Джоан Харис
Крайбрежие (63)

61

Помня всичко като на картина, безмилостно платно на Ван Гог с разярени пурпурни небеса и замазани лица сред тишина. Помня, че лодката се мяташе ритмично като сърце. Помня как вдигнах ръце към лицето си и видях кожата — бледа и подгизнала от морската вода. Струва ми се, че припаднах.

Дебелия Жан лежеше до половината покрит с брезент. За пръв път наистина виждах масивната му фигура, мъртвата и тромаво отпусната тежест. Обувките му бяха паднали някъде и краката му изглеждаха малки в сравнение с останалата част от тялото, почти фини. Когато слушаме за смъртта, често ни казват, че смъртта прилича на сън, на покой. Дебелия Жан приличаше на животно, паднало в капан. На допир плътта му беше гумена като на прасе в кланица: устата отворена в озъбена гримаса, раздалечила устните му и разкрила жълти зъби, сякаш в последния момент пред лицето на смъртта той най-после се бе сдобил с глас. Не чувствах онова вцепенение, за което говорят повечето опечалени, това милосърдно усещане за нереалност. Вместо това бях изпълнена с непреодолим гняв.

Как беше посмял да направи това? След всичко, което бяхме преживели заедно, как се бе осмелил? Аз му имах доверие, бях му се разкрила, бях се опитала да направя така, че да започнем отначало. Така ли се отнасяше той с мен? Така ли се отнасяше със себе си?

Някой ме улови за ръката: аз удрях с юмруци безжизненото тяло на баща си. Сякаш удрях по месо.

— Мадо, моля те — това беше Флин. Гневът ми отново избухна: без да се замисля, аз се завъртях и го ударих в устата. Той отскочи. Залитнах назад и паднах на палубата. За малко зърнах звездата Сириус иззад плаващите облаци. Звездите се удвоиха, утроиха и накрая изпълниха небето.

По-късно научих, че са намерили Дамиен да се крие в хангара за стоки на „Брисман 1“, премръзнал и огладнял, но здрав и читав. По всяка вероятност той се бе опитал да избяга на континента с ферибота, чийто рейс беше отменен.

Гислен и Ксавие така и не стигнали до Лез Имортел. Часове наред опитвали, но накрая се принудили да върнат „Сесилия“ в Ла Гулю и се прибрали в селото точно когато доброволците от Ла Усиниер се завръщали по домовете.

Мерседес продължила да чака. Тя срещнала Аристид в селото и двамата вдигнали хубав скандал, в който забравили за всякакви задръжки. Срещата й с Ксавие и Гислен била по-сдържана. И двамата били уморени, но странно въодушевени. Усилията им в морето се оказали безплодни, но станало ясно, че между тях се е възцарило ново разбирателство. Доскоро заклети врагове, сега те били почти приятели, както някога. Аристид нахокал внука си за това, че взел „Сесилия“, но за пръв път Ксавие не му обърнал никакво внимание. Вместо това повикал Мерседес настрана с усмивка, много различна от обичайното му срамежливо поведение, и макар да било твърде рано да се говори за помирение между тях, Тоанет тайно се надявала на благоприятен изход.

На „Мари Жозеф“ аз се разболях от хрема, която за една нощ се превърна в пневмония. Може би затова не помня почти нищо от случилото се: една-две размазани картини и нищо повече. Тялото на баща ми, преместено върху одеяло, разпънато на кея. Резервираните Геноле, които се прегръщат с ожесточена и невъздържана страст. Отец Албан, застанал в търпеливо очакване с расо, вдигнато над рибарските му ботуши. Флин.

Едва след седмица започнах ясно да осъзнавам какво става около мен. Дотогава всичко беше в мъгла, в неестествено ярки цветове, без звук. Дробовете ми бяха пълни с бетон, от треската ме болеше цялото тяло.

Веднага ме преместиха в Лез Имортел, където още беше лекарят за спешна помощ от континента. Постепенно, когато треската премина, аз се опомних в стая с бели стени, с цветя, с подаръци, оставени като дарове до вратата от непрекъснатия поток от посетители. Отначало не обръщах внимание. Чувствах се толкова болна и слаба, че полагах усилие дори да държа очите си отворени. Дишането също изискваше сериозни усилия. Дори споменът за смъртта на баща ми отстъпваше на телесната болка.

Адриен така се паникьоса от перспективата да се грижи за мен, че избяга с Марен на континента веднага щом времето омекна. Лекарят обяви, че състоянието ми се подобрява, и остави Капюсин да ме наглежда, а Илер със строго лице ми слагаше инжекции с антибиотик. Тоанет правеше билкови отвари и ме насилваше да ги пия. По думите на Капюсин отец Албан бе седял до леглото ми няколко нощи подред. Брисман стоеше на разстояние. Никой не беше виждал Флин.

Може би така беше по-добре: към края на седмицата всички бяха научили за ролята му в събитията и враждебността на Ле Салан към него бе невиждана. Странно, но на Брисман се сърдеха по-малко: той е усиниерец, казваха всички. Какво може да се очаква от него? Но Руже беше един от нас. Само Геноле се осмелиха да го защитят — в края на краищата той беше отишъл на „Елеанор 2“, когато никой друг не желаеше, — а Тоанет изобщо не искаше да вземе нещата на сериозно, но много саланци мрачно говореха за отмъщение. Капюсин беше сигурна, че Флин се е върнал обратно на континента, и печално клатеше глава по повод последните събития.

Нашествието на медузи беше овладяно с мрежи, опънати на пясъчните плитчини, за да попречат на други медузи да влязат в залива, и лодка на бреговата охрана, с която бяха събрани останалите. Официалното обяснение беше, че бурите са ги донесли с Гълфстрийма може би чак от Австралия, но селските слухове предпочитаха да тълкуват това като предупреждение от Светицата.

— Винаги съм казвал, че тази година ще бъде черна — твърдеше Аристид с мрачно задоволство. — Виждате ли какво става, като не ме слушате?

Въпреки яда си на Брисман старецът изглеждаше примирен. Сватбите струват пари, казваше той, и щом глупавият му внук продължаваше да упорства… Аристид клатеше глава.

— Е, аз няма да живея вечно. Иска ми се момчето все пак да наследи нещо повече от плаващ пясък и плесен. Може пък късметът ни пак да се обърне.

Не всички мислеха така. Геноле яростно се опълчиха срещу проекта на Брисман — доколкото им беше възможно. За петчленното семейство, сред които един ученик и един осемдесет и пет годишен старец, парите винаги не достигаха. Сега Геноле бяха в криза. Никой не знаеше колко точно пари са заели, но повечето хора смятаха, че е над сто хиляди. Загубата на „Елеанор 2“ беше последният удар за тях. След онова събрание Ален говори разпалено, като каза, че не е честно, че общността носи отговорност, че заради изчезването на Дамиен той не е могъл да участва в обсъждането, но повечето му възражения останаха без внимание. Крехкото ни чувство за единение бе накърнено, отново всеки саланец беше сам за себе си.

Разбира се, Матиас Геноле отказа да отиде в Лез Имортел. Ален подкрепи решението му. Разнесе се слух, че двамата ще напускат острова. Враждата между Геноле и Бастоне се възроди: Аристид, който се чувстваше слаб при перспективата най-големият му съперник в риболова да замине от острова, очевидно бе направил всичко възможно да настрои всички в Ле Салан срещу Геноле.

— Всичко ще развалят с техния инат, хе! Ще пропилеят единствения ни шанс. Това е егоизъм, нищо друго, и аз няма да позволя егоизмът на Геноле да съсипе бъдещето на момчето ми. Сега трябва да спасяваме каквото можем, иначе ще се разорим!

Мнозина трябваше да признаят, че има право. Но гневът на Ален, след като научи какво е казал Аристид, беше опустошителен.

— Значи така било? — изръмжа той. — Значи така се грижим ние в Ле Салан за интересите си? Ами моите момчета? Ами баща ми, който се е бил във войната? Сега ще ни изоставите, така ли? И за какво? За пари! Заради печалбата на един усиниерец мошеник?

Само преди година това твърдение би било пресилено. Но сега ние бяхме опознали вкуса на парите. Бяхме вкусили от тях. Последва мълчание, в което се виждаха пламнали лица. Но малцина се трогнаха. Какво беше едно семейство, когато цялата общност загиваше? В края на краищата по-добре пристанището на Брисман, отколкото нищо.

Баща ми беше погребан, докато аз лежах болна в Лез Имортел. Труповете не се съхраняват дълго през лятото, а островитяните не са добре запознати с погребалните ритуали и балсамиране на континента. Имахме си свещеник, нали? Отец Албан отслужи опелото извън Ла Буш, облечен в неизменното си расо и обут в рибарски ботуши.

Надгробният камък беше буца розово-сив гранит от Поент Гризнос. Бяха използвали моя трактор с ремарке, за да го докарат. По-късно, след като пясъкът се слегне, ще му издълбая надпис — Аристид може да го направи вместо мен, ако го помоля.

— Защо го е направил? — открих, че гневът ми от онази вечер на „Мари Жозеф“ не беше утихнал. — Защо е взел „Елеанор 2“?

— Кой знае? — отвърна Матиас и запали „Житан“. — Аз знам само, че когато най-после стигнахме до нея, намерихме вътре някакви странни неща…

— Момичето е още болно, глупако! — прекъсна го Капюсин и с едно щракване с пръст събори цигарата от устата му.

— Какви неща? — упорито попитах аз, като седнах в леглото.

— Въжета. Куки. И половин сандък с динамит.

— Какво?

Старецът сви рамене и въздъхна.

— Предполагам, че изобщо не е знаел какво върши. Иска ми се само да не беше избрал „Елеанор“ за това.

„Елеанор“. Помъчих се да си спомня какво точно ми бяха казали монахините в онази ветровита вечер.

— Той я е познавал — казах аз. — И двамата с Малкия Жан са я обичали. Тази Елеанор.

Матиас неодобрително поклати глава.

— Не вярвай на ония свраки. Те разправят какво ли не — той ме погледна и ми се стори, че се е изчервил малко. — Монахини, хе! Те са най-големите клюкарки. Пък и онази история, каквато и да е била, стана преди много време. Как може да има нещо общо с това как е загинал Дебелия Жан?

Може би не как, а защо. Не преставах да мисля за това, за връзката със самоубийството на брат му отпреди трийсет години на „Елеанор“. Дали баща ми не беше направил същото? И защо бе взел със себе си динамит?

Толкова дълго размишлявах над това, че Капюсин се уплаши да не се отрази зле на възстановяването ми. Може би беше говорила за това с отец Албан, защото старият суховат свещеник дойде да ме види два дни по-късно, по-мрачен от всякога.

— Свърши се, Мадо — каза той. — Баща ти почива в мир. Сега трябва да оставиш душата му в покой.

Сега вече се чувствах значително по-добре, макар че все още бях много уморена. Облегната на възглавниците, аз виждах ясното августовско небе зад гърба му. Хубав ден за риболов.

— Отец Албан, коя е Елеанор? Познавахте ли я?

Той се поколеба.

— Познавах я, но не мога да говоря за нея с теб.

— От Лез Имортел ли беше? От монахините ли?

— Повярвай ми, Мадо, по-добре е да я забравим.

— Но след като той е кръстил лодка на нея… — опитвах се да обясня колко важно е било това за баща ми, как никога след това не е кръщавал лодките си на живи хора, дори на майка ми. Със сигурност неслучайно бе избрал точно тази лодка. И какво обяснение можеше да има за нещата, които Матиас беше намерил вътре?

Но отец Албан беше по-малко разговорлив от обикновено.

— Няма никакво обяснение — каза той. — Остави Дебелия Жан да почива в мир.