Джоан Харис
Крайбрежие (66)

64

Островитяните не се доверяват на документи. Затова сме възложили на свещеника да пази тайните ни за странни раждания и жестока смърт, да се грижи за родословното дърво на всеки от селото. Информацията е общодостъпна, разбира се, поне на теория. Но тайната на изповедта лежи върху нея като печат и я погребва под праха. Тук никога не е имало компютър и никога няма да има. Вместо това има дебели книги, гъсто изписани с червеникавокафяво мастило и папки с цвят на плесен, съдържащи документи, станали трошливи от времето.

Подписите, разпрострени или сгушени в ъгъла на тези страници, съдържат цели истории: тук неграмотна майка е залепила розово листенце върху свидетелството за раждане на детето й, там мъжка ръка се е запънала на мястото за подпис върху смъртния акт на жена си. Бракове, мъртви раждания, смърт. Ето двама братя, убити от немците за превозване на черноборсаджийски стоки от континента, ето цяло семейство, починало от инфлуенца, на друга страница момиче — Просаж — е родила бебе от „баща неизвестен“. Отсреща друго момиче, четиринайсетгодишно, още дете, е починало при раждането на бебе с малформации, което не е оживяло.

Безкрайните истории не ми бяха скучни: странно, но дори ми действаха ободряващо. Да продължаваме да живеем сега ми се струваше странно героично, след като знаех, че накрая всички ще свършим така. Местните имена — Просаж, Бастоне, Геноле, Прасто, Брисман — маршируваха през страниците като войници. Почти забравих за какво бях дошла.

Отец Албан ме остави сама. Може би нямаше доверие на себе си. За известно време съвсем се изгубих сред историите на Льо Дьовен, докато светлината започна да отслабва и аз си спомних за какво съм дошла. Отне ми още един час да намеря това, което търся.

Все още не бях напълно сигурна какво е то и си губех времето да разглеждам родословното си дърво — подписът на майка ми, на който се натъкнах случайно на една от страниците редом до прилежния неграмотен подпис на Дебелия Жан, изпълни очите ми със сълзи. После — раждането на Дебелия Жан и на Малкия Жан, на една и съща страница с няколко години разстояние. Смъртта на Дебелия Жан и на брат му — „изгубени в морето“. Бавно преглеждах страниците, изписани толкова гъсто, че почти не се четеше написаното. Започнах да се питам дали не съм разбрала отец Албан погрешно и дали изобщо тук има нещо интересно за мен.

И тогава изведнъж го открих. Запис на брака между Клод Сен-Жозеф Брисман и Елеанор Маргарет Флин — два подписа с пурпурно мастило: краткото „Брисман“ последвано от пищното „Елеанор“ с голяма завъртулка на „л“, която се точеше почти до безкрайност и се вплиташе като бръшлян в имената отгоре и отдолу.

Елеанор. Произнесох го на глас, с вълнение.

Бях я намерила.

— Тя я намери, ma soeur.

— Знаех, че ще успее, ако се заеме с това.

Двете монахини стояха на вратата усмихнати като румени кукли. На слабата светлина те изглеждаха почти млади, очите им блестяха.

— Ти приличаш малко на нея, нали прилича, ma soeur. Тя прилича на…

— … Елеанор.

По-нататък беше лесно. От Елеанор започваше всичко и с „Елеанор“ свършваше. Възстановихме историята монахините и аз — в стаята с регистрите на църквата, запалили свещи, за да осветим старите документи, когато денят избледня.

Вече се бях досетила за част от историята. Сестрите знаеха останалото. Може би отец Албан беше загатнал нещо още тогава, когато монахините му помагаха с регистрите.

Това е островна история, по-зловеща от много други, но ние така сме свикнали да живеем сред скалите, че сме станали непоклатими като тях — поне някои от нас. Тя започва с двама братя, неразделни като раци — Жан-Марен и Жан-Франсоа Прасто. И, разбира се, с момиче, огнено и темпераментно. И страстно — личеше си по начина, по който подписът й се виеше и разпростираше на страницата, — непоправимо романтично.

— Тя не беше тукашна — обясни сестра Терез. — Мосю Брисман я доведе след едно от пътуванията си в чужбина. Тя нямаше родители, нямаше приятели, нито пари. Беше с десет години по-млада от него, почти дете…

— … но голяма хубавица — довърши сестра Екстаз. — Хубава и неспокойна, опасна комбинация…

— … но мосю Брисман беше толкова зает да печели пари, че след сватбата изобщо престана да я забелязва.

Той искал деца: всички островитяни искат. Но тя искала нещо повече. Не завързала приятелства с жените усиниерки — била прекалено млада и странна за техния вкус — и по цял ден седяла сама в Лез Имортел, гледала морето и четяла книги.

— О, тя обичаше историите — каза сестра Екстаз. — Четеше и ни разказваше…

— … за рицари и дами…

— … за принцове и дракони.

Там я видели братята. Дошли да вземат някакви материали за работилницата, в която строели лодки с баща си, а тя седяла там. Живеела на Льо Дьовен само от три месеца.

Малкия Жан бил импулсивен и се влюбил в нея от пръв поглед. Започнал да я посещава в Ла Усиниер, да сяда до нея на пейката и да й говори. Дебелия Жан я гледал безизразно, отначало с вял интерес, после с любопитство, може би малко ревност и накрая с отчаяна любов.

— Тя знаеше какво прави — каза сестра Терез. — Отначало си играеше — тя обичаше игрите. Малкия Жан беше още момче, след време щеше да я забрави. Но Дебелия Жан…

Баща ми, мълчалив човек с дълбока чувствителност, не бил като брат си. Тя го усетила и това я привлякло към него. Двамата се срещали тайно на дюните или в Ла Гулю. Дебелия Жан я научил да плава с лодка, тя му разказвала истории. Влиянието й се усещало в лодките, които той строял в задния си двор — в онези причудливи имена от книги и стихотворения, които никога не бил чел.

Но Брисман започнал да става подозрителен. Вината за това била най-вече на Малкия Жан: обожанието му не останало незабелязано в Ла Усиниер и макар че бил млад, бил много по-близко до възрастта на Елеанор, отколкото съпругът й. На Елеанор било забранено да ходи сама в Ле Салан и Клод се погрижил в Лез Имортел винаги да бъде в компанията на монахиня, която да я наглежда. Освен това Елеанор била бременна и Клод преливал от щастие.

Момчето се родило малко преждевременно. Тя го кръстила на Клод — островната традиция го изисква, — но с типичната си своенравност вписала в свидетелството за раждане още едно, тайно име, което никой не трябвало да вижда.

Никой не направил връзката. Дори баща ми — за него било непостижимо да разшифрова този сложен, витиеват почерк и в продължение на няколко месеца непокорството на Елеанор се изгубило в грижите за детето.

Но сега, когато имал син, Брисман станал още по-взискателен. Синовете са важно нещо на Льо Дьовен, много по-важно, отколкото на континента, където здравите деца са нещо обичайно. Сега си представях как се е чувствал. Как се е гордеел със сина си. Представях си как братята са го наблюдавали с презрение, вина, завист и копнеж. Винаги бях смятала, че баща ми мрази Клод Брисман за нещо, което Брисман му е причинил. Едва сега разбирах, че онези, които мразим най-много, са хората, към които ние самите сме прегрешили.

А Елеанор? Известно време тя искрено се стараела да се грижи изцяло за бебето. Но била нещастна. И тя като майка ми не могла да понесе живота на острова. Жените я гледали с подозрение и завист, мъжете не се осмелявали да я заговорят.

— Тя четеше и препрочиташе онези свои книги — каза ми сестра Терез, — но нищо не помагаше. Отслабна, изгуби живеца си. Беше като дивите цветя, които не бива да береш, защото във вазата повяхват и избледняват. Понякога говореше с нас…

— … но ние бяхме много стари за нея, дори тогава. Тя имаше нужда от живот.

Двете сестри кимнаха с блеснали проницателни очи.

— Един ден ни даде писмо, да го занесем в Ле Салан. Беше много, много неспокойна…

— … смееше се до припадък…

— … и на другия ден — фют! Тя и бебето изчезнаха.

— Никой не разбра как и защо…

— … макар че ние се досещаме, нали, ma soeur, нямаме право да изповядваме, обаче…

— … хората пак ни казват това-онова.

Кога ли е научил Малкия Жан? Дали е разбрал случайно, или тя сама му е казала, или пък го е видял; както аз го виждах трийсет години по-късно, записано в свидетелството за раждане на детето със собствения й едър и витиеват почерк?

Сестрите ме гледаха в очакване, и двете се усмихваха. Погледнах в свидетелството за раждане, разгърнато на масата пред мен, видях пурпурното мастило, името, изписано с едър почерк, с много завъртулки…

Жан-Клод Дезире Сен Жан-Франсоа Брисман.

Момчето беше син на Дебелия Жан.