Джоан Харис
Крайбрежие (16)

14

По светлината от прозореца в кухнята познах, че Дебелия Жан се е върнал. Виждах силуета му — с цигара в устата, прегърбен, масивен като скала на фона на жълтата светлина. Обзе ме безпокойство. Дали ще ми проговори? Дали пак ще буйства?

Когато влязох, той не се обърна. Не очаквах да го направи. Вместо това остана неподвижен сред безпорядъка, който беше причинил, с чаша кафе в едната ръка и цигара „Житан“ между пожълтелите си пръсти.

— Изпуснал си този медальон — казах аз, като сложих медальона на масата до него.

Стори ми се, че долових промяна в стойката му, но той не ме погледна. Невъзмутим и неподвижен като статуята на света Марина, баща ми сякаш не можеше да помръдне.

— Утре ще се заема с подреждането — казах. — Ще трябва малко да се потрудя, но скоро пак ще ти бъде удобно.

Отговор отново не последва. Вместо гняв изпитах внезапен и силен пристъп на съжаление към него, към мрачното му мълчание, към уморените му очи.

— Всичко е наред — добавих. — Ще се оправиш.

Приближих се към него и обвих ръце около врата му; лъхна ме старият мирис на сол, пот, боя и лак и двамата седяхме така около минута, докато цигарата изгоря до малък фас и падна от ръката му на каменния под сред пищен фойерверк от искри.

* * *

На другата сутрин станах рано и излязох да търся плавките си. Не се виждаха нито в Ла Гулю, нито по-навътре в залива към Ле Салан. Не очаквах да ги намеря. Бяха настанали гладни времена за Лакомницата.

Пристигнах в Ла Усиниер преди шест, небето беше ясно и бледо и наоколо се мяркаха само няколко души — предимно рибари. Стори ми се, че видях Жожо льо Гоелан да се рови в плитчините и два силуета далеч зад линията на прилива с големи квадратни мрежи, каквито усиниерците използват за скариди. С изключение на тях мястото беше пусто.

Намерих първата от оранжевите си плавки под вълнолома. Взех я и тръгнах по-нататък, като спирах тук-таме, за да обърна камък или топка водорасли. Когато стигнах укреплението на вълнолома, вече бях събрала още десетина плавки, а забелязах още три между скалите на една ръка разстояние от мен.

Общо шестнайсет. Добър улов.

— Това игра ли е?

Обърнах се прекалено рязко, чантата ми падна на мокрия пясък и съдържанието й се изсипа. Флин разгледа плавките с любопитство. Косата му се вееше на вятъра като предупредителен флаг.

— Е, така ли е?

Спомних си вчерашното му безразличие. Днес изглеждаше спокоен, доволен от себе си, от напрегнатия му поглед нямаше и следа.

Не му отговорих веднага. Вместо това се наведох да събера плавките и после много бавно ги прибрах в чантата. Шестнайсет от трийсет. Малко повече от половината. Но все пак беше достатъчно, за да потвърди това, което вече знаех.

— Не ми приличаш на чистачите по плажа — каза Флин, който продължаваше да ме наблюдава. — Намери ли нещо интересно?

Запитах се как ме възприема. Като градско момиче на почивка? Като натрапник? Като заплаха?

Седнах в подножието на крайбрежната стена и му разказах какво съм открила с помощта на рисунки в пясъка. Треперех — сутрешният вятър беше студен, — но умът ми бе бистър. Доказателството беше налице, толкова лесно забележимо, стига само да се огледаш. Сега Брисман трябваше да обърне внимание на предположенията ми. Трябваше да ме изслуша.

Флин прие всичко с влудяващо спокойствие. Зачудих се откъде ми бе хрумнало да избера точно него, за да му съобщя новината си — някакъв чужденец, външен човек. Естествено, че не го интересуваше. За него всички места бяха еднакви.

— Това не те ли засяга? Изобщо ли не те интересува какво става тук?

Флин ме погледна с любопитство.

— Това е коренна промяна за теб, нали? Миналия път, доколкото си спомням, смяташе да си измиеш ръцете и да пратиш по дяволите всички в Ле Салан. Включително баща си.

Почувствах как лицето ми пламва.

— Не е вярно — възразих аз. — Опитвам се да помогна.

— Знам. Но си губиш времето.

— Брисман ще ми помогне — упорствах аз. — Ще му се наложи.

Той се усмихна тъжно.

— Така ли мислиш?

— Ако не го направи, тогава сами ще измислим нещо. Много хора в селото ще искат да помогнат. Сега имам доказателство.

Флин въздъхна.

— Не можеш да докажеш нищо на тези хора — търпеливо обясни той. — Твоята логика е непонятна за тях. Те по-скоро ще седят да се молят и да се оплакват, докато водата ги залее презглава. Наистина ли мислиш, че някой от тях ще загърби препирните и ще помогне на селото? Мислиш ли, че ще те послушат, ако им го предложиш?

Гледах го втренчено. Беше прав, разбира се. И аз виждах, че е така.

— Мога да опитам — казах аз. — Все някой трябва да опита.

Флин се усмихна.

— Знаеш ли как те наричат в селото? Кокошката. Все кълвеш, все чоплиш нещо.

Кокошката. За миг загубих ума и дума, твърде ядосана, за да мога да говоря. Ядосана на себе си за загрижеността. На него за пораженческото му безгрижие. На тях за глупавото им животинско безразличие.

— Погледни откъм добрата страна — хитро отбеляза Флин. — Сега поне си имаш прякор.