Джоан Харис
Крайбрежие (35)

33

Януари донесе още пясък в Ла Гулю. Към средата на месеца вече лесно се забелязваше: тъничък бял слой върху скалите, не чак толкова, че да стигне за плаж, но все пак пясък, сипаничав пясък с петънца утайка, които при отлив изсъхваха и ставаха на прах.

Флин удържа на обещанието си. С помощта на Дамиен и Лоло той донесе чували със ситен чакъл от дюните и го изсипа върху обраслите с мъх камъни в подножието на скалата. В тази сива кал бяха засадени туфи груба амофила, за да предпазват пясъка от измиване и между слоевете чакъл бяха разстлани водорасли, прикрепени с колове и парчета разкъсана рибарска мрежа. Наблюдавах напредъка с любопитство и резервирана надежда. С това струпване на чакъл, пръст, водорасли и парчета рибарска мрежа Ла Гулю приличаше още по-малко на плаж, отколкото преди.

— Това са само основите — увери ме Флин. — Не искаш твоят пясък да се измие, нали?

По време на престоя на Адриен той беше странно стеснителен, обади се само веднъж или дваж, вместо да наминава почти всеки ден. Липсваше ми — особено като се имаше предвид поведението на Дебелия Жан — и започвах да разбирам до каква степен присъствието му бе повлияло на всички ни през последните няколко седмици, до каква степен ни беше съживило.

Разказах му за спречкването си с Адриен. Той ме изслуша без обичайното си лекомислие, с навъсени вежди.

— Знам, че ми е сестра — казах аз, — и знам, че не й е било леко, но…

— Човек не избира роднините си — отбеляза Флин. Той бе виждал Адриен само веднъж, бегло, по време на престоя й тук, и помня, че беше необичайно мълчалив. — Не е казано, че ти и тя трябва да се погаждате само защото сте сестри.

Аз се усмихнах. Да можех само да обясня това на майка си.

— Дебелия Жан е искал да има син — казах аз и откъснах стръкче трева от дюната. — Не е бил подготвен за две дъщери.

Предполагах, че сега Адриен го беше овъзмездила за това. Всичките ми усилия — късата коса, момчешките дрехи, часовете в работилницата на баща ми, докато седях и го наблюдавах, риболовът, откраднатите моменти заедно — всичко изчезна, обезсмисли се. Вероятно Флин бе отгатнал нещо по лицето ми, защото спря да работи и ме погледна със странно изражение.

— Ти не съществуваш, за да оправдаваш очакванията на Дебелия Жан или на когото и да било другиго. Ако той не вижда, че това, което има, струва хиляди пъти повече от някаква фантазия… — той млъкна и сви рамене. — Нямаш какво да доказваш — добави необичайно рязко. — За него е късмет, че те има.

Брисман беше казал същото. Но сестра ми ме обвиняваше в егоизъм, в това, че използвам баща си. Отново се запитах дали е права, дали присъствието ми не причинява повече зло, отколкото добро. Ами ако той искаше единствено да бъде край Адриен и да вижда момчетата всеки ден?

— Ти имаш брат, нали?

— Полубрат. Златното момче — Флин закрепяше парче рибарска мрежа, което се беше освободило. Опитах се да е и представя, че е нечий брат.

— Не го харесваш много.

— Той трябваше да бъде единствено дете.

Замислих се за себе си и за Адриен. Тя трябваше да бъде единствена дъщеря. Всичко, което се опитвах да правя, сестра ми вече беше правила, при това по-добре.

Флин оглеждаше ново поникналата амофила на дюната. На всеки друг лицето му би се сторило безизразно, но аз забелязвах напрежението около устата му. Потиснах желанието си да го попитам какво е станало с брат му, с майка му. Каквото и да беше, със сигурност го бе наранило. Може би почти толкова, колкото Адриен беше наранила мен. Почувствах как ме полазиха тръпки — нещо по-дълбоко от нежност. Протегнах се и докоснах косата му.

— Значи имаме нещо общо — отбелязах аз небрежно. — Нещастни семейства.

— Нищо подобно — каза Флин, като ме погледна с внезапната си безгрижна и сияеща усмивка. — Ти се върна. Аз избягах.

В Ле Салан малко хора проявиха особен интерес към разрастването на плажа. Когато зимата наближи края си, те се заеха да забелязват други неща: как променилото се течение връщаше кефала, дори по-многоброен отпреди, как мрежите бяха по-често пълни, отколкото празни, как омарите, морските паяци и дебелите сънливи раци се настаняваха на завет в залива и буквално се биеха да влязат в кошовете. Зимните приливи не причиниха наводнения и дори полето на Омер започна да се възстановява след близо три години под водата.

Геноле най-после пуснаха в ход плана си за купуване на нова лодка. „Елеанор 2“ беше построена на континента, в една корабостроителница край Порник, и в продължение на седмици не чувахме от тях нищо друго, освен отчети за това как върви работата. Това щеше да бъде островна лодка като предишната, бърза и с висок кил, с две мачти и четириъгълното платно, характерно за островите. Ален не ни каза колко ще струва, но с промяната на теченията беше оптимист, че лодката скоро ще се изплати. Гислен като че ли бе по-малко ентусиазиран — той постоянно се заглеждаше по реклами на моторници и „Зодиаци“, — но се радваше от перспективата да спечели пари. Аз се надявах тази нова лодка да не предизвика носталгични асоциации у баща ми въпреки името си, тайно се молех Геноле да изберат друго име. Дебелия Жан обаче не изглеждаше развълнуван от разказите за напредъка в работата по „Елеанор 2“ и аз започнах да си мисля, че съм прекалено чувствителна по въпроса.

Плаващият риф се сдоби със свое име — Бушу^[1] — и два фара, по един от всяка страна, за да показват положението му нощем.

Бастоне, които още бяха в примирие с Геноле, но си пазеха гърба, се радваха на рекордно голям улов. Аристид победоносно обяви, че миналата седмица Ксавие уловил шестнайсет омара и ги продал на един усиниерец — братовчед на кмета и собственик на „Ла Маре“, морски ресторант край плажа — за петдесет франка парчето.

— През юли ще очакват голям наплив от туристи — каза ми той с мрачно задоволство. — Скоро този ресторант ще гъмжи от хора. Собственикът мисли, че по време на сезона ще продава по пет-шест омара на вечер, та иска да ги купи сега, да ги сложи в своя рибарник и да чака, докато цените скочат — Аристид се подсмихна. — Е, не пречи и ние да направим същото. Момчето ми ще построи наш рибарник там, в залива. По-евтино е, отколкото да купуваш аквариуми, а зад подходящи мрежи омарите няма да избягат. Можем да ги държим вътре живи, дори най-малките — така няма да се налага да ги изхвърляме, — а когато му дойде времето, ще ги продадем на висока цена. Ще ги вържем, за да не се бият. Приливът ще докарва храната им право от морето. Добра идея, а? — старецът потри ръце. — Ние, саланци, все още можем да научим усиниерците на това-онова.

— Със сигурност можете — отбелязах аз учудено. — Много предприемчиво от ваша страна, мосю Бастоне.

— Нали? Хе! — Аристид изглеждаше поласкан. — Реших, че е крайно време да помислим сами за себе си. Да натрупаме малко пари за момчето. Не можем да очакваме, че младеж като него ще живее без пари, особено след като мисли да се задоми.

Сетих се за Мерседес и се усмихнах.

— И това не е единственото — каза Аристид. — Няма да познаеш кой ще ми бъде съдружник, когато лодката му стане готова — аз го погледнах в очакване. — Матиас Геноле — той се усмихна на изненадата ми и старческите му сини очи грейнаха. — Реших, че това ще бъде някакво начало — каза Аристид, извади цигара и я запали. — Обзалагам се, че малцина на острова са предполагали, че ще видят Бастоне и Геноле да работят заедно. Но това е бизнес. Ще работим заедно — две лодки, пет човека, — ще ловим кефал, стриди и омари. Ще направим цяло състояние. Като работим сами, само се надпреварваме и даваме добър повод на усиниерци да се смеят за наша сметка — Аристид дръпна от цигарата и се облегна назад, като намести дървения си крак в по-удобно положение. — Изненадах те, а? — попита той.

Повече от това. Да изостави враждата между семействата, наследена от поколения, и така радикално да промени начина си на работа — шест месеца по-рано не бих повярвала, че е възможно.

Ако не друго, това окончателно ме убеди, че Бастоне нямаха нищо общо със загубата на „Елеанор“. Тоанет беше изказала подобно предположение, Флин бе потвърдил подозренията ми и оттогава в съзнанието ми се бе загнездила несигурност. Но сега вече можех окончателно да я отхвърля. Направих го с удоволствие и с дълбоко чувство на облекчение. Каквото и да беше причинило изчезването на „Елеанор“, Аристид нямаше нищо общо. Изведнъж изпитах симпатия към този груб стар човек и го потупах дружески по рамото.

— Това заслужава чашка дьовиноаз — казах му. — Аз черпя.

Аристид смачка цигарата си в пепелника.

— Няма да откажа.

Идването на сестра ми за Коледа предизвика известно въодушевление. Не само заради момчетата, които спечелиха възхищението на всички от Поент Гризнос до Лез Имортел, но най-вече защото това обнадежди онези, които още чакаха. Докато моето завръщане възбуди подозрения, нейното — предвид времето, което бе избрала, момчетата и обещанието за по-добро бъдеще — предизвика единствено одобрение. Дори бракът й с усиниерец се възприемаше добре: Марен Брисман беше богат — или поне чичо му беше, и поради липсата на други роднини се предполагаше, че Марен ще наследи всичко. Всички смятаха, че Адриен се е наредила много добре.

— Няма да сбъркаш, ако последваш примера й — посъветва ме Капюсин, докато хапвахме сладкиши в караваната й. — Няма да е зле да се омъжиш. От това живее островът, от сватби и деца, не само от риболов и търговия.

Аз свих рамене. Макар че повече не се бях чувала със сестра си, след разговора на трапа на „Брисман 1“ изпитвах неудобство, непрекъснато се питах за своите и за нейните мотиви. Наистина ли използвах баща си като извинение да се скрия от света? Дали начинът на живот на Адриен беше най-правилният?

— Ти си добро момиче — каза Капюсин, като се намести удобно на стола си. — Вече достатъчно помогна на баща си. И на Ле Салан. Сега е време да направиш нещо за себе си — тя се изправи и ме изгледа критично. — Ти си хубаво момиче, Мадо. Виждала съм как те гледа Гислен Геноле, а и някои други… — опитах се да я прекъсна, но тя плесна ръце с престорен гняв. — Вече не се зъбиш на хората както преди — продължи Капюсин. — Не обикаляш с вирнат нос, сякаш очакваш някой да те предизвика. Хората вече не те наричат Кокошката.

Това беше вярно, дори аз го бях забелязала.

— Освен това пак си започнала да рисуваш. Нали?

Погледнах останките от охреножълто под ноктите си и изпитах нелепо чувство на вина. В края на краищата не правех кой знае какво — малко рисунки и скици, недовършени платна в стаята ми. Флин се оказа неочаквано подходящ за рисуване. Открих, че съм запомнила чертите му по-добре, отколкото на останалите. Разбира се, това беше естествено: аз прекарвах доста време в компанията му.

Капюсин се усмихна.

— Е, отразява ти се добре — заяви тя. — Помисли малко за себе си за разнообразие. Престани да носиш целия свят на плещите си. Приливът се обръща без твоето разрешение.