Джоан Харис
Крайбрежие (10)

8

Не биваше да се надявам. Тъй както не се надявах, тъй както се примирих с пренебрежението му още преди години. И въпреки това ме заболя: след смъртта на майка ми и заминаването на Адриен със сигурност имах право да очаквам някакъв отговор.

Нещата можеха да стоят другояче, ако бях момче. Дебелия Жан, както повечето мъже на острова, искаше синове — синове, които да строят лодки, които да поддържат семейните гробове. Дъщерите, при всички разходи, които трябваше да се правят по тях, не представляваха интерес за Дебелия Жан Прасто. Една дъщеря му стигаше, втората, дошла на бял свят четири години по-късно, окончателно уби малкото, което бе останало от интимността между родителите ми. Израснах в опити да изкупя вината си за разочарованието, което бях предизвикала, като носех косата си късо подстригана, за да му доставя удоволствие, избягвах компанията на другите момичета, за да спечеля одобрението му. Донякъде това имаше резултат: случваше се да ме вземе със себе си на риболов в плитчините или на лов за стриди с кошници. За мен това бяха скъпоценни мигове, откраднати в редките случаи, когато Адриен и майка ми ходеха заедно в Ла Усиниер, и в часове на уединение аз скришом си ги припомнях и им се наслаждавах.

Тогава той говореше с мен, дори когато вече не говореше с майка ми. Показваше ми гнездата на чайките и ивиците пясък оттатък Ла Жьоте, където години наред се връщаха тюлените. Понякога намирахме неща, изхвърлени от морето на плажа, и ги отнасяхме у дома. Много рядко се случваше да ми разказва истории и притчи от островите. Всичко се връща. Това бяха любимите му думи.

— Съжалявам.

Беше Флин. Вероятно се бе приближил безшумно зад мен, докато стоях унесена край гроба на Малкия Жан.

Кимнах. Гърлото ми беше прегракнало, сякаш бях крещяла.

— Всъщност той не разговаря с никого — продължи Флин. — Общува най-вече със знаци. Мисля, че откакто съм тук, не съм го чувал да говори повече от десетина пъти, а и тогава думите му са били най-често „Хм“ или „Ха“.

Едно червено цвете плуваше във водата точно до пътеката. Гледах го и чувствах, че ми прилошава.

— Значи говори с вас — казах аз.

— Понякога.

Чувствах присъствието му до себе си, смутената му готовност да предложи утеха и за миг ми се прииска единствено да я приема. Знаех, че мога се обърна към него — той беше висок точно толкова, че да сложа глава на рамото му, — щеше да ухае на озон и море, и на сурова вълна от пуловера. Отдолу — знаех — имаше топлина.

— Мадо, съжалявам…

Погледнах през него, безизразно, с омраза към съчувствието му, с още по-голяма омраза към слабостта си.

— Старият кучи син! Още играе своите игри — поех въздух дълбоко, колебливо. — Нищо не се променя.

Флин ме погледна предпазливо.

— Добре ли сте?

— Добре съм.

Той ме заведе до къщата, като по пътя прибра кошчетата с омари и чантата си. Говорех малко, Флин продължаваше да мърмори утешителни думи. Аз не го слушах, но изпитвах смътна благодарност. От време на време докосвах писмото в джоба си.

— Къде ще отидете сега? — попита Флин, когато тръгнахме по пътеката към Ле Салан.

Разказах му за малкия апартамент в Париж. За бръснарницата отпред. За кафенето, където сядахме в летните вечери. За булевардите с липи.

— Звучи добре. Може би един ден и аз ще отида там.

Погледнах го.

— Мислех, че тук ви харесва.

— Може би, но нямам намерение да оставам. Никой не е забогатял, като се е заровил в пясъка.

— Богатство? Към това ли се стремите?

— Разбира се. Не е ли това мечтата на всеки?

Последва мълчание. Вървяхме заедно, той безшумно, а аз с тихо шумолене, предизвикано от стъпките на ботушите ми по мидените черупки, с които беше осеяна дюната.

— Никога ли не ви е мъчно за дома? — попитах аз накрая.

— За бога, не! — той направи гримаса. — Мадо, там нямаше бъдеще. Нищо нямаше. Нито работа, нито пари, нито живот. Всичко, което имахме, винаги отиваше за брат ми. Измъкнах се веднага щом ми се отвори възможност.

— За брат ви?

— Да. Джон. Златното момче — усмивката му беше ледена, горчива, каквато вероятно беше и моята, когато мислех за Адриен. — Роднини. На кого са му притрябвали, а?

Запитах се дали и Дебелия Жан не си мисли същото, дали това не беше причината да ме изключи от живота си.

— Не мога просто да го оставя сам — тихо казах аз.

— Разбира се, че можете. По всичко личи, че той не иска…

— Какво значение има дали иска? Видяхте работилницата, нали? Видяхте къщата. С какви пари живее? И какво ще стане с него, когато свършат?

В Ле Салан няма банка. Банката, казват хората на острова, ти заема чадър, когато е слънчево, а после си го взима, когато завали. Затова парите тук стоят в кутии от обувки и под кухненските мивки. Повечето заеми се правят с уговорки на четири очи. Не можех да си представя, че Дебелия Жан ще вземе пари назаем, нито си представях имане, скрито под дъските на пода.

— Той ще се оправи — отбеляза Флин. — Има приятели. Те ще се погрижат за него.

Опитах се да си представя как Омер Ла Патат се грижи за баща ми, или Матиас, или пък Аристид. Вместо това си спомних лицето на Дебелия Жан в деня, когато си тръгнахме, онзи празен поглед, който можеше да изразява както отчаяние, така и безразличие, а може би и нещо съвсем друго, едва доловимото признателно кимване, когато се обърна. Трябваше да се строят лодки. Нямаше време за сбогувания. Извиках през прозореца на таксито: „Ще пиша. Обещавам!“ Майка ми се бореше с куфарите, лицето й — помръкнало от сянката на неизречените думи.

Наближавахме къщата. Вече виждах над дюните червените керемиди на покрива. От комина излизаше тъничка струйка дим. Флин вървеше до мен с наведена глава, без да говори, косата скриваше изражението на лицето му.

Изведнъж спря. В къщата имаше някой: стоеше на прозореца в кухнята. Не можех да различа чертите на лицето му, но масивният силует не можеше да се сбърка: едра мечешка фигура, лице, долепено до стъклото на прозореца.

— Дебелия Жан? — прошепнах аз.

Флин поклати глава, очите му гледаха предпазливо.

— Брисман.