Джоан Харис
Крайбрежие (58)

56

Летните нощи никога не са съвсем непрогледни и небето вече бе започнало да се прояснява, когато тръгнах бавно към Ла Гулю. Поех през дюната, където пухкавите стръкчета заешка опашка се удряха в краката ми, и се качих на покрива на бункера, за да наблюдавам прилива. На Бушу двете светлинки примигваха — едната зелена, другата червена, — за да показват положението на плаващия риф.

Изглеждаше толкова сигурен. Здраво закотвен, заедно с цялото село Ле Салан. Но сега всичко беше различно. Той вече не беше наш. Дадох си сметка, че никога не е бил. Парите на Брисман бяха създали нашата мечта, парите на Брисман, идеите на Брисман — лъжите на Брисман.

Но защо го бяха направили?

За да завземат Ле Салан. Брисман ми го беше намекнал. Земята тук все още е евтина, ако се разработи както трябва, може да донесе печалба. Само обитателите са пречка, упорито привързани към земя, която не могат нито да използват, нито да оценят, решени да живеят тук без капка мисъл и амбиция, като черупчестите животинки, които събират.

Но острата като бръснач черупка, която така ценят гастрономите и която лежи заровена до три метра дълбочина в мокрия пясък, лесно може да бъде подхваната от прилива, докато животинката подава глава, подмамено от аромата от открито море. Единственото, което бяха направили Брисман с парите си, беше да обърнат прилива и да зачакат, докато излезем от скривалищата си. Като омарите в развъдника на Геноле и Бастоне, ние дебелеехме и си живеехме, без изобщо да подозираме с каква цел сме били пощадени.

На Льо Дьовен дългът е свещен. Да платиш дълговете си е въпрос на чест. Да не го направиш е немислимо. Плажът беше погълнал всичките ни спестявания, кесиите с монети, скрити под подовите дъски и консервените кутии с банкноти, прибрани за черни дни. Заслепени от успеха си, ние бяхме взели надеждите за чиста монета. Бяхме започнали да вярваме в късмета си. В края на краищата годината беше добра.

Отново си спомних „металната свиня“ в корабостроителницата във Фромантин и как Капюсин ме попита за какво му е на Брисман да купува наводнена земя. Може би не му трябваха парцели за строеж, досетих се аз изведнъж. Може би тъкмо наводнената земя беше това, към което се стремеше.

Наводнена земя. Но за какво му е? Каква полза би могъл да има от нея?

Тогава осъзнах.

Пристанище за фериботи.

Ако Ле Салан беше наводнено — още по-добре, ако се окажеше отрязано от Ла Усиниер през Ла Буш, — тогава проходът можеше да се разшири, за да може по него да минават фериботи и да влизат в док. Събаряш къщите и наводняваш всичко. Така се получава достатъчно място за два ферибота, а може и повече. Ако поиска, Брисман би могъл да обслужва всички острови по крайбрежието, като същевременно осигурява стабилен приток от туристи към Льо Дьовен. Транспортът от и до пристанището би допринесъл за това Ла Усиниер да работи и като курорт.

Отново погледнах към Ла Бушу, чиито светлинки кротко примигваха над водата. Брисман го притежава, казах си аз. Дванайсет модула от употребявани автомобилни гуми и авиационни кабели, закрепени с бетонни тежести в океанското легло. Някога ми се струваха толкова солидни, а сега бях поразена от тяхната уязвимост. Как можахме да се доверим на нещо така несигурно? Разбира се, тогава вярвахме, че Флин е на наша страна. Мислехме се за толкова умни. Бяхме откраднали своето парче от Лез Имортел изпод носа на Брисман. А през цялото това време Брисман затвърждаваше позициите си, наблюдаваше ни, изваждаше ни от черупките ни, печелеше доверието ни, вдигаше залозите, така че когато изиграе картите си…

Изведнъж се почувствах много уморена. Главата ме болеше. Някъде над Ла Гулю се разнесе звук — тънко свистене на вятъра между скалите, промяна в тоналността на въздуха, — един-едничък ясен звук, който можеше да бъде и звън на потънала камбана, после, в цезурата между вълните — феерично затишие.

Подобно на всички вдъхновени идеи, планът на Брисман изглеждаше много прост, след като вече знаех къде да търся. Сега виждах как просперитетът ни се бе превърнал в средство за нашето унищожаване. Как бяхме манипулирани, убедени да повярваме в независимостта си, докато вървяхме право към капана. Това ли се бе опитал да ми каже Дебелия Жан? Това ли беше тайната, зазидана зад тъжните летни очи?

Въздухът беше топъл, вятърът духаше от запад, ухаеше на сол и цветя. Отдолу виждах как пясъчната ивица блести и лъже окото, че слънцето изгрява; по-нататък морето образуваше тъмносива ивица, малко по-светла от небето. „Елеанор 2“ вече беше излязла, „Сесилия“ я следваше отдалеч. Изглеждаха като джуджета на фона на облаците над тях и далечината ги правеше неподвижни.

Спомних си за друга нощ, преди много време: нощта, когато слагахме плаващия риф. Тогава нашият план ни се струваше невъзможно грандиозен, вдъхновяващ със своята мащабност. Да откраднем плажа. Да променим бреговата линия, като богове. Но планът на Брисман — идеята, скрита зад всичко това — засенчваше моите скромни амбиции.

Да открадне Ле Салан.

Единственото, което му оставаше сега, беше да сложи последното парченце от пъзела и всичко ставаше негово.