Джоан Харис
Крайбрежие (43)

41

През първата седмица на юни училището затвори за лятната ваканция. Това по традиция слагаше началото на туристическия сезон и ние започнахме да следим пристигането на „Брисман 1“ с подновен интерес. На Лоло винаги можеше да се разчита да наглежда пристанището и двамата с Дамиен се редуваха да наблюдават крайбрежната алея с пресилено безгрижие. Ако някой забележеше интереса им, те просто не коментираха. Ла Усиниер се печеше кротко на слънцето, което беше станало жарко, наводненият преди време Кло дю Фар ожесточено пукаше под краката и правеше ходенето по него болезнено, а минаването с велосипед рисковано. „Брисман 1“ пристигаше ежедневно с шепа туристи на борда и Ле Салан се кипреше и суетеше като годеница, чакала твърде дълго да мине под венчило. Ние бяхме готови, повече от готови, имахме достатъчно време на разположение, за да размишляваме за това колко енергия и пари сме вложили в обновяването на Ле Салан и колко много сме заложили на карта. Нервите ни се изопваха.

— Сигурно не си раздал достатъчно обяви — зъбеше се Матиас на Аристид. — Знаех си, че трябва да изпратим някой друг!

Аристид се сопна:

— Раздадохме ги до една! Дори ходихме в Нант.

— Естествено, разхождали сте се из града, вместо да се грижите за бизнеса.

— Стар козел, хе! Аз ще ти покажа къде да си завреш обявите — Аристид побърза да стане, готов да замахне с бастуна. Матиас посегна да вземе стол. Можеше пак да се върне старата вражда, ако Флин не се беше намесил с предложение да отидат още веднъж до Фромантин.

— Така ще проверите какво става — кротко каза той. — Може би туристите се нуждаят от малко убеждаване.

Матиас погледна скептично.

— Няма да позволя на тия Бастоне да се разхождат до Фромантин за моя сметка — отсече той. Очевидно си представяше спокойното крайбрежно градче като място на разврат и изкушения.

— Можете да отидете и двамата — предложи Флин. — Да се държите под око.

— Това е умно.

Макар и неловко, сътрудничеството беше възстановено. Решено бе Матиас, Ксавие, Гислен и Аристид да се качат заедно на ферибота за Фромантин в петък сутринта. Петък е ден за туризъм, каза Аристид, началото на почивните дни. Рекламните табели бяха хубаво нещо, но не можеха да се сравнят с глашатай на трапа. В петък вечер, както четиримата обещаха, всичките ни проблеми щяха да свършат.

Това означаваше, че трябва да убием цяла седмица време. Чакахме нетърпеливо, старците на шах и бира при Анжело, по-младите на риболов край Ла Гулю, където уловът беше по-добър, отколкото на Поент.

Мерседес ходеше на плаж в горещите дни, като излагаше на показ щедрите си извивки в леопардов бански костюм. Няколко пъти забелязах Дамиен да я гледа през бинокъл. Предположих, че не е единственият.

В петък следобед половината село чакаше на кея, за да посрещне завръщането на „Брисман 1“. Дезире. Омер. Капюсин. Тоанет. Илер. Лоло и Дамиен. Флин беше там, леко скептичен както винаги, и ми намигна, щом го погледнах. Дори Мерседес беше там, уж за да посрещне Ксавие, с къса оранжева рокля и сандали на невъзможно високи токове. Омер я следеше отблизо със смесица от безпокойство и одобрение. Мерседес се правеше, че не забелязва.

Клод Брисман също гледаше, седнал над нас на терасата на Лез Имортел. Виждах го от пристана — монолитна фигура в бяла риза и рибарски каскет, с чаша в ръка. Позата му беше отпусната, изразяваше очакване. Беше прекалено далеч от мен, за да видя лицето му. Капюсин видя, че го гледам, и се усмихна наперено.

— Като пристигне фериботът, ще се чуди откъде му е дошло.

Не бях толкова убедена. Брисман знаеше повечето неща на острова и макар че не можеше да промени кой знае какво, бях напълно сигурна, че каквото и да се случи, няма да го изненада. Тази мисъл ме накара да се почувствам неудобно, както когато усещаш, че те наблюдават. Всъщност, колкото повече мислех за тази неподвижност на силуета на терасата, толкова повече се убеждавах, че той наистина ме наблюдава с особена, прозорлива настойчивост. Това никак не ми харесваше.

Ален погледна часовника си.

— Закъснява.

Петнайсет минути, не повече. Но докато чакахме, докато се потяхме и примигвахме на блясъка от водата, те ни се сториха часове. Капюсин бръкна в джоба си за шоколадче и го изяде на три бързи, нервни хапки. Ален отново погледна часовника си.

— Трябваше аз да отида — промърмори той. — Оставиш ли на тях, всичко ще оплескат.

Омер се намръщи.

— Не чух да изявяваш желание, хе!

— Виждам нещо! — извика Лоло от самия бряг.

Всички погледнаха. На млечния хоризонт — бяла диря.

— Фериботът!

— Не се блъскай, хе!

— Там е! Точно зад шамандурата.

Измина още половин час, докато се приближи на достатъчно разстояние, за да различим отделни детайли. Лоло имаше бинокъл, през който се изредихме да гледаме. Плаващият пристан се люлееше под краката ни. Малкият ферибот направи широк завой към Лез Имортел, като остави след себе си бял улей. Когато се приближи още повече, видяхме, че на палубата гъмжи от народ.

— Туристите!

— Толкова много!

— Нашите туристи!

Заплашително надвесен над парапета, така че можеше да падне, стоеше Ксавие. Тънкият му далечен глас долетя до нас през цялото пристанище, докато той махаше като обезумял над опасния парапет.

— Успяхме, хе! Успяхме! Мерседес! Успяхме!

От терасата на Лез Имортел Клод Брисман гледаше равнодушно, като току поднасяше чашата към устните си. Най-после „Брисман 1“ свали трапа и туристите се изсипаха на пристанището. Аристид, подпрян с цялата си тежест на внука си, но с победоносна усмивка, закуцука по трапа, откъдето Омер и Ален го вдигнаха на рамене и се присъединиха към общия хор. Капюсин разгъна плакат с надпис: „Към Ле Салан“. Лоло, който никога не се отказваше да спечели някоя пара, докара дървена количка иззад стената и започна да крещи:

— Носач! Доставяме багаж в Ле Салан на ниски цени!

На борда на ферибота имаше трийсетина души, може би повече. Студенти, семейства, двойка старци с куче. Деца. Чувах смях откъм пристанището, викове, някои на чужди езици. Между прегръдките и потупването по гърба героите обясниха за загадъчния провал на първите ни опити за реклама: изчезването на плакатите ни, коварството на туроператора във Фромантин (впоследствие разкрит като усиниерски колаборационист), който, макар че уж беше на наша страна, бе разкрил всяка подробност от плана ни на Брисман и беше направил всичко възможно да отклони туристите от Ле Салан.

През улицата забелязах Жожо льо Гоелан да стои със зяпнала уста и със забравен фас от цигара между пръстите. Собствениците на магазини също се бяха скупчили да видят каква е тази шумотевица. Виждах кмета Пинос да стои на вратата на „Ша Ноар“, а Жоел Лакроа да седи на червения си мотор, двамата загледани в малката ни групичка с нарастващо учудване.

— Велосипеди под наем! — викаше Омер Просаж. — Нагоре по пътя, велосипеди за Ле Салан!

Ксавие, поруменял от триумф, си проправи път по трапа към Мерседес и я притисна в прегръдките си. Ако в нейната прегръдка липсваше топлота, Ксавие като че ли не забеляза. Двамата с Аристид размахваха листа хартия.

— Предплата! — крещеше Аристид от раменете на Омер. — За твоята къща, Просаж, и за твоята, Геноле, и петима на къмпинг при теб, Тоанет, и…

— За единайсет души, хе! И още ще има!

— Успяхме! — възкликна Капюсин с възторг.

— Справиха се — изписка Тоанет, обви ръце около Матиас Геноле и звучно го целуна.

— Ние се справихме — поправи я Ален, прегърна ме и ме завъртя във внезапен изблик на чувства. — Ле Салан!

— Ле Салан, хе!

— Ле Салан!

Не знам защо се обърнах да погледна назад. От любопитство може би или от желание да позлорадствам. Това беше нашата победа, нашият звезден миг. Може би просто ми се прииска да видя лицето му.

Аз бях единствената. Докато приятелите ми вървяха напред, пееха, крещяха, викаха, аз се обърнах само за миг, за да погледна на хотелската тераса, където седеше Брисман. От игра на светлината лицето му се озари. Сега той стоеше изправен, вдигнал чашата си в мълчалив ироничен тост.

— Ле Салан!

И гледаше право към мен.