Джоан Харис
Крайбрежие (48)

46

В средата на месеца приливите донесоха горещи бури, но тъй като те се ограничаваха само с екстравагантни демонстрации на разсеяни светкавици и няколко силни нощни дъждове, търговията не пострада. Отпразнувахме успеха си с фойерверки, уредени от Флин и платени от Аристид в съдружие с кмета Пинос. Не беше като грандиозните спектакли, които могат да се видят по крайбрежието, но в Ле Салан със сигурност за пръв път се случваше подобно нещо и всички дойдоха да гледат. Три гигантски огнени колела, достижими единствено с лодка и проектирани да блестят над водата, се въртяха над Бушу. На дюната имаше бенгалски огньове. Фойерверките украсяваха небето с гирлянди от пищни огнени цветя. Цялата илюминация продължи не повече от няколко минути, но децата бяха запленени. Лоло не беше виждал фойерверки никога досега и докато Летисия и другите деца от континента бяха по-малко заинтригувани, всеки се съгласи, че това са най-хубавите фойерверки, които някога е имало на острова. Капюсин и Шарлот изпекоха празнични сладкиши, които да раздадат на публиката, малко дьовиноазри, рула, пържени понички с мед и палачинки, напоени обилно със солено масло.

Флин, който беше планирал и осъществил малката илюминация почти съвсем сам, се прибра рано. Аз не го спрях: след последната ни среща в бункера почти не говорех с него. Както обикновено, всеки ден, когато минавах край бункера, проверявах за признаци на живот — дим от камината, пране, проснато да съхне на покрива — и чувствах леко отслабване на напрежението под ребрата ми, като виждах, че той все още е там. Но когато го срещах при Анжело или да лови риба в солния канал, или да гледа морето от покрива си, откривах, че почти нямам сили да отвръщам на поздрава му. Ако и да беше наранен или учуден от това, добре го прикриваше. Животът — поне за него — течеше нормално.

Баща ми отсъстваше от празненството. Адриен дойде с момчетата си, макар че те изглеждаха отегчени и разочаровани от забавленията и сладкишите, които радваха другите деца. Видях ги по-късно до един от големите огньове. С тях беше Дамиен, който изглеждаше неудовлетворен и сърдит: от Лоло разбрах, че между тях е имало някакво спречкване.

— Заради Мерседес — довери ми се Лоло отчаян. — Готов е на всичко, за да я накара го забележи. Само това го интересува.

Дамиен със сигурност се беше променил. Вродената му враждебност като че ли бе взела връх и сега той съвсем се беше отчуждил от стария си приятел. Ален също имаше проблеми с него. Той сам призна със смесица от досада и резервирана гордост:

— Винаги сме били такива, нали знаеш — каза ми веднъж. — Всички Геноле. Глави, пълни с камъни — въпреки това личеше, че е разтревожен. — Нищо не мога да направя с това момче. Не говори с мен. Някога двамата с брат си бяха неразделни, но дори Гислен не може да измъкне дума от него, нито да го накара да се усмихне. Ама и аз бях същият на неговата възраст. Ще го израсте.

Ален смяташе, че може би нов мотопед би разсеял Дамиен от тежките мисли.

— Ще го накара да стои настрана от ония усиниерци — добави той. — Ще го задържи в селото. Ще му даде нова тема за размисли.

Надявах се да е така. Винаги бях харесвала Дамиен въпреки неговата резервираност. Малко ми напомняше мен самата на тази възраст — подозрителна, надменна, навъсена. А на петнайсет първата любов е като лятна светкавица: ослепителна, ожесточена и бързо отминаваща.

Мерседес също будеше тревога. След обявяването на годежа тя беше станала по-чувствителна отвсякога, прекарваше часове затворена в стаята си, отказваше да яде, като ту подмамваше, ту отпъждаше своя злополучен годеник, така че Ксавие вече не знаеше какво да направи, за да й угоди.

Аристид отдаваше това на нервите й. Но имаше нещо повече: струваше ми се, че момичето освен изнервено прилича на болно, пушеше повече от обикновено и беше готово да избухне в сълзи по най-малкия повод. Тоанет ни разкри, че Мерседес и Шарлот са се скарали заради една булчинска рокля и вече не си говорят.

— Роклята е на Дезире Бастоне — обясни Тоанет. — Стара дантелена рокля с рязана талия, много хубава. Ксавие искаше Мерседес да я облече.

Дезире пазила роклята грижливо прибрана между чаршафи, ароматизирани с лавандула, още от своята сватба. Майката на Ксавие също я носила в деня, когато се омъжила за Оливие. Но Мерседес категорично отказала да я облече и когато Шарлот скромно настояла, дъщеря й вдигнала невиждан скандал.

Зли езици твърдяха, че Мерседес отказала роклята само защото била прекалено дебела, за да се напъха в нея, но това по никакъв начин не помогна за възстановяването на спокойствието в дома на Просаж.

През това време Флин и аз бяхме установили помежду си нещо като рутина. Не говорехме за промяната в отношенията си, сякаш признаването й би ни изложило на риск повече, отколкото всеки от нас искаше. В резултат на това нашата интимност се характеризираше с измамно безгрижие, като при ваканционен флирт. Ние съществувахме сред паяжина от невидими нишки, които никой от нас не се осмеляваше да престъпи. Разговаряхме, любехме се, плувахме заедно в Ла Гулю, ходехме за риба и изпичахме улова на малкото барбекю, което Флин беше направил в една кухина зад дюната. Съобразявахме се с границите, които сами си бяхме начертали. Понякога се питах дали моят страх е предизвикал налагането на тези ограничения, или неговият. Но Флин вече не говореше за заминаване.

Никой вече не чуваше слухове за Клод Брисман. Бяха го виждали с Пинос и Жожо льо Гоелан — веднъж в Ла Гулю и веднъж в селото. Капюсин каза, че се навъртали около нейната каравана, а Ален ги беше видял край бункера. Но доколкото знаехме, Брисман все още беше твърде зает с влагата в стените на Лез Имортел, за да планира нещо ново. Със сигурност никой не споменаваше за новия ферибот и повечето хора бяха склонни да вярват, че слухът за „Брисман 2“ е бил нечия шега — може би на Гислен.

— Брисман знае, че е загубил играта — каза Аристид победоносно. — Крайно време е и усиниерците да се почувстват победени. Късметът им изневери и те го знаят.

Тоанет кимна.

— Сега никой не може да ни спре. Светицата е на наша страна.

Но оптимизмът ни се оказа преждевременен. Само няколко дни по-късно аз се върнах в селото с малко скумрия за обяд на Дебелия Жан и заварих Брисман да ме чака под чадъра в двора. Пак беше с рибарския си каскет, но този път за случая бе сложил бяло ленено сако и вратовръзка. Краката му както обикновено бяха обути в избелели еспадрили. Между пръстите си държеше цигара „Житан“.

Баща ми седеше срещу него с бутилка „Мюскаде“ до лакътя. Три празни чаши стояха в очакване.

— Ето я и Мадо — Брисман с усилие стана от стола си. — Надявах се скоро да се присъединиш към нас.

— Какво правите тук? — учудването направи тона ми рязък и той ме погледна наранен.

— Дойдох да те видя, разбира се — зад печалното му изражение се криеше нещо присмехулно. — Обичам да бъда в течение на нещата.

— И аз така чух.

Брисман наля още вино в чашата си, след това напълни една за мен.

— На вас, саланци, доста ви е провървяло напоследък, а? Сигурно сте много доволни.

Аз запазих неутрален тон:

— Не се оплакваме.

Брисман се усмихна и гангстерските му мустаци се наежиха.

— Човек като теб може да ми потрябва в хотела. Млад и енергичен. Трябва да си помислиш за това.

— Като мен? Какво мога да правя аз?

— Ще се изненадаш, като разбереш — тонът му беше насърчителен. — Един художник-дизайнер — точно сега може да ми бъде от голяма полза. Можем да направим това-онова. Мисля, че ще ти се стори изгодно.

— Така ми е добре.

— Може би. Но обстоятелствата се променят, нали? Малко независимост може да ти дойде добре. Помисли за бъдещето — той се усмихна широко и побутна чашата към мен. — Ето. Пийни вино.

— Не, благодаря — аз посочих плика с рибата. — Трябва да я сложа да се пече. Става късно.

— Скумрия, а? — каза Брисман и стана. — Знам чудна рецепта за нея, с розмарин и сол. Ще ти помогна, така ще можем да си поприказваме.

Той ме последва в кухнята. Беше по-сръчен, отколкото предполагаше телосложението му, въртеше и изкормваше рибата с бързи ловки движения.

— Как върви бизнесът? — попитах аз, като запалих фурната.

— Не е зле — отвърна Брисман усмихнат. — Всъщност баща ти и аз тъкмо празнувахме.

— Какво празнувахте?

Брисман ме удостои с голяма ослепителна усмивка.

— Поливахме една сделка.

 

Бяха използвали момчетата, разбира се. Знаех, че баща ми би направил всичко, за да бъде близо до тях. Марен и Адриен се бяха възползвали от привързаността му, бяха заговорили за инвестиции и подтикнали Дебелия Жан да вземе назаем повече, отколкото можеше да върне. Запитах се каква част от земята им беше отстъпил.

Брисман чакаше търпеливо да кажа нещо. Долавях щедрия и хладен смях, с който бе изпълнено очакването му, погледа на сивите му очи, предпазлив като на котка. Без да ме пита, той започна да приготвя марината за рибата от олио, балсамов оцет, сол и стръкчета розмарин, откъснати от храстите пред вратата.

— Мадлен, би трябвало да сме приятели, знаеш ли — видът му трябваше да изразява печал — отпуснати челюсти и тъжно увиснали мустаци, — но в гласа му се долавяше смях. — Наистина, ние не сме много различни. И двамата сме борбени. И двамата сме предприемчиви. Не би трябвало да имаш такива предразсъдъци към мен. Сигурен съм, че заедно ще успеем. А аз съвсем искрено искам да ти помогна, знаеш. Винаги съм го правил.

Не го погледнах, осолих рибата и я увих във фолио, после я пъхнах в горещата фурна.

— Забрави маринатата.

— Аз не я готвя така, мосю Брисман.

Той въздъхна.

— Жалко. Щеше да ти хареса.

— За колко? — попитах аз накрая. — За колко ви я даде?

Брисман изпъшка.

— За колко ми я е дал? — повтори той с укор. — Никой нищо не ми е давал. Защо да го прави?

Документите бяха изготвени на континента. Баща ми се отнасяше почти с благоговение към непонятните хартии с подписи и печати. Юридическата терминология го объркваше. Макар че Брисман не навлезе в подробности, аз предположих, че се е договорил да вземе земя като гаранция за заем. Както обикновено. Това беше просто вариант на старата практика: краткосрочни заеми, които по-късно се изплащат с имот.

В края на краищата, както би казала Адриен, земята беше безполезна за баща ми. Няколко километра дюни между Ла Буш и Ла Гулю, изоставен заден двор — безполезен, поне доскоро.

Както подозирах през цялото време, студиото не беше платено от спестявания. Ремонтът на къщата, подаръците за момчетата, новите велосипеди, компютърните игри, сейлбордовете…

— Вие сте платили за всичко. Заели сте му парите.

Брисман сви рамене.

— Разбира се. Кой друг? — той заля листа маруля с оцет и сложи саликорния, месеста островна трева, използвана често за туршии, после я сипа в дървена купа, а аз започнах да режа домати. — Тук е хубаво да се сложи арпаджик — отбеляза той със същия добродушен тон. — Нищо друго не извлича така аромата от узрелия домат. Кажи ми, къде го държиш?

Не му обърнах внимание.

— А, ето го, при зеленчуците. Много е хубав, едър е. Виждам, че във фермата на Омер работите вървят добре. Това е златна година за всички в Ле Салан, нали? Риба, зеленчуци, туристи.

— Справяме се добре.

— Колко скромно. Хе. Това е почти чудо — той наряза арпаджика с бързи заучени движения. Миризмата беше остра, като от морето. — И всичко благодарение на хубавия плаж, който откраднахте. Ти и хитрият ти приятел Руже.

Внимателно оставих ножа на масата. Ръката ми леко трепереше.

— Внимавай. Нали не искаш да се порежеш?

— Не знам за какво говорите.

— Говоря за това, че трябва да внимаваш повече с ножа, Мадо — той се подсмихна. — Или искаш да ми кажеш, че не знаеш нищо за плажа?

— Плажовете се местят. Пясъкът се мести.

— Да, мести се, и понякога дори го прави по своя воля. Но не и този път, а? — Брисман разпери широко ръце. — О, не си мисли, че ти се сърдя. Аз съм изпълнен с възхищение от това, което направи. Ти извади Ле Салан от морето. Направи селото преуспяващо. Единственото, което правя аз, Мадо, е да защитавам интересите си, като се грижа да получавам своя дял. Наречи го компенсация, ако щеш. Ти ми я дължиш.

— Вие сте този, който предизвика наводненията — отвърнах му аз ядосана. — Никой не ви дължи нищо.

— О, не е така — Брисман поклати глава. — Откъде мислиш, че идват парите, а? Парите за бара на Анжело, за вятърната мелница на Омер, за къщата на Ксавие? Откъде според теб се е взел капиталът? Кой е положил основите на всичко това? — той махна към прозореца, като побра в мръсната си шепа Ла Гулю, селото, небето, искрящото море.

— Може и да е било така — казах аз. — Но това вече свърши. Ние се оправяме сами. Ле Салан вече няма нужда от вашите пари.

— Шшт — с пресилена съсредоточеност Брисман изля малко от маринатата върху доматите. Станаха изкусително ароматни. Представих си как щеше да ухае върху горещата риба, как оцетът с розмарин щеше да се изпари, зехтинът да зацвърти. — Ще се изненадаш, като видиш как се променя всичко, когато нещата опрат до печелене на пари — каза той. — Защо да се задоволяваме с двама туристи в задната стая, когато с малко повече капитал можем да направим от гаража лятна стая или да построим ред бунгала на някое празно място? Ти си вкусила успеха, Мадо. Наистина ли мислиш, че хората се задоволяват така бързо?

Известно време размишлявах над това в мълчание.

— Може и да сте прав — казах накрая. — Но аз все още не разбирам какво ще спечелите вие от това. Не можете да построите нещо голямо върху земята на баща ми.

— Мадлен — раменете на Брисман красноречиво увиснаха, всяка част от тялото му изразяваше укор. — Защо винаги търсиш скрит мотив? Защо просто не приемеш, че искам да помогна? — той разпери умоляващо ръце. — Между нашите две села има толкова малко доверие. Толкова силна вражда. Дори ти беше въвлечена в нея. Какво съм направил, за да заслужа такава мнителност? Давам пари в аванс на баща ти в замяна на земя, която не му е нужна — подозрения. Предлагам ти работа в Лез Имортел — подозрения. Опитвам се да прокарам мост между двете общности в името на семейството си — още повече подозрения. Хе! — той драматично махна с ръце. — Кажи ми. В какво ме подозираш сега?

Не му отговорих. Чарът му, пуснат изцяло в ход, беше силен и неустоим. Въпреки това знаех, че имам право да го подозирам. Брисман кроеше някакъв план — спомних си за „Брисман 2“, който бях видяла почти завършен преди шест месеца, сега готов да бъде пуснат на вода, и отново се запитах какъв ли е планът му. Той въздъхна тежко и разхлаби яката на ризата си.

— Аз съм стар човек, Мадо. И самотен. Имах жена. Малък син. Пожертвах и двамата заради амбициите си. Признавам, че някога слагах парите над всичко друго. Но парите остаряват. Губят блясъка си. Сега аз искам неща, които не могат да се купят с пари. Семейство. Приятели. Покой.

— Покой!

— Аз съм на шестдесет и четири години, Мадлен. Спя лошо. Прекалявам с пиенето. Машината започва да засича. Питам се дали си е струвало, дали парите са ме направили щастлив. Все по-често си задавам тези въпроси — той погледна фурната. Таймерът беше на нула. — Мадлен, мисля, че рибата ти се е опекла.

Сложи ръкавици и извади скумрията от фурната. Разгъна фолиото и изля останалата марината върху рибата. Замириса точно както си представях, сладко, горещо и вкусно.

— Ще те оставя да хапнеш на спокойствие, хе — той въздъхна театрално. — Обикновено се храня в хотела, знаеш ли? Мога да избера която маса си харесам, което ястие пожелая. Но апетитът ми — Брисман се потупа по стомаха, — апетитът ми не е какъвто беше някога. Може би видът на всички онези празни маси…

Не знам защо го поканих. Може би защото никой дьовинянин не отказва гостоприемството си. Може би защото думите му ме бяха трогнали.

— Защо не хапнете с нас? — предложих аз импулсивно. — Храната ще стигне за всички.

Но Брисман внезапно избухна в смях и коремът му се разтресе. Почувствах как бузите ми пламват от мисълта, че съм била манипулирана да покажа съчувствие, от което никой не се нуждае, и че жестът ми го е развеселил.

— Благодаря ти, Мадо — каза той накрая, като избърса сълзите в очите с крайчеца на кърпата си. — Каква мила покана! Но аз трябва да тръгвам. Днес имам да пека и друга риба.