Джоан Харис
Крайбрежие (26)

24

Аристид, Матиас, Ален, Омер, Тоанет, Ксавие и аз слушахме мълчаливо, докато Флин обясняваше. После Аристид избухна:

— Арка? Казваш, че иска да построим арка?

Флин сви рамене.

— Не точно. Това е изкуствен риф, плаваща стена. Както искате го наречете, но виждате ли как действа? Пясъкът тук — той посочи далечината към Ла Жьоте — вместо да се изтегля от брега, ще се връща в Ла Гулю. Това е запушалка, ако щете, която ще попречи на Ле Салан да изтече в морето.

Последва ново продължително, стъписано мълчание.

— И ти мислиш, че Светицата е оставила това? — каза Ален.

— Че кой друг? — невинно попита Флин.

Матиас се намеси:

— Тя е нашата Светица — бавно произнесе той. — Помолихме я да ни спаси. Това сигурно е нейният начин да ни отвърне.

Още няколко души кимнаха. Звучеше разумно. Очевидно изчезването на Светицата бе изтълкувано неправилно: трябвало й е време, за да проучи нещата.

Омер погледна Флин.

— Но ние нямаме с какво да вдигнем стена — възрази той. — Виж колко ми струваше само да докарам камък за вятърната мелница. Струваше ми цяло състояние.

Флин поклати глава.

— Изобщо не ни трябва камък — каза. — Трябва да е нещо леко, което да плава. А и това не е крайбрежна стена. Крайбрежната стена може само да спре ерозията, и то за известно време. Но това е много по-добро. Една плаваща преграда, ако е правилно разположена, сама се подсигурява. С течение на времето.

Аристид поклати глава.

— Изобщо няма да върши работа. Поне в близките десет години.

Но Матиас изглеждаше заинтригуван.

— Мисля, че може да стане — бавно каза той. — Но какво ще правиш с материалите? Не можеш да направиш преграда от плюнка и хартия, Руже. Дори ти не можеш.

Флин се замисли за момент.

— Гуми — каза той. — Автомобилни гуми. Те не потъват, нали? Можеш да ги вземеш без пари от всеки автосервиз. На някои места дори ти плащат, за да ги махнеш. Превозваш ги, омотаваш ги с вериги…

— Превозваш ги? — прекъсна го Аристид. — С какво? За това, което предлагаш, ще ти трябват стотици, може би хиляди гуми. Какво…

— Ей го „Брисман 1“ — предложи Омер Ла Патат. — Може би ще ни разрешат да го наемем.

— Да плащаме на усиниерец! — избухна Аристид. — Ето това ще бъде чудо!

Ален го изгледа продължително, като мълчеше.

— Дезире беше права — каза той накрая. — Вече изгубихме твърде много. Твърде много от всичко.

Аристид се завъртя на бастуна си и застана с гръб, но се виждаше, че продължава да слуша.

— Не можем да си върнем всичко изгубено — продължи Ален с тих глас. — Но можем да се погрижим да не губим повече. Да наваксаме изгубеното време — докато говореше, той гледаше към Ксавие. — Трябва да се борим с морето, не помежду си. Длъжни сме да помислим за семействата си. Мъртвите са си мъртви, но всичко се връща. Ако му позволим да се върне.

Аристид го погледна, без да каже нищо. Омер, Ксавие, Тоанет и останалите ги наблюдаваха в очакване. Ако Геноле и Бастоне приемеха идеята, тогава всички щяха да последват примера им. Матиас вдигна поглед, непроницаем над генералските му мустаци. Флин се усмихна. Аз затаих дъх.

После Аристид кимна едва забележимо — на острова това се счита за демонстрация на уважение. Матиас кимна в отговор. Двамата си стиснаха ръцете.

Отпразнувахме решението им под каменния взор на Марин дьо ла Мер, светицата покровителка на всичко изгубено в морето.