Джоан Харис
Крайбрежие (28)

26

За човек от континента сигурно е трудно да разбере. В края на краищата пясъкът обикновено не служи като метафора за постоянство. Написаното в пясъка се заличава. Пясъчните замъци, изграждани с любов, с един замах рухват на земята. Пясъкът е упорит и непостоянен. Той изтърква скалите и поглъща стени под дюните си. Никога не остава неизменен. На Льо Дьовен пясъкът и солта са всичко. Храната ни расте осолена в почвата, от пашата по дюните овцете и козите ни имат крехка, солена плът. Тук пясъкът изгражда тухлите и хоросана. От пясък са огнищата и пещите ни. Островът е променял очертанията си хиляди пъти. Той се мени зигзагообразно при Нид’Пул, като всяка година губи части от себе си. Пясъкът ги възстановява, измива се от Ла Жьоте, обикаля острова като опашка на русалка и незабележимо се мести от едната страна към другата, пени се бавно като пресечено мляко, мята се, въздиша, претъркулва се. Каквото и да се промени, винаги ще има пясък.

Казвам това, за да могат хората от континента да разберат въодушевлението, което изпитвах през тези няколко седмици, а и след това. През първата седмица крояхме планове. След това работихме, и още, и още. Ставахме в пет сутринта и приключвахме късно вечерта. Когато времето беше хубаво, работехме до късна нощ, когато имаше силен вятър или дъжд, пренасяхме работата на закрито — в хангара за лодки, във вятърната мелница на Омер, в изоставен склад за картофи, — само и само да не губим време.

Омер отиде с Ален в Ла Усиниер, за да наемат „Брисман 1“, като обясниха, че им трябва за доставка на строителни материали. Клод Брисман се оказа услужлив: сезонът беше свършил и освен за спешни случаи фериботът се използваше само веднъж в седмицата за превозване на хранителни стоки и продукция от рибената фабрика. Аристид знаеше един склад за автомобилни гуми по пътя за Порник и уреди транспорт до „Брисман 1“, като използва същата фирма за превоз, която обикновено извозваше консервите скумрия от фабриката. Решено бе отец Албан да се заеме със счетоводството — той беше единственият човек, срещу когото нито Бастоне, нито Геноле имаха възражения. Впрочем, каза Аристид, дори хората от континента ще се замислят, преди да измамят свещеник.

Финансирането дойде от най-неочаквани източници. Тоанет извади трийсет златни луидора, скрити в чорап под дюшека — пари, за които дори семейството й не знаеше. Аристид Бастоне дари две хиляди франка от спестяванията си. За да не остане по-назад, Матиас Геноле предложи две хиляди и петстотин франка. Останалите дадоха по-скромни суми: двеста франка от Омер плюс пет чувала цимент, петстотин от Илер, още петстотин от Капюсин. Анжело не даде пари, но обеща безплатна бира за всички работници, докато трае строежът. Това осигури допълнителна работна ръка, макар че на Омер няколко пъти трябваше да се напомня да прекарва повече време в работа, отколкото в бара.

Обадих се на хазяйката си в Париж и й казах, че няма да се върна. Тя се съгласи да закара мебелите ми на склад и да ми изпрати някои неща, от които имах нужда — дрехи, книги и материали за рисуване, — по влака до Нант. Изтеглих остатъка от спестяванията си и закрих сметката. Нямаше да се нуждая от банкова сметка в Ле Салан.

Преградата, както обясни Флин, трябваше да се изгражда на части. Всяка част се състоеше от сто и петдесет автомобилни гуми, наредени и привързани една за друга с авиационни кабели, поръчани от континента. Трябваше да има общо дванайсет такива модула, сглобени на сушата, а после при отлив наредени край Ла Жьоте. Късове бетон, подобни на тези, които се използват за закотвяне на лодките, трябваше да се потопят в морето като котви, привързани с допълнителен кабел за модулите. Само с един крик — този на баща ми — за пренасяне на тежките материали работата вървеше трудно и няколко пъти трябваше да спираме, тъй като не успявахме да доставим навреме необходимите материали, но всеки правеше каквото може.

Тоанет носеше топли напитки на работниците на Поент. Шарлот правеше сандвичи. Капюсин навлече комбинезон и плетена шапка и се присъедини към групата за бъркане на цимент, като засрами някои от мъжете. Мерседес прекарваше часове наред на дюната, като уж служеше за вестоносец, а всъщност като че ли проявяваше по-голям интерес към работещите мъже. Аз управлявах крика. Омер подреждаше гуми, докато Гислен Геноле ги наместваше в гнезда от щайги. По време на отлив голяма група от деца, жени и стари хора копаеха дълбоки дупки за бетонните котви, а ние използвахме трактора с ремаркето, за да пренесем котвите до Ла Жьоте, като отбелязвахме местата с шамандури. Лодката на Бастоне „Сесилия“ излизаше в морето при прилив, за да следи движението на модулите. А през цялото това време Флин обикаляше между нас с листа хартия в ръце, като измерваше разстояния, пресмяташе ъгли и скорост на вятъра, мръщеше се на теченията, които минаваха напречно и завиваха към Ла Гулю. Светицата ни надзираваше от своята ниша на Поент Гризнос, а камъкът под нея белееше от петна восък. Земята отдолу бе осеяна с дарове — сол, цветя, чаши вино. Аристид и Матиас се дебнеха един друг в състояние на временно примирие, като всеки се стараеше да задмине другия в стремежа си да бъде полезен. Със своя дървен крак старият Бастоне не можеше да върши никаква тежка работа и затова пришпорваше нещастния си внук — превъзхождан числено от двамата Геноле — да се труди все повече и повече.

С напредването на работата забелязах, че състоянието на баща ми се подобрява с всеки изминал ден. Той вече не прекарваше толкова време в Ла Буш, вместо това наблюдаваше останалите, като рядко помагаше активно в работата. Често го виждах — масивен силует на върха на дюната, безжизнено неподвижен. У дома се усмихваше по-често, а няколко пъти се случваше дори да ми отговаря едносрично. Долавях промяна дори в природата на мълчанието му, погледът му вече не беше така празен. Понякога вечер стоеше до късно, слушаше радио или ме гледаше как драскам бегли рисунки в скицника си. Веднъж или два пъти ми се стори, че забелязвам известен безпорядък сред рисунките си, сякаш някой ги беше разглеждал. След това започнах да оставям скицника на лесно място, за да го прелиства когато пожелае, макар че той никога не го правеше в мое присъствие. Това е начало, казвах си аз. Дори у Дебелия Жан нещо вече като че ли се готвеше да изплува на повърхността.

И, разбира се, Флин. Случи се, преди да го осъзная, скришом, малко по малко — постепенна ерозия на защитните ми сили, която ме завари стъписана и неподготвена. Започнах да се улавям, че го наблюдавам, без да знам защо, че изучавам израженията на лицето му, сякаш се готвя да му правя портрет, че го търся в тълпата. Почти не бяхме говорили от онази сутрин след чудото, но нещо като че ли се бе променило между нас. Поне аз мислех така. За това имаше ред причини. Сега забелязвах неща, които ми убягваха по-рано. Бяхме обединени от общата задача. Потяхме се един до друг, докато подреждахме гуми, прогизвахме до кости от надигащия се прилив, докато се мъчехме да наместим модулите. Пиехме заедно при Анжело. И имахме обща тайна. Тя ни свързваше. Правеше ни заговорници, почти приятели.

Когато се наложеше, Флин беше добър слушател, а също неизчерпаем извор на забавни анекдоти и небивали истории, легенди от Англия, Индия и Мароко. Много от тях бяха измислени, но той беше пътувал, познаваше различни места и хора, ястия и обичаи, реки и птици. Чрез него аз също пътувах по света. Но винаги чувствах, че има някакво скришно място, до което нямам достъп. Не знаех защо това ме смущава. Ако Флин ме попиташе какво точно искам от него, вероятно бих се затруднила да му отговоря.

Домът, който си бе направил в стария бункер, беше удобен, но импровизиран. Голямо вътрешно помещение, почистено и варосано, с прозорец към морето, столове, маса, легло, всичко измайсторено от крайбрежни отломки. Общото впечатление беше странно, но някак приятно като самия стопанин — по маджуна на прозорците бяха налепени мидени черупки, столовете бяха направени от автомобилни гуми, покрити с корабно платно. От тавана висеше хамак, приспособен от някогашна рибарска мрежа. Отвън боботеше генератор.

— Не мога да повярвам, че си направил къща от това място — отбелязах аз, когато го видях. — Преди беше куб от бетон, пълен с пясък.

— Е, не можех да остана завинаги у Капюсин — каза той. — Хората започнаха да говорят — Флин замислено подреждаше с крак мидени черупки на бетонния под. — Бива ме за изгнаник, нали? С всички домашни удобства.

Стори ми се, че в думите му долових тъжна нотка.

— Изгнаник? За такъв ли се смяташ?

Флин се разсмя.

— Забрави.

Не забравих, но знаех, че не мога да го накарам да говори, ако не иска. Мълчанието му обаче не попречи на въображението ми да заработи. Дали не бе дошъл на Льо Дьовен, за да избяга от проблеми със закона? Възможно беше: хора като Флин винаги плават твърде близо до вятъра, а и аз често се питах как изобщо се е озовал на Льо Дьовен, малък остров, неотбелязан дори на картата.

— Флин — престраших се аз накрая.

— Да?

— Къде си роден?

— На място като Ле Салан — отговори той безгрижно. — Малко селце по крайбрежието на Кери. Място с плаж и нищо повече.

Значи все пак не беше англичанин. Зачудих се какви други погрешни заключения съм си направила за него.

— Никога ли няма да се върнеш там? — беше ми трудно да проумея как може да не го е грижа къде е родното му място, виждах в него съмишленик, който трябваше да споделя и влечението ми към дома.

— Да се върна? Господи, не! За какво да се връщам?

Аз го погледнах.

— За какво дойде тук?

— Да търся пиратско съкровище — отвърна Флин със загадъчен глас. — Милиони франкове, цяло състояние в дублони. Щом го откопая, ще се махна — фют! — начаса. И после — здравей, Лас Вегас! — той се усмихна широко. И въпреки това пак ми се стори, че долових онази нотка на тъга, почти съжаление, в гласа му.

Отново се огледах из стаята и за пръв път осъзнах, че въпреки приветливия й вид там не се вижда нито една лична вещ, нито една снимка, книга, писмо. Той можеше да си тръгне още утре, казах си аз, без да остави и намек за това кой е бил и накъде е тръгнал.