Джоан Харис
Крайбрежие (32)

30

Веднага щом стигнах в селото, разбрах, че нещо се е случило. Витаеше във въздуха — едва доловимо напрежение, повей от чуждо място. Бях тичала по целия път от Ла Гулю с моята шепа пясък, като я стисках така силно, че се беше отпечатала като татуировка на дланта ми. И когато заобиколих голямата дюна в посока към изоставената работилница на Дебелия Жан, почувствах как нещо ледено се впива в сърцето ми.

Пред къщата стояха петима души — трима възрастни и две деца. Всичките бяха мургави, мъжът носеше арабска роба под тежкото зимно палто. Децата — и двете момчета, мургави, но с избелели от слънцето коси — изглеждаха на около осем и шест години. Докато ги наблюдавах, мъжът отвори вратата, влезе и жените го последваха.

Едната беше дребна и незабележима, с жълт бурнус на главата. Тя вървеше след двете деца и бърбореше на език, който не разбирах.

Втората жена беше сестра ми.

— Адриен?

Последния път, когато я видях, беше на деветнайсет, наскоро омъжена, слаба и хубава с онази надменна, циганска красота като на Мерседес Просаж. И сега беше същата, макар да ми се стори, че годините я бяха направили по-сурова, предпазлива, резервирана. Дългата й коса беше изправена и къносана. Мургавите й китки бяха окичени със златни гривни. Като чу гласа ми, тя се обърна.

— Мадо! Колко си пораснала! Как разбра, че сме пристигнали? — прегръдката й беше кратка, с аромат на пачули. Марен ме целуна по двете бузи. Приличаше на чичо си като по-млад, но с по-нежна брадичка и по-строен, без капка от неустоимия опасен чар на Клод.

— Нямах представа.

— Е, знаеш какъв е баща ни. Не говори много.

Тя взе на ръце по-малкото от момчетата и ми го подаде. Детето се мъчеше да се отскубне.

— Не си виждала моите малки мъже, нали, Мадо? Това е Франк. А този… този е Лоик. Кажи „здравей“ на леля Мадо, Лоик.

Момчетата ме гледаха втренчено с еднакви мургави и безизразни лица, но не казаха нищо. Дребната жена с бурнус, която ми заприлича на бавачка, забърбори неудържимо на арабски. Нито Марен, нито Адриен я представиха и тя като че ли се стъписа от поздрава ми.

— Направила си това-онова по къщата — каза Адриен, като огледа наоколо. — Миналия път, когато идвахме, беше в окаяно състояние. Направо се разпадаше.

— Миналия път? — доколкото ми беше известно, тя и Марен не се бяха връщали нито веднъж.

Но Адриен вече отваряше вратата към кухнята. Дебелия Жан стоеше на прозореца и гледаше навън. Зад него се виждаха останки от закуската — хляб, студено кафе, отворено бурканче със сладко, — които с укор очакваха завръщането ми.

Децата го изгледаха с любопитство. Франк прошепна нещо на Лоик на арабски и двете момчета се изкикотиха. Адриен се приближи към него.

— Папа?

Дебелия Жан бавно се обърна. Клепачите му увиснаха.

— Адриен — каза той. — Радвам се да те видя.

После се усмихна и си наля чаша студено кафе от каната на масата. Адриен не се изненада от поздрава му, разбира се. Защо да го прави? Тя и Марен го прегърнаха почтително. Двете момчета се отдръпнаха и се закикотиха. Бавачката кимна и се усмихна със сведени очи. Дебелия Жан махна с ръка за още кафе и аз направих, доволна, че имам извинение да се заема с друго. Ръцете ми тромаво се суетяха с водата, захарта. Чашите се изплъзваха от ръцете ми като риби.

Зад гърба ми Адриен говореше за децата си на висок момичешки глас. Момчетата си играеха на килима край огъня.

— Кръстихме ги на вас, папа — обясни Адриен. — На теб и на Малкия Жан. Кръщелните им имена са Жан-Франк и Жан-Лоик, но засега ги съкращаваме, докато пораснат достатъчно, за да използват пълните си имена. Виждаш ли, изобщо не сме забравили, че сме саланци.

— Хе.

Дори тази половин дума беше цяло чудо. Колко пъти от завръщането ми насам Дебелия Жан беше говорил с мен? Обърнах се с каната кафе в ръце, но баща ми гледаше улисан момчетата, които се търкаляха и се боричкаха на килима. Франк забеляза, че го гледат, и се изплези. Адриен се разсмя снизходително:

— Малка маймунка!

Баща ми се подсмихна.

Налях кафе на всички. Момчетата ядяха парчета сладкиш и ме гледаха с големите си кафяви очи. Бяха почти еднакви, като се изключи разликата във възрастта, с дълги светло кестеняви бретони, тънки крака и кръгли кореми под ярките си вълнени дрехи. Адриен говореше за тях с нежност, но забелязах, че всеки път, когато трябваше да се направи нещо — да се измият лепкавите им усти, да се избършат носовете им или да се съберат парчетата от някоя счупена чиния, — тя се обръщаше към бавачката.

— Толкова отдавна исках да се върна у дома — въздъхна Адриен и отпи от кафето си. — Но работата, папа, и децата… като че ли все нямаше удобен момент. Пък и там на никого не можеш да имаш доверие, знаеш ли? За тях европейците са наивници. Кражби, корупция, вандализъм — какво ли не. Не можеш да се обърнеш за една секунда.

Дебелия Жан слушаше. Пиеше кафето си, почти захлупил чашата с голямата си ръка. Той махна с ръка за още едно парче сладкиш. Отрязах го и му го подадох през масата. Не ми благодари. И все пак докато Адриен говореше, баща ми кимаше от време на време, като току издаваше типичното за острова възклицание „хе“. За него това беше истинско красноречие. После Марен заговори за работата си в Танжер, за търговията с антични керамични плочи, които понастоящем бяха хит в Париж, за възможностите за износ, за данъците, за изключително евтината работна ръка, за кръга от френски емигранти, към които и те принадлежат, за безскрупулните си конкуренти, за луксозните клубове, които посещават. Историята на техния живот се разгърна пред нас като топ искряща коприна. Плувни басейни, просяци, бани с водорасли, вечерни партии бридж, улични търговци, мръсни цехове. Прислужници за всяка домакинска работа. Майка ми щеше да бъде във възторг.

— И те се радват да работят, папа. Такъв е стандартът на живот там. Толкова нисък, толкова жалък. Ние им плащаме много повече, отколкото могат да спечелят при своите. Повечето от тях наистина са ни благодарни.

Погледнах нисичката бавачка, която усърдно бършеше лицето на Франк с влажна кърпа. Запитах се дали има свое семейство в Мароко, дали тъгува по дома. Франк се дърпаше и се оплакваше на арабски.

— Разбира се, имахме и проблеми — продължи Адриен. Пожар в складове, запален от недоволен конкурент. Загуби от милиони франкове. Дребни кражби и измами от недобросъвестни служители. Расистки надписи по стените на къщата им. Фундаменталистите завземат властта, казваше тя, искат да вгорчат живота на чужденците. Пък и трябва да мислят за децата… Преживели са много хубави моменти. Но сега е време да помислят за преместване другаде.

— Искам момчетата ми да получат най-доброто образование, папа — заяви Адриен. — Искам да знаят кои са. Струва си да се жертвам за това. Да можеше само маман да види… — тя млъкна, за да ме погледне. — Знаеш я каква беше — каза. — Никой не можеше да й казва какво да прави. Дори не позволяваше да й дадеш пари. Беше прекалено упорита.

Погледнах сестра си, без да се усмихвам. Спомних си колко се гордееше майка ми с работата си на чистачка, как ми разказваше за ризите от „Хермес“, които гладеше, и за костюмите от Шанел, които прибираше от химическо чистене, как когато намираше пари, паднали зад възглавниците на дивана, винаги ги оставяше в пепелника, защото да ги вземе би означавало да открадне.

— Ние й помагахме с каквото можем — продължи Адриен, като погледна Дебелия Жан. — Знаеш това, нали, папа? Толкова се тревожехме за теб, сам-самичък тук, папа.

Той направи заповеден жест: още кафе. Аз налях.

— Известно време ще останем в Нант. Докато се уредим. Марен има чичо там, братовчед на Клод, Аман. Той също се занимава с търговия на антики, вносител е. Ще ни помогне да се уредим, докато намерим нещо по-постоянно.

Марен кимна.

— Поне ще знаем, че децата са в добро училище. Малкият Жан-Франк почти не говори френски. Пък и двамата трябва да се научат да четат и пишат.

— А малкото бебе? — спомних си, че тя беше бременна, когато майка ми почина. И въпреки това изобщо не личеше да е раждала наскоро. Адриен открай време беше много слаба, но сега дори повече. Забелязах крехките костеливи китки и ръце, малките сенки под скулите й.

Марен ме погледна, сякаш ме обвиняваше.

— Адриен направи спонтанен аборт в третия месец — каза той носово. — Не говорим за това.

Изрече го така, сякаш аз лично бях допринесла за това.

— Съжалявам — промърморих.

Адриен се усмихна със свити устни.

— Няма нищо — каза тя. — Само една майка може да разбере — сестра ми протегна тънка мургава ръка и погали главата на едно от момчетата. — Не знам какво щях да правя без моите ангелчета.

Момчетата се изкикотиха и зашушукаха нещо на арабски. Дебелия Жан не можеше да им се нагледа.

— Можем да ги доведем пак през празниците — предложи Адриен с по-бодър глас. — Можем да дойдем на хубава дълга почивка.