалност, която ще бъде полезна за бизнеса, но Джон нямал способности за инженер или икономист, а мразел да му казват какво да прави. Всъщност на Джон изобщо не му се работело, защото дълго време му угаждали във всичко, напуснал университета на втората година, като заживял от сметката си в банката и започнал да движи с неблагонадеждни и вечно разорени приятели.

Елеанор криела това, доколкото могла, но Джон вече изобщо не я слушал, изкарвал пари по лесния начин, като продавал откраднати касетофони и контрабандни цигари и след няколко чашки започвал да се хвали с богатия си баща.

— Това продължаваше до безкрайност. Разправяше как един ден ще има работа, как старецът ще го уреди, но не се тревожеше, смяташе, че има време. Аз тайно се надявах, че Брисман ще умре, преди Джон да е взел решението си. Него не го биваше в нищо и мисълта да се премести във Франция, да изостави приятелите си и лесния живот му се струваше непосилна… — Флин злобно се изсмя. — Колкото до мен, аз работех по докове и строежи, а мястото на Жан-Клод беше празно. Златното момче като че ли за никъде не бързаше.

Сторило му се, че това е идеална възможност. Флин разполагал с достатъчно доказателства във формата на документи и семейни истории от миналото на брат си, както и с убедителна прилика с Джон. Напуснал работата си в строителната компания и използвал скромните си спестявания за билет до Льо Дьовен.

Отначало планът му бил просто да измъкне от Брисман колкото пари може и след това да избяга.

— Златна кредитна карта или може би тръст — това ми се струваше добре за начало. Не е необичаен подарък от баща за сина си. Но островитяните не са такива.

Прав беше: островитяните нямат тръстове. Брисман искаше по-сериозни ангажименти. Имаше нужда от помощ. Първо с Лез Имортел. После с Ла Гулю. А след това с Ле Салан.

— Ле Салан обърка нещата — каза Флин с известно съжаление. — Чрез него можех да постигна всичко. Първо плажът, после селото, а накрая целият остров. Можех да имам всичко. Брисман беше готов да се предаде. Той щеше да ми повери целия бизнес. Щях да успея.

— Но сега вече не.

Той се усмихна и докосна бузата ми с върховете на пръстите си.

— Не, Мадо, сега вече не.

В далечината чувах съскането на наближаващия прилив. Още по-нататък — писъци на чайки, сякаш някой беше разрушил гнездото им. Но звуците бяха далечни, заглушени от силното пулсиране на кръвта във вените ми. Мъчех се да проумея историята на Флин, но тя вече ми се изплъзваше. Слепоочията ме боляха. В гърлото ми имаше някаква преграда, която затрудняваше дишането. Всичко бе сякаш засенчено от една-единствена огромна реалност.

Флин не беше мой брат.

— Какво е това? — отдръпнах се, преди още да осъзная, че съм го чула. Предупредителен звук. Някакво дълбоко ехо, едва доловимо над шума на морето.

Флин ме погледна.

— Кое?

— Ш-шт! — доближих пръст до устните си. — Слушай.

Тогава се чу отново, като тих звън в неподвижния вечерен въздух: пулсирането на потънала камбана някъде близо до тъпанчетата ми.

— Нищо не чувам — той нетърпеливо понечи да сложи ръка на раменете ми. Аз скочих и го отблъснах, този път по-силно.

— Наистина ли не чуваш? Не я ли позна?

— Не ме интересува.

— Флин, това е Ла Маринет.