Джоан Харис
Крайбрежие (5)

3

Селото беше пусто. Капаците на повечето прозорци бяха затворени — предпазна мярка срещу жегата — и къщите изглеждаха занемарени и изоставени като бунгала на плажа след туристическия сезон. Някои ми се виждаха небоядисвани още от времето, когато заминах; стените, в миналото варосвани всяка пролет, сега бяха станали безцветни от жулещия пясък. На един перваз от сандъче с изсъхнала пръст подаваше глава самотно мушкато. Някои къщи представляваха чисто и просто бараки от голи греди с ламаринени покриви. Сега си спомних, че ги имаше и преди, макар да не присъстваха в нито една от картините ми. Няколко плоскодънни лодки бяха изтеглени по канала на солницата, който водеше към селото от Ла Гулю, и приливът ги беше изтласкал в кафявата тиня. Две рибарски лодки стояха на котва по-навътре в морето. Веднага ги познах: „Елеанор“ на семейство Геноле, която баща ми беше построил заедно с брат си години преди да се родя, а по-нататък — „Сесилия“, която принадлежеше на съперниците на Геноле в риболова — Бастоне. От мачтата на някоя от лодките долиташе монотонно дрънчене — дрън-дрън-дрън — сякаш някакъв предмет, полюшван от вятъра, се удряше в нещо метално.

Наоколо нямаше почти никакви хора. За миг зърнах лице, което надничаше иззад капак на прозорец, чух затръшване на врата и гласове. Един старец седеше под чадър пред бара на Анжело и пиеше дьовиноаз, местен ликьор с аромат на билки. Веднага го познах — беше Матиас Геноле, с живи сини очи на фона на захабено и потъмняло като плавей лице, — но когато го поздравих, в погледа му не долових и следа от любопитство. Само проблясък на разпознаване, едва забележимо кимване, което в Ле Салан минава за любезност, после безразличие.

В обувките ми имаше пясък. Пясък се беше натрупал и край стените на някои от къщите, сякаш дюните се бяха вдигнали да превземат селото. Разбира се, и летните бури си бяха казали думата. Една от стените на старата къща, където живееше Жан Гросел, бе рухнала, по някои от покривите липсваха керемиди, а оттатък „Рю дьо л’Осеан“, където се намираха фермата и магазинчето на Омер Просаж и жена му Шарлот, земята изглеждаше подгизнала, в големите локви застояла вода се оглеждаше небето. Край пътя имаше тръби, по които водата се изливаше в ров, който на свой ред се изливаше в солния канал. До къщата работеше нещо като помпа, вероятно за да ускори процеса, и се чуваше боботене на генератор. Зад фермата усърдно се въртяха крилата на малка вятърна мелница.

В края на главната улица спрях до кладенеца при ковчега на Марин дьо ла Мер. Там имаше ръчна помпа, ръждясала, но още работеща, и аз изпомпах малко вода, за да си измия лицето. С почти забравен ритуален жест плиснах вода в каменната кана до ковчега и тогава забелязах, че малката ниша на Светицата е прясно боядисана, а на камъните са оставени свещи, панделки, броеници и цветя. Самата Светица стоеше сред тези дарове невъзмутимо, с непроницаемо лице.

— Казват, че ако целунеш краката й и плюеш три пъти, нещо изгубено ще се върне при теб.

Обърнах се така рязко, че за малко да падна. Зад мен стоеше едра, румена, засмяна жена с ръце на хълбоците, леко наклонила глава на една страна. На ушите й висяха лъскави позлатени халки, косата й блестеше със същия разкошен оттенък.

— Капюсин!

Беше поостаряла (когато заминах, тя наближаваше четирийсет), но тутакси я познах: Капюсин, по прякор Ла Пюс^[1], живееше в очукана розова каравана накрай дюните заедно с немирната си челяд. Никога не се бе омъжвала — с мъже се живее много изморително, детето ми, — но аз помнех музиката, която долиташе вечер откъм дюните, и плахите мъже, които упорито се правеха, че не забелязват малката каравана с набрани перденца и приветлива светлина на вратата. Майка ми не я харесваше, но Капюсин винаги се държеше мило с мен, черпеше ме с пияни вишни и ми разказваше всевъзможни скандални клюки. От всички на острова тя се смееше най-неприлично, всъщност беше единственият възрастен сред познатите ми, който се смееше на глас.

— Моят Лоло те е видял в Ла Усиниер. Каза, че се връщаш! — Капюсин се усмихна. — Ако това стане, ще започна да целувам Светицата по-често!

— Радвам се да те видя, Капюсин — усмихнах се аз. — Вече започвах да си мисля, че селото е опустяло.

— Ах, да — тя сви рамене. — Сезонът беше лош. Напоследък все така се случва — за миг лицето й помръкна. — Чух за майка ти, Мадо, съжалявам.

— Откъде разбра?

— Хе! Това е остров. Новини и клюки — с какво друго разполагаме тук?

Поколебах се, почувствах как сърцето ми се разтуптя.

— А… баща ми?

За миг усмивката й трепна.

— Както винаги — отговори Капюсин небрежно. После възвърна веселото си присъствие на духа и обви ръка около раменете ми. — Ела да пийнем по чашка дьовиноаз, Мадо. Можеш да отседнеш при мен. Имам едно свободно легло, откакто англичанинът си тръгна.

Вероятно на лицето ми се бе изписало стъписване, защото тя избухна в своя щедър и непристоен смях.

— Да не си помислиш нещо! Вече съм почтена жена — е, почти — тъмните й очи блестяха весело. — Но Руже ще ти хареса. Той дойде при нас през май и какво оживление предизвика! Не бяхме виждали такова нещо от времето, когато Аристид Бастоне улови риба с две глави. Този англичанин! — тя се подсмихна на себе си и поклати глава.

— Последния месец май ли?

Това означаваше, че е тук само от три месеца. За три месеца се беше сдобил с прякор.

— Хе! — Капюсин запали „Житан“ и всмука дима с удоволствие. — Един ден се появи без пукната стотинка в джоба, но вече кроеше планове за сделки. Намери си работа при Омер и Шарлот, само че тяхното момиче започна да се задява с него. Настаних го в караваната, докато си намери място за живеене. Изглежда, че освен всичко останало се беше сдушил със стария Брисман от Ла Усиниер — тя ме изгледа с любопитство. — Адриен се омъжи за племенника му, нали? Как я карат?

— Живеят в Танжер. Не ми се обаждат често.

— Танжер, а? Е, тя винаги е казвала, че…

— Та, говореше за приятеля си — прекъснах я аз. Щом помислех за сестра си, тонът ми ставаше рязък и злобен. — С какво се занимава?

— Има много идеи. Строи разни неща — Капюсин махна неопределено през рамо към „Рю дьо л’Осеан“. — Вятърната мелница на Омер например. Той я поправи.

Бяхме заобиколили дюната и сега виждах розовата каравана — същата, каквато я помнех, само малко по-очукана и потънала по-надълбоко в пясъка. Знаех, че по-нататък е къщата на баща ми, макар гъстият храсталак да я скриваше от поглед. Капюсин забеляза, че гледам натам.

— О, не бързай — отсече тя, хвана ме за ръка и ме поведе към падината, където стоеше караваната. — Имаме много да наваксваме. Дай на баща си малко време. Остави слуховете да се разнесат.

В Льо Дьовен слуховете са вид разменна монета. От това живее островът — от вражди между рибари съперници, незаконни деца, легендарни истории на самохвалковци, слухове и невероятни разкрития. Можех да си представя колко ценна съм сега в очите на Капюсин; в настоящия момент аз бях скъпа придобивка.

— Защо? — попитах, като продължавах да се взирам отвъд храстите. — Защо да не отида при него веднага?

Капюсин ме погледна загадъчно.

— Доста време мина, нали? Той е свикнал да бъде сам — тя бутна вратата на караваната, която се оказа отключена. — Влизай, миличка, ще ти разкажа всичко.

Караваната й ми се стори странно, по домашному уютна с тесния си, боядисан в розово интериор, дрехи, проснати върху всяка възможна повърхност, мирис на цигари и евтин парфюм. Въпреки очевидната си сладникава немарливост тя предразполагаше към споделяне на тайни.

Хората като че ли се разкриват пред Капюсин така, както никога не го правят пред отец Албан, едничкия свещеник на острова. Изглежда, будоарът, дори толкова стар и запуснат като този, допада на хората повече, отколкото изповедалнята. С възрастта Капюсин не беше станала по-уважавана жена, но въпреки това в селото винаги са гледали с добро око на нея. Подобно на монахините, тя знае твърде много тайни.

Говорихме си на кафе и сладки. Капюсин като че ли имаше неизчерпаем запас от малките захарни курабийки, наричани дьовиноазри, като между тях често палеше по някоя цигара „Житан“, пиеше кафе и похапваше от пияните вишни, които вадеше от огромна кутия с формата на сърце.

— Навестявам го по два-три пъти седмично — каза ми тя, като сипа още кафе в кукленски миниатюрните чашки. — Понякога му нося сладкиш или завъртам малко дрехи в пералнята.

Капюсин следеше реакцията ми и й стана приятно, когато й благодарих.

— Знаеш, хората говорят какво ли не — продължи тя. — Но няма нищо повече. Онова време отдавна отмина.

— Той е добре, нали?

— Знаеш какъв е. Не споделя много.

— Винаги е бил такъв.

— Да. Който го познава, разбира. Но той не се погажда с непознати. Не че ти… — побърза да се поправи Капюсин. — Не обича промените, това е всичко. Има си навици. Всеки петък вечер ходи при Анджело, пие дьовиноаз с Омер, като по часовник. Не говори много, разбира се, но е съвсем добре с главата.

Лудостта е същинска чума за островитяните. Някои семейства я носят в себе си като лош ген подобно на случаите на хемофилия, които се срещат в такива затворени общности. От много любов между братовчеди, казват усиниерците. Майка ми твърдеше, че затова Дебелия Жан е взел момиче от континента.

Капюсин поклати глава.

— А и не е лесно през това време на годината. Дай му малко въздух.

Разбира се. Денят на Светицата. Като дете двамата с баща ми често участвахме в подготовката за годишната церемония, като пребоядисвахме нишата й — в коралов цвят с традиционните звездички. Ние, саланците, сме суеверни хора, налага ни се да бъдем, макар че в Ла Усиниер подобни вярвания и традиции се считат за малко смешни. Разбира се, Ла Усиниер е на завет зад Ла Жьоте. Ла Усиниер не зависи от волята на приливите и отливите. Тук, в Ле Салан, морето е по-близо до дома и трябва да бъде укротено.

— Естествено — заговори Капюсин и прекъсна мислите ми, — Дебелия Жан плати по-голяма дан на морето от много други. А в деня на Светицата — горе-долу по това време се е случило — е… Трябва да бъдеш снизходителна, Мадо.

Кимнах. Знаех историята, макар да беше стара, още отпреди родителите ми да се оженят. Двама братя, близки помежду си като близнаци, дори с еднакви имена, по стар островен обичай. Но малкият Жан се удавил на двайсет и три години — много глупаво, докато бил с момиче, макар че, изглежда, успели да убедят отец Албан, че е станало по време на риболов. Трийсет години по-късно Дебелия Жан още се чувстваше виновен.

— Значи нищо не се е променило — това не беше въпрос.

— Мила моя! Никога няма да се промени.

Бях виждала надгробния камък — парче островен гранит, в Ла Буш, саланското гробище оттатък Ла Гулю.

Баща ми бе издълбал сам надписа, дълбок един пръст, в масивния камък. Беше му отнело шест месеца.

— И така, Мадо — каза Капюсин и захапа нова курабийка. — Засега ще останеш при мен, само докато мине празникът на света Марина. Нали не бързаш да си ходиш веднага? Можеш ли да поостанеш ден-два?

— Кимнах — нямах желание да й казвам нищо повече.

— Тук има повече място, отколкото ти се струва — отбеляза Пюс оптимистично, като посочи една завеса, която отделяше леглата от останалата част на караваната. — Ще ти бъде удобно, а и моят Лоло е добро момче, няма през две минути да наднича зад завесата — тя взе една пияна вишна от видимо безграничния си запас. — Трябваше вече да се е прибрал. Нямам представа къде ходи по цял ден. Все се шляе с момчето на Геноле.

Както разбрах, Лоло е внук на Капюсин: дъщеря й Клотилд го беше оставила при нея, докато си намери работа на континента.

— Всичко се връща, така разправят. Ех! Моята Кло май хич не бърза да се връща. Много добре си живее там — очите й едва забележимо помръкнаха. — Не, няма смисъл да целувам Светицата заради нея. Тя все обещава да се върне за почивните дни, но винаги си намира някакво извинение. За десет години може би… — като видя изражението ми, Капюсин се сепна. — Извинявай, Мадо. Нямах предвид теб.

— Няма нищо — допих кафето си и станах. — Благодаря ти за предложението.

— Нали няма сега да отидеш там? Не може още днес!

— Защо?

— Там няма да ти хареса — предупреди ме тя. — Къщата не е в много добро състояние.

— Ще се оправя.

— Тогава нека дойда с теб. Или поне да потърся Руже.

— Защо? — започвах да изпитвам досада. — Какво общо има той?

Капюсин като че ли премълчаваше нещо.

— Той е приятел, нищо повече. Баща ти е свикнал с него.

— Не, наистина няма нужда. Благодаря. По-добре да отида сама.

Тя ме изгледа намръщена с ръце на хълбоците, розовата й наметка се беше свлякла от раменете.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди ме Капюсин. — Нещата се променят. Ти вече имаш свой дом на континента.

— Не се тревожи. Ще се оправя.

— Говоря сериозно — тя ме сгълча с поглед. — Не си въобразявай разни неща за това място, момиче. Не можеш да избягаш от проблемите, като се скриеш тук.

— Започваш да говориш като майка ми.

Капюсин направи гримаса.

— Караш ме да се чувствам стара.

Знаех какво си мисли. Че търся сигурност. Че по някаква причина се страхувам от живота там, на континента. Но не беше вярно. Няма нищо сигурно в това да живееш на остров. Всичко се движи, променя се. Нищо не стои на котва. Но в момента това нямаше значение. Засега се бях завърнала у дома. У дома, мястото, където всичко се връща, където водата донася писма в бутилки, детски корабчета, къшеи хляб. Накрая всичко се връща на този пуст злопаметен бряг, сдъвкано, потънало в пясъка на бавно приближаващите към селото дюни, забравено, изоставено. До днес.