Джоан Харис
Крайбрежие (30)

28

Довършихме модулите в хангара и се приготвихме да ги поставим на мястото им. Бетонните котви бяха вече при Ла Жьоте заедно с шест от завършените модули и сега оставаше само да закараме другите с ремаркето на плитчините, после с лодка до набелязаното място, за да ги привържем с вериги към котвите. След това трябваше да експериментираме, да скъсяваме и удължаваме кабели, да наместваме модулите. Щеше да отнеме време, докато намерим най-доброто положение. После обаче, както каза Флин, плаващият риф ще се намести сам съобразно посоката на вятъра, а ние само ще чакаме да разберем дали експериментът е бил успешен.

Близо седмица нивото на водата беше твърде високо, за да стигнем до Ла Жьоте, а вятърът — твърде силен, за да можем да работим. Той блъскаше по дюната, като вдигаше облаци пясък във въздуха. Чупеше капаци и резета. Докарваше прилива почти до улиците в Ле Салан и бъркаше бясно вълните на Поент Гризнос до пяна. Дори „Брисман 1“ не излизаше в морето и ние започнахме да се питаме дали времето ще утихне поне за кратко, колкото да довършим полусглобената преграда.

— Рано започна — песимистично обяви Ален. — Пълнолунието е след осем дни. Дотогава времето няма да се оправи. Вече не.

Флин поклати глава.

— Стига ни само един ясен ден, за да завършим — каза той. — Да довлечем останалото при отлив. Всичко е готово и чака. После рифът ще се погрижи сам за себе си.

— Но отливите няма да свършат работа — възрази Ален. — По това време на годината водата не се отдръпва достатъчно. И морският вятър не помага. Веднага връща водата обратно.

— Ще се справим — стоически заяви Омер. — Няма да се отказваме сега, когато сме толкова близо до завършека.

— Краят се вижда — съгласи се Ксавие. — Това са само довършителни неща.

Матиас гледаше цинично.

— Твоята „Сесилия“ няма да издържи — отсече той. — Нали видя какво стана с „Елеанор“ и „Кориган“. Тези лодки просто не са пригодени за такова море. Трябва да почакаме да се успокои.

И ние чакахме, седнали мрачно в бара на Анжело като опечалени на погребение. Някои от старците играеха карти. Капюсин седеше в ъгъла с Тоанет и с престорен интерес четеше списание. Някой пусна един франк в джубокса. Анжело донесе бира, на която малцина от нас обърнаха внимание. С ужас следяхме като омагьосани прогнозите за времето: нарисуваните бури се гонеха по картата на Франция, а момичето весело препоръчваше да бъдем предпазливи. Недалеч, на Л’ил дьо Сен, приливите вече бяха изравнили няколко къщи със земята. Отвън хоризонтът ревеше и святкаше. Беше нощ: началото на отлива. Вятърът миришеше на пушек.

Флин се отдалечи от прозореца, където стоеше дотогава.

— Започна се — каза той. — Утре може да бъде прекалено късно.

Ален го погледна.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да го направим тази нощ?

Матиас посегна към чашата си с дьовиноаз и се засмя с неудоволствие.

— Не видя ли какво е времето вън, а, Руже?

Флин сви рамене и нищо не каза.

— Е, тази нощ не можете да ме изкарате навън — продължи старецът. — На Ла Жьоте е тъмно, наближава буря и отливът ще трае кратко. Добър начин сте избрали да се убиете. Да не мислите, че Светицата ще ви спаси?

— Мисля, че Светицата вече си свърши работата — каза Флин. — Оттук нататък сме ние. И аз мисля, че ако изобщо искаме да довършим, това трябва да стане сега. Ако скоро не подсилим първите модули, ще загубим всякакъв шанс.

Ален поклати глава.

— Само луд човек може да излезе навън по това време.

Аристид се подсмихна злобно от своя ъгъл.

— Тук ви е удобно, а? Вие, Геноле, сте все едни и същи. Стоите си в бара и кроите планове, докато животът отвън си тече. Аз ще дойда — отсече той и с мъка се изправи. — Ще държа лампата, ако не мога да направя друго.

Матиас тутакси скочи на крака.

— Ще дойдеш с мен — нареди той на Ален. — Няма да допусна един Бастоне да разправя, че ние, Геноле, се боим от малко работа и вода. Приготвяй се, и бързо! Да беше само тук моята „Кориган“, щяхме да свършим за нула време, но какво да се прави! Защо…

— До моята „Пеош“ твоята „Кориган“ приличаше на крайбрежен кит — подразни го Аристид. — Спомням си, когато…

— Тръгваме ли? — прекъсна го Капюсин, като се изправи. — Аз пък си спомням, че някога вие двамата ставахте и за друго, освен за приказки!

Аристид я погледна и се изчерви до корените на мустаците си.

— Ей, Ла Пюс, това не е работа за теб — отговори той сърдито. — Аз и момчето ми…

— Това е работа за всички — каза Капюсин и навлече якето си.

 

Сигурно представлявахме странна гледка, докато вървяхме през плитчините към Ла Жьоте. Аз докарах крика на гъсенични вериги, единствената му светлина се отрази в плитчините и по доброволците в ботуши и рибарски куртки затанцуваха сенки. Приближих се досами водата, като влачех след себе си ремаркето, на което се мъдреше „Сесилия“. Плоскодънната лодка за стриди се движеше с лекота в плитки води и лесно се товареше от пясъка. Използвахме крика, за да качим един модул на лодката. Тя затъна във водата под тежестта му, но издържа. Имаше по един човек от всяка страна, който да придържа товара. Други доброволци помогнаха да довлечем и да бутнем „Сесилия“ в по-дълбоки води. Бавно, с помощта на дългите весла и малкия двигател лодката за стриди пое към Ла Жьоте. Повторихме този бавен, мъчителен процес четири пъти и докато свършим, приливът наближи.

След това не видях много. Моята работа беше да докарам частите от плаващия риф, после да върна крика и ремаркето на брега. Оттам нататък можех само да се взирам в светлинката, в силуета на „Сесилия“ над синкавите пръстеновидни очертания на брега и да се вслушвам в гласовете сред шума на вълните и вятъра.

Приливът беше близо. Без лодката аз не можех да се присъединя към останалите, но ги наблюдавах с бинокъл от дюната. Знаех, че времето изтича. На Льо Дьовен приливът идва бързо — може би не толкова, колкото под връх Свети Мишел, където вълните се движат по-бързо от галопиращ кон, но със сигурност може да изпревари бягащ човек. Лесно е да се озовеш под вълните, а точно между Поент и Ла Жьоте теченията са бързи и опасни.

Прехапах устни. Много се бавеха. На Ла Жьоте бяха шест човека: Бастоне, Геноле и Флин. Твърде много за лодка с размерите на „Сесилия“. Сега едва ли стигаха дъното с краката си. Виждах движещи се светлини по пясъчните ивици, на опасно разстояние от брега. Уговореният сигнал — две присветвания. Всичко вървеше по план. Но много се бавеха.

По-късно Аристид ми разказа. Веригата, закачена на единия от модулите, попаднала под лодката, като спряла витлото. Морето се надигало. Това, което било толкова просто при отлив, сега станало почти невъзможно. Ален и Флин се борели със закачената верига, като използвали недовършената преграда вместо лост. Аристид седял на носа на „Сесилия“ и наблюдавал.

— Руже! — извикал той, когато Флин се показал над водата след поредния неуспешен опит да освободи веригата. Флин го погледнал въпросително. Бил без яке и шапка, за да се движи по-лесно. — Не може така. Не и в това време.

Ален погледнал нагоре и една вълна го блъснала право в лицето. Той се закашлял, изругал и се гмурнал.

— Можете да се заклещите там — упорствал Аристид. — Вятърът ще блъсне „Сесилия“ в скалите и вие…

Флин само поел въздух и отново се гмурнал. Ален се качил в лодката.

— Ще трябва скоро да се връщаме, иначе ще хвърляме котва върху скалите — извикал Ксавие през вятъра.

— Къде е Гислен? — попитал Ален и се изтръскал като куче.

— Ей там! Всички са вече в лодката освен Руже.

Вълните се надигали. Приливът тръгнал иззад Ла Жьоте и на светлината на фенерите всички видели как напречното течение към Гризнос набира инерция с покачването на водата. Плитчините се превръщали в открито море, а бурята приближавала. Дори аз го усещах. Въздухът беше зареден с електричество. „Сесилия“ се разтърсила — един непривързан модул се блъснал в нея, — Матиас изругал и седнал с цялата си тежест. Ален оглеждал тъмната вода за Флин и за малко не паднал от лодката.

— Не става — тревожно казал той. — Ако не вържем последните два кабела, тази преграда ще се разкъса на парчета.

— Руже! — провикнал се Аристид. — Руже, добре ли си?

— Витлото е свободно — извикал Гислен от кърмата. — Значи Руже все пак го е освободил.

— Тогава къде е, по дяволите? — изревал Аристид.

— Вижте, след малко трябва да тръгваме — настоявал Ксавие. — После ще бъде много трудно да се върнем. Дядо, наистина трябва да тръгваме!

— Не. Ще почакаме.

— Но, дядо…

— Казах: ще почакаме! — Аристид погледнал Ален. — Не искам никой да разправя, че Бастоне е изоставил приятел в беда.

Ален устоял на погледа му около секунда, после се обърнал да намотае едно въже в краката си.

— Руже! — извикал Гислен с цяло гърло.

След миг Флин се показал на повърхността, но от другата страна на „Сесилия“. Ксавие го забелязал пръв.

— Ето го! — изкрещял той. — Издърпайте го!

Флин се нуждаел от помощ. След като успял да освободи веригата изпод лодката, сега модулът трябвало да се намести. Някой трябвало да държи модулите достатъчно дълго, за да бъдат закрепени отново едни за други. Опасна работа: при по-силна вълна човек лесно можел да се заклещи между тях. Освен това цялата преграда сега била под водата: в такова черно и бурно море задачата била най-малкото рискована.

Ален свалил рибарската си куртка.

— Аз ще се заема — предложил той. Гислен пожелал да отиде на негово място, но баща му го спрял. — Не. Нека аз — казал и потопил крака във водата. Останалите в лодката източили вратове, за да виждат какво става, но освободената от веригата „Сесилия“ започнала да се отдалечава от плаващия риф.

Приливът набирал сила: останала само тънка ивица кал, в която да се хвърли котва. После щяло да има само скали, а с вятър откъм гърба доброволците щели да се озоват между тях и надвисналата буря. На брега аз чувах призрачни писъци от борда на „Сесилия“, виждах тревожна светлинка и после през бинокъла забелязах как издърпаха от водата два силуета. От такова разстояние не можех да преценя дали всичко е наред. След писъците не последва сигнал.

От брега на Ла Гулю наблюдавах нетърпеливо приближаването на „Сесилия“. В небето зад нея блесна гръмотевица. Луната, на която оставаха само няколко дни до пълнолуние, се скри зад стена от облаци.

— Няма да успеят — отбеляза Капюсин, като гледаше стопяващите се плитчини.

— Не се движат към Гризнос — каза Омер. — Познавам Аристид. Винаги казва, че ако попаднеш в прилив, трябва да тръгнеш към Ла Гулю. По-далеч е, но теченията не са толкова силни и е по-безопасно да се хвърли котва.

Омер беше прав. След половин час „Сесилия“ заобиколи Поент с клатушкане, но все още достатъчно стабилна, и насочи нос към Ла Гулю. Ние се втурнахме след нея, без да знаем дали рифът е завършен или изоставен на произвола на съдбата.

— Вижте! Ето я!

„Сесилия“ влезе в залива. Зад нея вълните надигаха бели хребети и отразяваха зловещото небе. Вътре в залива беше относително спокойно. Червената светлина на фара озари за кратко хората в лодката. Сред шума на вятъра долавяхме гласове, които викаха и пееха.

Странен и неестествен звук в студената нощ, обещаваща буря съвсем близо зад тях. Светлината от фенера на Аристид осветяваше шестимата души в лодката и сега, когато наближиха, ние виждахме поотделно всяко лице, озарено като от лагерен огън. Там бяха Ален и Гислен в дългите си палта, и Ксавие, изправен на кърмата, а до него Аристид Бастоне и Матиас Геноле. Картината беше драматична като платната на Джон Мартин може би, с това апокалиптично надвиснало небе: двама старци с дълги коси и офицерски мустаци, обърнати в профил, мрачно и победоносно загледани в брега. Едва по-късно осъзнах, че това бе първият път, в който виждах Матиас и Аристид седнали един до друг по този начин, извили гласове в обща песен. За един час враговете бяха станали ако не приятели, то поне нещо като съюзници.

Нагазих във водата да посрещна „Сесилия“. Няколко души скочиха долу, за да издърпат лодката на брега. Флин беше сред тях. Той ме прегърна грубо, докато влачех „Сесилия“ за носа. Въпреки умората очите му сияеха. Обвих ръце около него, разтреперана от студената вода.

Флин се разсмя.

— Какво е това?

— Ти го направи преди малко — гласът ми трепереше.

— Разбира се.

Беше леденостуден и миришеше на мокра вълна. Облекчението ме направи слаба, прегърнах го неудържимо и за малко и двамата да паднем. Косата му се залепи за лицето ми. Устата му имаше солен вкус и беше топла.

Край лодката Гислен обясняваше на всеки, готов да слуша, как Ален и Руже се гмуркали един след друг под модула, за да закачат последните кабели. На скалите чакаха много хора от селото — сред тях познах Анжело, Шарлот, Тоанет, Дезире и баща си. Групичка деца с фенерчета започнаха да се веселят. Някой хвърли пиратка, която се плъзна зрелищно по скалите към водата. Анжело извика:

— Дьовиноаз за всички доброволци! Да вдигнем тост за света Марина!

Останалите подеха самотния му вик.

— Да живее Ле Салан!

— Долу Ла Усиниер!

— Три пъти „ура“ за Руже!

Това беше Омер, който ме избута и отиде до носа на лодката. Двамата с Ален вдигнаха Флин над водата. Гислен и Ксавие се присъединиха към тях. Флин седеше на раменете им и се усмихваше.

— Ето го инженера! — извика Аристид.

— Още дори не знаем дали преградата ще свърши работа — каза Флин през смях. Някой извика весело и дръзко към небето. Сякаш в отговор на това плисна дъжд.