Джоан Харис
Крайбрежие (47)

45

В края на юли започнах все повече да се тревожа за баща си. В отсъствието на сестра ми Дебелия Жан изглеждаше още по-разсеян от обикновено и по-необщителен. Бях свикнала с това, но сега в мълчанието му имаше нещо ново. Някаква неопределеност. Студиото беше завършено, отпадъците от строителните работи отдавна бяха почистени. Вече нямаше причини Дебелия Жан да седи отвън и да наблюдава. И за мое учудване той отново изпадна в обичайната си апатия, сега дори по-лоша от преди, седеше загледан през прозореца или пиеше кафе в кухнята, докато чакаше момчетата да се върнат.

Тези момчета. Те бяха единствената причина баща ми да излиза от това състояние на унес и безразличие. Той живееше само когато те бяха тук и това ме изпълваше с гняв и съжаление. Аз виждах лицата им, скришното им гримасничене, чувах шепота им, подигравките им по негов адрес. Старецът с дебелото шкембе, така го наричаха зад гърба му. Тайно му се плезеха, имитираха провлачената му походка, тътреха крака и издаваха напред малките си кръгли коремчета с маймунска злоба. Пред очите му бяха послушни и весели, със сведени погледи, с ръце, протегнати за пари или бонбони. Някои от подаръците бяха доста скъпи. Нови спортни екипи — червен за Франк, син за Лоик, — облечени веднъж и после захвърлени небрежно в задната градина сред магарешките бодили. Множество играчки — топки, кошове и стрелички, електронни игри, които по всяка вероятност баща ми поръчваше от континента: никое от селските деца не можеше да си позволи такива неща. Лоик щеше да има рожден ден през август и баща ми заговори за лодка. Отново с нарастваща тревога се запитах откъде идват парите за всичко това.

Отчасти за да разсея тревогата, аз рисувах по-бързо и с повече ентусиазъм от когато и да било. За пръв път бях толкова близо до източника си на вдъхновение. Рисувах Ле Салан и саланци: красивата Мерседес със своите къси поли, Шарлот Просаж, която прибира прането на фона на синьо-черно надвиснало небе, младежи, голи до кръста, работещи на солниците, заобиколени от конуси искрящо бяла сол, като сред пейзаж от чужда планета, Ален Геноле, седнал на носа на своята „Елеанор 2“ като келтски вожд, Омер със сериозното си смешно лице, Флин със своята чанта край морския бряг или в малката лодка с едно платно, или вдигнал кошчета с омари над водата, с коса, вързана отзад с парче корабно платно, с ръка над очите, за да ги предпази от слънцето…

Имам набито око за детайли. Майка ми винаги го е казвала. Рисувах повече по памет — никой нямаше достатъчно време, за да ми позира — и подреждах изпънатите платна до стената на стаята си да съхнат, преди да ги сложа в рамки. Когато идваше от Ла Усиниер, Адриен ме наблюдаваше с нарастващ интерес, който — чувствах — не беше напълно благосклонен.

— Използваш много повече цвят отпреди — отбеляза тя. — Някои от тези картини изглеждат доста пъстри.

Вярно беше. По-ранните ми картини изглеждаха мрачни в сравнение с тези, цветовете в тях често се ограничаваха с нюансите на сивото и кафявото, типични за островната зима. Но сега лятото беше обсебило картините ми, както бе направило с цялото село, изпълвайки ги с прашното розово на карамфилите, с хромовожълтото на зановеца, прещипа и мимозата, с нажеженото бяло на солта и пясъка, оранжевото на риболовните плавки, яркосиньото небе и червените платна на островните лодки. Тази пъстрота също беше някак неприветлива, но това ми допадаше. Чувствах, че никога не съм работила по-добре.

Флин каза същото с едва забележимо одобрително кимване, което ме изпълни с гордост.

— Добре се справяш. Скоро ще можеш да се издържаш от това.

Той седеше с профил към мен, облегнал гръб на стената на бункера, лицето му полускрито от провисналата периферия на шапката. По горещия камък над главата му пробяга малък гущер. Опитвах се да уловя изражението му — извивката на устата, сянката, която се спускаше полегато по скулата. Зад нас от лятно синята дюна се чуваше свирене на щурци. Флин забеляза, че го рисувам, и се сепна.

— Мръдна — оплаках се аз.

— Аз съм суеверен. Ние, ирландците, вярваме, че рисунките открадват част от душата.

Аз се усмихнах.

— Поласкана съм, че ме мислиш за толкова добра.

— Достатъчно си добра, за да отвориш своя галерия. В Нант може би или в Париж. Тук се погубваш.

Далеч от Льо Дьовен?

— Не мисля така.

Флин сви рамене.

— Нещата се менят. Всичко може да се случи. А и не можеш да се криеш тук вечно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Бях облечена в червената рокля, която Брисман ми беше подарил: усещах коприната почти безтегловна върху кожата си. Чувствах се странно след толкова месеци в панталони и рибарски ризи, сякаш бях се върнала в Париж. Босите ми стъпала бяха прашни от дюната.

— О, разбираш. Ти си талантлива, умна, красива… — той млъкна и за миг ми се стори не по-малко стъписан от мен. — Ами, такава си — отсече накрая с едва доловима отбранителна нотка.

В далечината под нас Ла Гулю кипеше от живот: десетки малки лодки трепкаха над водата. Познах ги по платната: „Сесилия“, „Папа Шико“, „Елеанор 2“, „Мари Жозеф“ на Жожо. Отвъд тях — голямата синя окръжност на залива.

— Не носиш огърлицата си от мъниста — забелязах изведнъж.

Флин механично докосна врата си.

— Не — отвърна небрежно. — Аз сам се грижа за късмета си — той отново погледна към залива. — Оттук изглежда толкова малък, нали?

Аз не отговорих. Нещо в мен се беше свило като юмрук и ме караше да се задушавам. Пъхнах ръка в джоба си. Мънистото, което бях намерила в Лез Имортел, беше още там: не по-голямо от черешова костилка. Флин сложи ръка пред лицето си, сви пръсти и закри Ла Гулю.

— Тези малки селца — каза той тихо. — Трийсет къщи и плаж. Мислиш си, че можеш да им устоиш. Проявяваш предпазливост. Хитрост. Но все едно си пъхнал пръст в гърлото на бутилка — колкото повече дърпаш, толкова повече се заклещва. Преди да се опомниш, вече си паднал в капана. Започва се от дреболии. Мислиш си, че не е важно. И после един ден осъзнаваш, че дреболиите са всичко.

— Не разбирам — казах му и се наместих по-близо. Сега мирисът на дюната беше по-силен: на карамфили и копър, и кайсиевият аромат на зановец, огрян от слънцето. Лицето на Флин все още беше наполовина скрито от смешната му шапка с провиснала периферия, прииска ми се да я отместя назад и да видя очите му, да докосна лъчистите бръчки над носа му. В джоба на роклята пръстите ми отново стиснаха мънистото, после се отпуснаха. Флин ме смяташе за красива. Мисълта за това беше стряскаща, като взрив от фойерверки.

Флин поклати глава.

— Задържах се твърде дълго тук — тихо каза той. — Мадо, нали не очакваш, че ще остана завинаги?

Може би очаквах: въпреки неспокойния му дух изобщо не си представях, че може да си тръгне. Освен това сезонът беше в разгара си, в Ле Салан за пръв път цареше такова оживление.

— На това ли му викаш оживление? — възкликна Флин. — И преди съм ходил на такива места край морето — живял съм на такива места. През зимата — мъртвило, през лятото — шепа хора — той въздъхна. — Малки селца. Малки хора. Потискащо е.

Сега цялото му лице потъна в сянка, виждах само устата. Бях очарована от формата й, плътността й, от дебелината на горната устна, от малките весели бръчици в ъгълчетата. Стъписването още ме заслепяваше като слънчеви петна върху ретините: Флин ме смяташе за красива. В сравнение с това думите, които изричаше, ми се струваха несъществени: пищни безсмислици, целящи да ме отклонят от по-важната истина. Протегнах се леко, решително и обхванах лицето му с ръце.

За миг усетих, че се колебае. Но кожата му пареше като пясъка под краката ми, очите му имаха цвят на морска утайка и аз се почувствах някак различна, сякаш подаръкът на Брисман съдържаше в себе си част от неговия чар, като за кратко ме превръщаше в друг човек.

Запуших възражението на Флин с уста. Той имаше вкус на праскови, вълна, метал и вино. Изведнъж сякаш всичките ми сетива се изостриха — долових уханието на море и дюни, писъците на чайките и шума на водата, и далечните гласове от плажа, и тихото шумолене на растяща трева, и светлината. Те ме омагьосаха. Аз се въртях — твърде силно, за да може оста вътре в мен да издържи, чувствах, че всеки момент ще се възпламеня като ракета и ще изпиша името си със звезди по слисаното небе.

Вероятно беше непохватно. Може би, но за мен стана леко, без усилие. Червената рокля се свлече от раменете ми сякаш от само себе си. Ризата на Флин я последва — отдолу кожата му беше светла, почти с цвета на пясъка — и той отвръщаше на целувките ми така, както човек пие вода след дълго лутане в пустинята, жадно, без да спре да си поеме дъх до мига, в който съзнанието започне да поддава. Никой от двамата не пророни и дума, докато не утолихме жаждата си, и накрая се опомнихме целите в пясък и пот, с полюшвана от вятъра суха трева над главите, а нагорещената бяла стена на бункера и искрящото море трепкаха като мираж.

Все още преплетени един в друг, ние се взирахме в тях, потънали в дълго, наелектризирано мълчание. Това променяше всичко. Знаех го, но ми се искаше да удължа мига колкото може повече, легнала с глава върху корема на Флин и ръка, преметната небрежно през раменете му. Исках да му задам хиляди въпроси, но знаех, че ако ги изрека, това би означавало да призная промяната, да се изправя срещу факта, че вече не сме просто приятели, а нещо далеч по-опасно. Чувствах, че той очаква от мен да разсея напрежението, може би да му подам репликата, над нас се виеха чайки, които пищяха и протестираха.

Никой не проговори.