Джоан Харис
Крайбрежие (24)

22

Шумът на вълните беше оглушителен, но звънът на камбаната продължаваше да отеква над него, тежък, безнадежден звън, от който сякаш земята потръпваше. Когато се приближих, иззад дюната се стрелна нов лъч светлина. Той се изкатери по небето, озари всичко наоколо, после също толкова бързо угасна. Виждах светлини в прозорците, отварящи се капаци, силуети, едва различими в палтата и вълнените шапки, застанали с любопитство по вратите и надвесени над оградите. Вече успях да разпозная масивната фигура на Омер под крайпътния знак, придружен от някакъв суетящ се човек в халат, който можеше да бъде само Шарлот. Ето я и Мерседес, застанала на прозореца по нощница. Ето ги и Гислен и Ален Геноле, и Матиас недалеч зад тях. Групичка от деца — сред тях Лоло и Дамиен. Лоло беше с червена шапка и подскачаше въодушевено в тънкия светъл процеп на отворената врата. Сянката му танцуваше лудо. Тъничкият му глас достигна до мен през бумтенето на камбаната.

— Какво става там, по дяволите? — това беше Анжело, нахлупил рибарския си каскет и загърнат до ушите в плащ. В едната си ръка държеше фенерче и за кратко освети лицето ми, сякаш да провери за непознати. Видимо се успокои, когато ме позна.

— О, ти ли си, Мадо? Ходи ли до Поент? Какво става там?

— Не знам — вятърът отнасяше гласа ми и го правеше тих и неуверен. — Видях светлините.

— Е, че как да не ги видиш? — Геноле вече бяха стигнали дюната, и двамата носеха рибарски фенери и пушки. — Ако някой кучи син си прави шеги… — Ален махна красноречиво с пушката си. — Не бих се учудил, ако Бастоне имат пръст в това представление. Още сега отивам на Поент да видя какво става, но ще оставя момчето да пази. Сигурно ме мислят за вчерашен, щом си въобразяват, че мога да се хвана на такъв номер.

— Който и да стои зад това, не са Бастоне — заяви Анжело и махна с ръка. — Виждам Аристид ей там с Ксавие подръка. И той като че ли бърза за някъде.

Това несъмнено беше старецът: бързаше по „Рю дьо л’Осеан“ колкото сила имаше, като се подпираше на бастуна си от едната страна и на ръката на внука си от другата. Дългата му коса се ветрееше неудържимо под рибарския каскет.

— Геноле! — изрева той, щом се приближи на достатъчно разстояние, за да го чуем. — Трябваше да се сетя, че вие, проклетници, стоите зад това! На какво си играете, по дяволите, че будите всички по това време на нощта?

Матиас се разсмя.

— Не ми хвърляй прах в очите — каза той. — Гузен негонен бяга. Само не казвай, че не знаеш нищо за това! Иначе как щеше да дотърчиш толкова бързо?

— Жена ми я няма — отговори Аристид. — Чух как се хлопна вратата. Да ходи по брега в това време — на нейната възраст! Ще се погуби! — той вдигна бастуна си и закрещя с глас, прегракнал от гняв: — Не можахте ли да й спестите това? Не ти ли стига, че синът ти… твоят син… — Аристид се хвърли към Матиас с вдигнат бастун и за малко да падне, ако Ксавие не го беше подпрял. Гислен вдигна пушката. Аристид изрева: — Хайде, давай! Стреляй, мислиш, че ме е страх! Стреляй в еднокракия старец, хайде, друго не може да се очаква от един Геноле. Давай, ще застана по-близо, ако искаш, че току-виж не си улучил — Санта Марина, няма ли да спре този проклет звън? — той направи неуверена крачка напред, но Ксавие го удържа.

— Баща ми казва, че това е Ла Маринет — обадих се аз. За миг Геноле и Бастоне ме погледнаха. После Аристид поклати глава.

— Не е — каза той. — Само някой ни баламосва. Никой не е чувал звъна на Ла Маринет от…

Някакъв инстинкт ме накара да погледна назад, към дюната. На фона на разгневеното небе стоеше човек. Познах баща си. Аристид също го видя и не успя да каже каквото си бе наумил, само изсумтя и прехапа устни.

— Татко — кротко заговорих аз, — защо не се прибереш у дома?

Но Дебелия Жан не помръдваше. Прегърнах го с една ръка и усетих, че трепери.

— Вижте, всички са уморени — каза Ален с по-тих глас. Хайде просто да отидем и да видим какво става, а? Утре трябва да ставам рано — после се обърна към сина си неочаквано безцеремонно: — А ти прибери проклетата пушка, за бога. Да не мислиш, че се намираш в Дивия запад?

— Това е само каменна сол — започна Гислен.

— Казах: прибери я!

Гислен свали пушката намусен. От Поент се надигнаха още две мълнии, които разпиляха сини пламъци в неспокойния въздух. Почувствах как при шума от тях Дебелия Жан се сви.

— Огньовете на свети Елм — обяви Анжело. Аристид го погледна недоверчиво. Тръгнахме към Поент Гризнос. Към нас се присъединиха Омер и Шарлот Просаж, после Илер със своята тояга, Тоанет и още няколко души. Бум-бум — звънеше потъналата камбана, синият огън съскаше и гласовете ехтяха с въодушевление, което лесно можеше да премине в гняв, страх или нещо по-лошо. Огледах се за Флин, но никъде не се виждаше. Почувствах как в мен се надига тревога: надявах се, че знае какво прави.

Помогнах на Дебелия Жан да изкачи дюната, докато Ксавие подтичваше напред с фенера, а Аристид вървеше след нас, като влачеше дървения си крак и се облягаше на бастуна си. Останалите бързо ни настигаха, като стъпваха с неравни крачки по пясъка. Видях Мерседес с разпусната дълга коса и закопчано палто, облечено върху бялата й нощница, и разбрах защо Ксавие беше избързал напред.

— Дезире — промърмори Аристид.

— Няма страшно — казах аз. — Нищо няма да й се случи.

Но старецът не слушаше.

— Веднъж и аз я чух, знаете ли — говореше той по-скоро на себе си. — Ла Маринет. През лятото на черната година, в деня, когато Оливие се удави. Тогава се залъгвах, че е шум от корпуса на кораба, който дрънчи и бумти, докато морето го отнася. По-късно разбрах. През деня бях чул точно звъна на Ла Маринет. Предвещаваше нещастие, както винаги. А Ален Геноле… — гласът му рязко се промени: — Ален му беше приятел, нали знаете. Двамата бяха връстници. Понякога ходеха заедно за риба, макар че ние не одобрявахме това.

Аристид започваше да се уморява, тежко се облягаше на бастуна си, докато заобикаляхме голямата дюна. Оттатък бяха скалите на Поент Гризнос, останалата стена от разрушения параклис на Света Марина, която стърчеше към небето като мегалит.

— Той трябваше да дойде — продължи Аристид със заядлив тон. — Бяха се уговорили да се срещнат в дванайсет часа, за да пренесат каквото е оцеляло от стария кораб. Ако беше дошъл, можеше да спаси сина ми. Ако беше дошъл. Само че през това време той беше на дюните със своето момиче. Евелин Гайяр, дъщерята на Жорж Гайяр от Ла Усиниер. Загубил бил представа за времето. Загубил представа за времето! — повтори той с почти ликуващ тон. — Забавлявал се е до припадък, и то с това момиче от Ла Усиниер, докато приятелят му, моят син…

Когато стигнахме до върха на дюната, Аристид се беше задъхал. Група саланци бяха вече там, лицата им — озарени от светлината на фенерите. Огньовете на свети Елм — ако наистина бяха такива — вече не се виждаха. Камбаната също беше спряла да бие.

— Това е знак — извика някой, може би Матиас Геноле.

— Това е номер — промърмори Аристид.

Докато се взирахме в небето, прииждаха още хора. Предположих, че половината село вече се е събрало, а скоро щеше да стане още по-многолюдно.

Вятърът брулеше лицата ни, като ги засипваше със сол и пясък. Едно дете се разплака. Чух как зад гърба ми някой се моли. Тоанет викаше нещо за света Марина — молитва или предупреждение.

— Къде е жена ми? — крещеше Аристид над всеобщия шум. — Какво е станало с Дезире?

— Светицата — изписка Тоанет. — Светицата! Гледайте!

Ние погледнахме. И наистина, тя беше там, застанала над нас в малката си ниша, вдълбана високо в стената на църквата. Примитивна фигура, едва различима на мъждивата светлина, с остри черти, озарени от огнен блясък. Движенията на фенерите я съживяваха и кацнала на тази неестествена височина, тя се наместваше, сякаш се готвеше да полети. Фестивалните й одежди се издуваха около нея, а на главата й блестеше позлатената корона на света Марина. Под нея стояха благоговейно двете стари монахини, сестра Терез и сестра Екстаз. Забелязах, че на голата стена от рухналата църква, точно зад тях, имаше нещо надраскано или нарисувано: нещо като графити.

— Как, по дяволите, се е покачила там? — това беше Ален, който гледаше стъписан клатушкащата се Светица, сякаш не вярваше на очите си.

— А тия две свраки какво търсят тук? — изръмжа Аристид, озъбен на монахините. Но после млъкна. На тревата до сестрите се виждаше силует в нощница, коленичил и сключил ръце в молитва.

— Дезире!

Аристид се втурна колкото сила имаше към коленичилата фигура, която, като го видя да приближава, се обърна и го погледна с разширени от възторг очи. Изнуреното й лице сияеше.

— О, Аристид, тя се върна! — каза Дезире. — Това е чудо!

Старецът трепереше. Отвори уста, но в първите няколко секунди от нея не излезе нищо. Той подаде ръка на жена си и гневно занарежда:

— Ще пукнеш от студ, откачена стара кранто! Как ти хрумна да дойдеш чак дотук без палто, а? Сега ще трябва да ти дам моето! — и като съблече рибарското си яке, Аристид го наметна на раменете й.

Дезире не възрази, дори сякаш не забеляза.

— Чух Светицата — каза тя, като продължаваше да се усмихва. — Тя заговори — о, Аристид, тя ми заговори!

Малко по малко тълпата се събираше в подножието на стената.

— Боже мой! — възкликна Капюсин и сключи пръсти, за да се предпази от нещастие. — Това там Светицата ли е?

Анжело кимна.

— Макар че един господ знае как се е озовала там.

— Света Марина! — изплака някой от дюната. Тоанет падна на колене. Сред тълпата се разнесе въздишка — а-а-ах! Вълните се удряха в брега като удари на сърце.

— Тя е болна — каза Аристид, като се мъчеше да изправи Дезире на крака. — Помогнете ми.

— О, не — отговори Дезире. — Не съм болна. Вече не.

— Хей! Вие двете! — провикна се Аристид към кармелитките, които продължаваха да стоят под нишата на Светицата. — Ще ми помогнете ли да я вдигна или не?

Монахините го гледаха и не помръдваха.

— Получихме откровение свише — каза сестра Терез.

— В църквата. Като Жана д’Арк.

— Не-не, не като Жана д’Арк, тя е чула гласове, ma soeur, не е получила видения, и виж накрая докъде са я докарали.

Полагах усилия да чуя какво казват въпреки шума на вятъра.

— Марин дьо ла Мер, цялата в бяло, с…

— … корона и фенер, и…

— … воал на лицето.

— Воал ли?

Мисля, че започвах да разбирам. Сестрите кимнаха.

— И ни заговори, малка ми Мадо.

— Заговори. На нас.

— Сигурни ли сте, че е била тя? — не можах да се удържа да не задам този въпрос.

Кармелитките ме погледнаха, сякаш бях малоумна.

— Ами, разбира се, тя беше, малка Мадо. Кой…

— … друг да бъде? Каза, че тази вечер ще се върне, да…

— и…

— … ето я тук.

— … Там горе — последното казаха в хор с блеснали птичи очи.

Дезире Бастоне слушаше в захлас отстрани. Дебелия Жан, който също слушаше вцепенен, погледна нагоре и очите му се изпълниха със звезди.

Аристид нетърпеливо поклати глава.

— Видения. Гласове. Не си струва за такова нещо да станеш в студена нощ от топлото легло. Хайде, Дезире.

Но Дезире поклати глава.

— Тя им е говорила, Аристид. Казала им е да дойдат. Дойдоха — ти спеше, — почукаха на вратата, показаха ми надписа на църковната стена…

— Знаех си, че те стоят зад това! — избухна Аристид. — Дъртите му свраки…

— Не мисля, че е редно да ни наричаш свраки — обади се сестра Екстаз. — Тези птици носят лош късмет.

— Ние дойдохме тук — продължи Дезире. — И Светицата ни заговори.

Зад нас се източиха вратове. Множество очи примижаха от брулещия вятър. Множество ръце със сключени пръсти се вдигнаха, за да предотвратят нещастие. Долових тишината от затаения дъх на тълпата.

— Какво ви каза? — попита Омер накрая.

— Не беше много благопристойно — отвърна сестра Терез.

— Не-не — съгласи се сестра Екстаз. — Никак не подхождаше на светица.

— Защото е саланка — отсече Дезире, — а не някаква префърцунена усиниерка — тя се усмихна и хвана ръката на Аристид. — Жалко, че и ти не беше тук, Аристид. Щеше да я чуеш как говори. Толкова време мина, откак синът ни се удави: трийсет години са много време. Оттогава само горчивина и ядове. Не ми даваше да плача, не ми даваше да се моля, пропъди другия ни син с крясъците и кавгите си…

— Млъкни — прекъсна я Аристид с каменно лице. Дезире поклати глава.

— Не и този път. Ти се караш на кого ли не. Даже на Мадо крещиш, защото казва, че животът трябва да продължи, вместо да спре дотук. Искаш да стоиш и да гледаш как всичко потъва заедно с Оливие. Ти. Аз. Ксавие. Искаш всички да изчезнат. Всичко да свърши.

Аристид я погледна.

— Дезире, моля те…

— Това е чудо, Аристид — продължи тя. — Сякаш самият той ми говореше. Да можеше само да чуеш.

На фона на розовата светлина Дезире вдигна очи към Светицата и в този миг видях как нещо леко се посипа върху нея от високата тъмна ниша: нещо подобно на ароматен сняг. Дезире Бастоне стоеше на колене навръх Поент Гризнос, обсипана с цветчета мимоза.

Тогава всички погледи се устремиха към нишата на Светицата. За секунда ми се стори, че нещо се раздвижи — може би танцуваща сянка от светлината на фенерите.

— Там има някой! — извика Аристид, издърпа пушката от ръцете на внука си, прицели се и изпразни двете цеви в нишата на Светицата. Разнесе се силен пукот, оглушителен във внезапно настъпилата тишина.

— Какво друго може да се очаква от Аристид, освен да стреля по чудо? — отбеляза Тоанет. — Ако можеше, щеше да стреляш и по Девата от Лурд, малоумнико!

Аристид гледаше засрамено.

— Бях сигурен, че видях някого там.

Накрая Дезире се изправи с ръце, пълни с цветя.

— Вярвам ти.

Стъписването трая няколко минути. После Ксавие, Дезире, Аристид и монахините се озоваха в центъра на тълпата, като всеки от тях се мъчеше да обуздае пороя от въпроси, с които го засипваха. Хората искаха да видят чудните цветя, да чуят думите на Светицата, да разгледат надписа на стената на църквата. Погледнах оттатък Поент и за миг ми се стори, че видях нещо да се люлее сред вълните далеч в ниското и в шума на затихващия прилив като че ли чух плясък, сякаш нещо се удари във водата. Но можеше да бъде всичко. Фигурата в нишата — ако изобщо имаше такава — беше изчезнала.