Джоан Харис
Крайбрежие (59)

57

— Сещам се за какво си дошла толкова рано — каза Тоанет.

Минавах покрай къщата й на път за селото. Мъглата над морето се беше разстлала като свитък, тласкана от прилива, само около слънцето беше останала малка прозрачна част, която после можеше да премине в дъжд. Тоанет, облечена в дебела пелерина и с ръкавици, хранеше козата си с огризки от зеленчуци. Козата дръзко се нахвърли върху ръкава на куртката ми и аз я отблъснах с раздразнение.

Тоанет се подсмихна.

— Слънчев удар, момичето ми, сега само това е тревожното — и той може да бъде сериозен за тази негова северна кръв, но не и смъртоносен, не. Не и смъртоносен — тя се усмихна. — Почакай ден-два и той ще се върне по-безгрижен отпреди. Това успокои ли те, момиче? За това ли дойде да ме питаш?

Отне ми известно време да разбера какво имаше предвид. Всъщност аз бях така погълната от мислите си, че болестта на Флин беше отстъпила на заден план — сега, когато знаех, че е в безопасност — и се бе превърнала в тъпа болка някъде дълбоко в главата ми. Когато Тоанет заговори за това така неочаквано, почувствах как лицето ми пламва.

— Всъщност исках да видя какво прави Мерседес.

— Давам й работа — каза старицата, като погледна към къщата. — На пълно работно време. Пък и непрекъснато трябва да се оправям с неканените гости — малкият Дамиен Геноле обикаля по всяко време на деня и нощта, и Ксавие Бастоне не иска да се махне, и майка й идва да крещи като ненормална. Кълна се, че ако кракът на тази жена пак стъпи тук… Ама какво ти е? — тя ме погледна проницателно. — Не изглеждаш добре. Да не се разболяваш?

Поклатих глава.

— Тази нощ не спах добре.

— И аз не мога да кажа, че спах спокойно. Но казват, че червенокосите са по-късметлии от нас. Не се тревожи. Няма да се учудя, ако се прибере още тази вечер.

— Хей! Мадо!

Викът дойде иззад гърба ми. Обърнах се, благодарна за това, че ни прекъснаха. Бяха Габи и Летисия с покупките си за деня. Летисия ми махна повелително от върха на дюната.

— Видя ли големия кораб? — изчурулика тя.

Аз поклатих отрицателно глава. Летисия посочи неопределено към Ла Жьоте.

— Зен! Иди да видиш!

После се втурна към плажа, като повлече Габи след себе си.

— Поздрави Мерседес от мен — казах на Тоанет. — Кажи й, че мисля за нея.

— Хе — стори ми се, че старицата ме гледа с подозрение. — Може да дойда с теб. Да видя големия кораб, хе!

— Добре.

От селото се виждаше съвсем ясно: дълъг нисък силует, едва видим в бялата мъгла на Поент Гризнос. Прекалено малък за танкер, нетипичен за пътнически кораб, можеше да бъде някакъв вид товарен кораб, само че ние познавахме всички, които минаваха оттук, а той не беше от тях.

— Може да е закъсал — предположи Тоанет и ме погледна. — Или да чака отлива.

Аристид и Ксавие чистеха мрежите си в залива и аз ги попитах за мнението им.

— Може да е свързано с медузите — заяви Аристид, като вадеше голям рак от един кош. — Тука е, откакто сме излезли. Малко по-нататък от Нид’Пул, голяма работа, хе, с машини и всякакви такива неща. От правителството, или поне така разправя Жожо льо Гоелан.

Ксавие сви рамене.

— Не е ли малко голям за няколко медузи? Не е краят на света.

Аристид го изгледа мрачно.

— Няколко медузи, а? И представа си нямаш. Последния път, когато се случи такова нещо… — той преглътна забележката си и се върна към своята мрежа.

Ксавие се изсмя нервно.

— Поне Руже ще се оправи — отбеляза той. — Жожо ми каза тази сутрин. Изпратих му бутилка дьовиноаз.

— А пък аз ти казах да не бъбриш с Жожо льо Гоелан — сгълча го Аристид.

— Не съм бъбрил с него.

— По-добре си гледай работата. Ако правеше само това, може би още щеше да имаш някакъв шанс с момичето на Просаж.

Ксавие извърна поглед и се изчерви зад очилата си. Тоанет вдигна очи към небето.

— Остави момчето на мира, Аристид — каза тя с предупредителен тон.

— Е — изсумтя Аристид, — мислех, че синът на моя син има повече ум в главата.

Ксавие не му обърна внимание.

— Говорила си с нея, нали? — попита ме той тихо, точно когато се обърнах да си ходя. Аз кимнах. — Как изглежда?

— Какво те засяга как изглежда, хе? — сопна се Аристид. — Тя те направи на кръгъл идиот, няма две мнения. А колкото до баба й…

Тоанет се изплези на Аристид така неочаквано, че ме накара да се усмихна.

Ксавие обърна гръб и на двамата, свенливостта му бе отстъпила място на безпокойството.

— Добре ли е? Иска ли да ме види? Тоанет не ми казва.

— Тя е объркана — отвърнах аз. — Не знае какво иска. Дай й време.

Аристид подсмръкна.

— Нищо не й давай! — отсече той. — Тя пропиля шанса си, хе. Ще има и други момичета, по-добри от нея. По-прилични.

Ксавие не каза нищо, но аз видях изражението му. Тоанет се наежи.

— По-прилични? От моята Мерседес!

Аз бързо сложих ръка на раменете й.

— Ела. Няма смисъл.

— Няма да го оставя, докато не си вземе думите назад!

— Моля те, Тоанет. Хайде — аз отново погледнах към кораба, странно заплашителен на бледия хоризонт. — Кои са онези там? — промърморих по-скоро на себе си. — Какво търсят там?

 

Тази сутрин всички в селото като че ли се чувстваха неловко. Когато отидох в магазина на Просаж за хляб, видях, че зад тезгяха няма никой и чух викове от задната стаичка. Взех си каквото ми трябваше, като оставих парите до касата. Зад гърба ми Омер и Шарлот продължиха да се карат, гласовете им витаеха като призраци в застиналия въздух. Майката на Гислен и Дамиен миеше кошчета за омари край развъдника, вързала парче плат около главата си. При Анжело нямаше никого, освен Матиас, седнал сам на чаша кафе с дьовиноаз. Навън не се мяркаха много туристи, може би заради мъглата. Въздухът беше тежък, миришеше на дим и приближаващ дъжд. На никого като че ли не му се говореше.

На връщане към къщи с покупките в ръка задминах Ален. И той като жена си изглеждаше затворен в себе си, с безцветно лице. Зъбите му стискаха фас „Житан“. Кимнах за поздрав.

— Днес не кълве ли?

Ален поклати глава.

— Търся сина си — каза той. — И когато го намеря, кълна се, ще съжалява.

Изглежда, Дамиен не се беше прибрал цяла нощ. Гневът и тревогата бяха прокарали дълбоки бръчки между междите и около устата на Ален.

— Не може да е стигнал далеч — успокоих го аз. — Колко далеч може да избяга на остров?

— Достатъчно — отговори Ален с беззвучен глас. — Взел е „Елеанор 2“.

Оставили я на котва в Ла Гулю, обясни той. Ален имал намерение на сутринта да отиде до Ла Жьоте с Гислен, за да огледат за медузи.

— Мислех, че и момчето ще иска да дойде — горчиво каза той. — Да се поразсее.

Но когато слезли на плажа, от „Елеанор 2“ нямало и помен. Никъде не се виждала, а малката плоскодънна лодка, която използвали при силен прилив, била на котва до шамандурите.

— Какво си въобразява? — питаше Ален. — Тази лодка е прекалено голяма, за да я управлява сам. Ще я разбие. И накъде я е подкарал, по дяволите, в ден като днешния?

Осъзнах, че може би съм видяла „Елеанор 2“ от покрива на бункера рано сутринта. Колко часа беше? Три? Четири? „Сесилия“ също беше излязла, макар и само да огледа кошовете с омари в залива. Още тогава имаше мъгла и Бастоне бяха решили да не рискуват да налетят на пясъчните плитчини.

Когато му казах, Ален пребледня.

— На какво си играе това момче, а? — изстена той. — Ох, само да го намеря… нали не мислиш, че е направил някоя глупост, а? Като например да стигне до континента!

Разбира се, че не. „Брисман 1“ пътува цели три часа от Фромантин до тук, а и от острова до континента има няколко доста коварни места.

— Не знам. Защо да го прави?

Ален ме погледна с неудобство.

— Казах му някои истини. Нали знаеш какви са момчетата — той разглеждаше втренчено кокалчето на палеца си. — Може да съм прекалил малко. А той си взе и някои неща от къщи.

— А-ха.

Това ми се стори сериозно.

— Откъде да знам, че е такъв глупак? — избухна Ален. — Казвам ти, само да ми падне… — той млъкна, уморен и стар. — Ако нещо му се случи, Мадо, ако стане нещо с Дамиен… Ще ми кажеш, ако го видиш, нали? — Ален неочаквано ме погледна като обезумял от безпокойство. — Той ти се доверява. Кажи му, че няма да му се карам. Просто искам да е жив и здрав.

— Ще му кажа — обещах аз. — Сигурна съм, че не е стигнал далеч.