Джоан Харис
Крайбрежие (14)

12

Прибрах се в къщата след половин час, за да открия, че Дебелия Жан си е дошъл преди мен. Вратата беше открехната и още щом се приближих, разбрах, че нещо не е наред. От кухнята ме лъхна силна миризма на алкохол и когато влязох, под стъпалата ми издрънчаха късчета стъкло от счупена бутилка дьовиноаз. Това бе само началото.

Той беше счупил всеки глинен и стъклен предмет, който бе успял да намери. Всички чаши, чинии, бутилки бяха потрошени. Бретонските чинии на майка ми, сервизът за чай, малката редица чашки за ликьор от бюфета. Вратата към стаята ми беше отворена: кашоните ми с дрехи и книги бяха разпилени. Бурканчето до леглото ми беше разбито, цветята — стъпкани сред строшеното стъкло. Тишината бе призрачна, в нея още отекваше силата на гнева му.

Това не беше съвсем ново за мен. Пристъпите на баща ми бяха редки, но страшни; след тях винаги идваше ред на гробно мълчание, което траеше с дни, понякога със седмици. Майка ми казваше, че тъкмо периодите на мълчание са я измъчвали най-много: дългите интервали на безжизненост, когато като че ли се е изключвал от всичко, освен от своите ритуали — ходенето до Ла Буш, запоите в бара на Анжело, самотните разходки край морския бряг.

Изведнъж изпитах слабост в краката и седнах на леглото. Какво беше предизвикало този нов изблик? Загубата на Светицата? Загубата на „Елеанор“? Нещо друго?

Спомних си това, което Тоанет ми каза за Малкия Жан и „Елеанор“. Никога не бях го чувала. Помъчих се да си представя какво е изпитал баща ми, когато е научил новината. Може би мъка от загубата на най-старото си творение? Облекчение от това, че Малкия Жан най-после ще почива в мир? Сега разбирах защо не беше участвал в спасяването на лодката. Той искаше тя да се загуби, а аз, глупачката, се бях опитала да я спася.

Взех една книга — от старите, които бях оставила тук — и разгладих корицата й. Гневът му като че ли се беше излял най-вече върху книгите: имаше такива с откъснати страници, други бяха смачкани. Аз единствена от семейството обичах книгите: майка ми и Адриен предпочитаха списания и телевизия. Не можех да се отърся от мисълта, че този вандализъм е насочен пряко срещу мен.

Едва няколко минути по-късно се сетих да надзърна в стаята на Адриен. Разбира се, тя беше непокътната. Дебелия Жан като че ли изобщо не беше влизал вътре. Сложих ръка в джоба и напипах снимката от рождения ден. Беше още там. Адриен се усмихваше на мястото, където някога бях аз, дългата коса скриваше част от лицето й. Сега си спомних как на рождения ми ден и тя винаги получаваше подарък. Тази година това бе роклята, която носеше на снимката — бяла тясна рокля без талия с червена бродерия. Аз получих първата си въдица. Харесвах я, разбира се, но понякога се питах защо никой не се е сетил да купи рокля и на мен.

Дълго време лежах в леглото на Адриен, закрила лице с избелялото розово покривало, докато миризмата на дьовиноаз изпълваше ноздрите ми. После станах. Видях се в огледалото на гардероба й: бледа, с подпухнали очи, с разрошена коса. Дълго се оглеждах. Излязох от къщата, като стъпвах внимателно по парчетата натрошено стъкло. Каквото и да става с Дебелия Жан, казах си — каквото и да става с Ле Салан, — не съм аз човекът, който може да помогне. Той го беше показал съвсем красноречиво. Тук свършваше отговорността ми.

* * *

Тръгнах за Ла Усиниер с по-голямо облекчение, отколкото можех да си призная. Все пак опитах, повтарях си аз. Наистина опитах. Ако бях получила поне някаква подкрепа… Но мълчанието на баща ми, неприкритата враждебност на Аристид, дори двусмислената любезност на Тоанет ми показаха, че съм сама. Дори Капюсин, след като научеше за намеренията ми, най-вероятно щеше да вземе страната на баща ми. Тя открай време беше привързана към Дебелия Жан. Не, Брисман беше прав. Някой трябваше да прояви благоразумие. А саланци, които отчаяно се държаха за суеверията си и старите си обичаи, докато морето с всяка година вземаше все повече жертви, нямаше да разберат. Трябваше това да бъде Брисман. И ако аз не можех да вразумя Дебелия Жан, вероятно докторите на Брисман щяха да успеят.

Поех по дългия обиколен път към Лез Имортел покрай Ла Буш, където приливът събираше сили да тръгне към брега с далечно бучене. Оттатък Ла Буш, на най-тясното място на острова, можеш да видиш едновременно прилива от двете му страни. Един ден провлакът, който съединява двете части на Льо Дьовен, ще се прекъсне и завинаги ще отдели Ле Салан от Ла Усиниер. И когато това стане, казах си, ще дойде краят на саланци.

Бях така унесена в мислите си, че за малко да не забележа Дамиен Геноле, седнал почти неподвижно на скалата над мен с цигара в ръка. Момчето беше с коженото си яке, закопчано догоре, и с рибарски ботуши. Рибарската му чанта и въдица бяха оставени на скалата до него.

— Извинявай — каза той, като видя, че подскочих от изненада. — Не исках да те стряскам.

— Няма нищо. Не очаквах да видя никого тук.

— Тук ми харесва — отбеляза Дамиен. — Тихо е. Хората не ме закачат — той погледна морето и синьо-зелените води се отразиха в очите му. — Харесва ми да гледам как приливът тръгва към брега. Като войска на поход.

Дръпна от цигарата си, като я закриваше с длан, за да я предпази от вятъра. Не гледаше към мен, а се взираше някъде над главата ми в белите къдрици край бреговете на Ла Жьоте и в сивотата отвъд, чак до континента. Изражението му беше странно, едновременно детско и учудващо зряло.

— Съвсем скоро всички нас няма да ни има, нали? — каза Дамиен тихо. — Всички саланци. Ще изчезнем и по-добре, ще се отървем — той отново доближи цигарата до устата си и за миг лицето му се озари. — Онези усиниерци добре са се сетили — отсече момчето решително. — Заливаме всичко с бетон и започваме отначало. Лично аз чакам с нетърпение.

Бях изминала половината път до Лез Имортел, когато срещнах Флин, който вървеше в обратна посока. Не очаквах да срещна когото и да било — пътеката край брега беше тясна и рядко някой минаваше по нея, — но той сякаш не се изненада, че ме вижда. А и тази сутрин поведението му се беше променило, веселото безгрижие бе заменено с делова предпазливост, очите му като че ли бяха угаснали. Запитах се дали не се дължи на станалото миналата вечер с „Елеанор“ и почувствах как сърцето ми се свива.

— Още няма помен от Светицата, а? — бодрият ми тон прозвуча фалшиво дори на мен самата.

— Отиваш в Ла Усиниер — това не беше въпрос, макар по всичко да личеше, че Флин очаква отговор. — При Брисман — добави той със същия неутрален тон.

— Като че ли всички се интересуват от това какво правя — отбелязах аз.

— Трябва да се интересуват.

— Какво означава това? — ясно долових рязката нотка в гласа си.

— Нищо.

Флин понечи да тръгне, като отстъпи встрани, за да ми направи път, загледан вече в друга посока. Изведнъж ми се стори много важно да го спра. Той поне можеше да разбере гледната ми точка.

— Моля те. Ти си му приятел — започнах аз. Знаех, че разбира за кого говоря.

Флин спря за малко.

— Е, и?

— Ами, може би ще успееш да говориш с него. Да го убедиш по някакъв начин.

— Какво? — попита той. — Да го убедя да си тръгне?

— Необходими са му особени грижи. Трябва да го накарам да разбере. Някой трябва да прояви благоразумие — спомних си къщата, разпилените парчета стъкло, разкъсаните книги. — Той може да се самонарани — казах накрая.

Флин ме погледна и аз се учудих на строгостта в очите му.

— Звучи ми разумно — каза тихо. — Но ти и аз знаем за какво става дума, нали? — той се усмихна недружелюбно. — Става дума за теб. Всичките ти приказки за отговорност накрая се свеждат до едно. До твоята изгода.

Опитах се да му кажа, че не е така. Но думите, които звучаха така естествено в устата на Брисман, от моята излизаха фалшиви и неубедителни. Виждах, че и Флин мисли така: че го правя за себе си, за собствената си безопасност или може би дори за да отмъстя на Дебелия Жан за всичките години мълчание. Опитах се да му кажа, че не е така. Бях сигурна в това.

Но Флин вече не проявяваше интерес. Сви рамене, кимна и се отдалечи по пътеката бързо и мълчаливо като крадец, а аз гледах след него с нарастващ гняв и смущение. Кой изобщо беше той, по дяволите? Кое му даваше право да ме съди?

Когато пристигнах в Лез Имортел, установих, че вместо да се разсее, гневът ми бе нараснал. Вече не се чувствах способна да говоря с Брисман — донякъде се страхувах от това, че първата мила дума към мен ще отприщи порой от сълзи, които сдържах още от деня на пристигането си. Вместо това тръгнах да се разхождам по вълнолома, като се наслаждавах на тихия шум на водата и гледката на малките увеселителни корабчета, които сновяха из залива. Беше още рано за туристите: само неколцина лежаха по плажа под крайбрежната алея, където на белия пясък се мъдреше ред прясно боядисани колиби.

От другата страна на улицата забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше от седалката на лъскав японски мотоциклет. Дълга коса над очите, небрежно увиснала цигара между пръстите, тесни джинси, кожено яке и рокерски ботуши. Трябваше ми известно време, за да го позная. Жоел Лакроа, красивият и доста разглезен син на единствения полицай на острова. Той остави мотора си до бордюра и пресече улицата, за да дойде при мен.

— Не сте от тук, нали? — попита, като дръпна от цигарата си.

Беше ясно, че не ме помни. Пък и защо да ме помни в края на краищата? Последния път, когато говорих с него, бяхме ученици и той беше с две години по-голям от мен.

Жоел ме огледа с интерес и се усмихна.

— Мога да ви разведа наоколо, ако искате — предложи той. — Да разгледате това-онова, каквото има, де. Не е много.

— Някой друг път, благодаря.

Жоел хвърли цигарата си на улицата.

— Къде сте отседнали? В Лез Имортел? Или имате роднини тук?

По някаква причина — може би заради оценяващия му поглед — нямах желание да му казвам коя съм. Кимнах.

— Отседнах в Ле Салан.

— Сигурно ви харесва примитивният живот, а? Там, на запад, при козите и солните тресавища? Много хора там имат по шест пръста на всяка ръка, знаете ли? Бракове между роднини — той завъртя очи, после ме погледна по-внимателно и макар и със закъснение, ме позна. — Познавам те — каза накрая. — Ти си момичето на Прасто. Моник… Мари…

— Мадо — отговорих аз.

— Чух, че си се върнала. Не те познах.

— Как ще ме познаеш? Никога не сме били приятели, нали?

Жоел самодоволно отметна косата си.

— Значи си се върнала в Ле Салан? Какви ли не хора има! — безразличието ми охлади интереса му. Той отново запали цигара, като използваше сребърна запалка „Харли Дейвидсън“, голяма почти колкото пакет „Житан“. — На мен ми дай живот в градовете. Един ден ще яхна мотора и ще отпраша, хе-хе. Където и да е, само не тук. Не си мисли, че ще кисна в Льо Дьовен до края на живота си — Жоел прибра запалката в джоба си и тръгна с важна крачка през улицата към хондата, като ме остави сама пред колибите.

Бях свалила обувките си и пясъкът под краката ми вече беше топъл. Отново усетих плътността му. На едно място още личаха следи от трактор, останали от миналата нощ. Спомних си как колелата на ремаркето затънаха, докато се мъчехме да изкараме пострадалата „Елеанор“ на пътя, как поддадоха под натиска на общата ни тежест, спомних си и аромата на див чесън на дюните…

Спрях. Този аромат. Тогава също мислех за него. По някаква причина го свързвах с Флин и с нещо, което Матиас Геноле бе казал в пристъп на ярост, с треперещи ръце, разгневен от забележка на Жожо льо Гоелан — нещо за някакъв плаж. Това беше. „Можеше да бъде наш.“ Защо? Късметът се обръща, каза той. Но защо спомена плажа? Нещо все още ми убягваше, нещо свързано с ухание на мащерка и див чесън и сол от дюните. Няма значение, не беше важно. Стигнах до самата вода, която се готвеше да придойде, но още чакаше, леко се плискаше и образуваше ручейчета в пясъка, процеждаше се през пукнатините под скалите. Отляво, недалеч от кея, се виждаше дигата, подсилена с каменни блокове, така че да образува широк вълнолом, който се простираше на сто метра разстояние. Две деца вече се катереха по него, аз чувах виковете им, толкова сходни с писъците на чайките в ясния въздух. Опитах да си представя какво би направил един плаж с Ле Салан, каква търговия би донесъл, какво оживление. Този плаж ви е късметът, беше казал Матиас. Лисицата Брисман за пореден път бе оправдал прозвището си.

Камъните на вълнолома бяха още гладки и незамърсени от миди и водорасли. Откъм близката страна той беше висок около два метра; от далечната бе много по-нисък. Там се беше събрал пясък, довлечен от течението. Чувах двете деца, които играеха там, като се замеряха с шепи водорасли и възторжено пищяха. Погледнах отново към колибите. Единствената оцеляла колиба в Ла Гулю се издигаше високо над земята: представих си дългите й крака като на насекомо, стъпили на скалата. Колибите край Лез Имортел стояха здраво на земята, почти нямаше процеп отдолу, в който да се пъхнеш.

Плажът се е сдобил с пясък, казах си аз.

Изведнъж разбрах: ароматът на див чесън се усили и чух Флин да казва как Тоанет си спомня, че е имало и кей, и плаж, и всичко останало в Ла Гулю. Представих си колибата на брега и се замислих къде се е дянал всичкият пясък.

Децата още се замеряха с водорасли. В далечния край на вълнолома имаше много водорасли, не толкова, колкото се събираха някога в Ла Гулю, но при Лез Имортел някой сигурно ги чистеше всеки ден. Когато се приближих, видях, че сред кафявите и зелените водорасли има нещо тъмночервено и това червено ми напомни нещо. Разрових ги с крак, за да махна горния слой.

И тогава го познах. Беше лошо пострадало от прилива, коприната се бе разръфала, а бродерията беше разкъсана и цялото беше овъргаляно в мокър пясък. Но не можеше да се сбърка. Церемониалната пола на света Марина, изгубена в нощта на фестивала и изхвърлена на брега не в Лакомницата, както очаквахме, а тук, в Лез Имортел, късметът на Ла Усиниер. Изхвърлена от прилива.

Приливът.

Изведнъж почувствах, че треперя, но не от студ. Обвинявахме южния вятър за всичките си нещастия, но всъщност приливите и отливите се бяха променили; същите, които някога подгонваха рибата към Лакомницата и които сега й бяха взели всичко, приливите, които връхлитаха през малкия залив право в селото, а преди Поент Гризнос ни пазеше от тях.

Дълго гледах парчето коприна и не смеех дори да си поема дъх. Толкова много асоциации, толкова много образи. Гледах крайбрежните колиби, пясъка, стария вълнолом. Кога е бил построен за пръв път? Кога са изчезнали плажът и кеят в Ла Гулю? А и тази нова конструкция бе построена върху старата толкова скоро, че дори мидите и раците още не бяха се настанили.

Едно води към друго: дребни причинно-следствени връзки, дребни промени. Приливите и теченията се променят бързо на остров, толкова малък и песъчлив като Льо Дьовен, и последиците от всяка подобна промяна могат да бъдат опустошителни. Силните приливи измиват пясъка, беше казал Гислен в нощта, когато спасявахме „Елеанор“. Брисман пазеше инвестициите си.

Той беше мил с мен, загрижен за последиците от наводнението. Освен това проявяваше интерес към земята на Дебелия Жан. Беше предлагал и на Тоанет да купи къщата й. С колко други бе разговарял за същото?

Приливите и отливите се променят, без да питат. На острова това е аксиома. Но морето не е напълно произволна сила. Понякога тя може да бъде предсказана — дори до известна степен овладяна. Саланци обаче са забележително незаинтересовани по отношение на причината и следствието в околния им свят. За тях изучаването на приливите и отливите е загуба на време. Може би затова толкова години не бяха забелязали. Погледнах отново парчето окъсана коприна, част от церемониалните одежди на света Марина. Толкова малък ключ ме доведе до такова мащабно заключение. Но сега, след като бях направила връзката, мисълта за това ме обсеби. Възможно ли беше предпазните мерки на Брисман да са повлияли по някакъв начин на приливите в Ле Салан? И ако е така, дали той бе разбрал?