Джоан Харис
Крайбрежие (6)

4

Майка ми беше от континента. Това ме прави островитянка само наполовина. Тя беше родом от Нант, романтичка, влюбила се в Льо Дьовен почти толкова бързо, колкото и в красивото мрачно лице на баща ми.

Оказа се неподготвена за живота в Ле Салан. Обичаше да разказва, да пее, беше от жените, които плачат, крещят, смеят се, излагат всичко на показ. Баща ми открай време нямаше какво да каже. Беше неспособен да води непринуден разговор. Повечето му реплики бяха едносрични, той поздравяваше хората с кимане. Ако изобщо проявяваше топлота, тя беше насочена към рибарските лодки, които строеше и продаваше в двора зад къщата ни. Лятно време работеше на открито, а през зимата прибираше инструментите си в хангара и аз обичах да седя наблизо, да гледам как придава форма на дървото, като накисва дъските, за да ги направи еластични, вае изящните контури на носа и кила, шие платната. Те винаги бяха бели или червени — цветовете на острова. Някъде на носа слагаше коралово мънисто. Полираше и лакираше всички лодки, никога не използваше боя, освен за имената, които изписваше по бордовете към кила с черно и бяло. Баща ми имаше предпочитания към романтичните имена, „Хубавата Изолда“, „Мъдрата Елоиз“ или „Бланш дьо Коеткен“, имена от стари книги, макар че, доколкото ми беше известно, той изобщо не четеше. Работата бе неговото общуване — той прекарваше повече време със своите „госпожици“, отколкото с когото и да било другиго, плъзгаше ръце по гладките им топли хълбоци с увереността на любовник, но никога не кръсти нито една лодка на някоя от нас, дори на майка ми, макар да съм сигурна, че това би й харесало. Ако го беше направил, може би тя нямаше да си тръгне.

След като минах завоя на дюната, видях, че задният двор е пуст. Вратите на хангара бяха затворени и ако се съдеше по височината на стръковете трева, израснали пред тях, като че ли не бяха отваряни с месеци. Край портата стояха два корпуса на лодки, полузаровени в пясък. Тракторът и ремаркето бяха покрити с набръчкан найлон и изглеждаха в изправно състояние, но крикът, който баща ми някога използваше, за да качва лодките на ремаркето, беше ръждясал и занемарен.

Къщата не изглеждаше по-добре. И в миналото не беше особено чиста и подредена, пълна с разпилени останки от проекти на баща ми, започнати и после изоставени. Но сега изглеждаше полуразрушена. Варта по стените се беше обезцветила, един прозорец нямаше стъкло и бе закован с дъски, боята по вратите и капаците на прозорците беше напукана и се лющеше. Видях кабел, който се точеше по пясъка към навеса, където бръмчеше генератор: това бе единственият признак на живот.

Пощенската кутия стоеше пълна. Извадих купчината писма и брошури, които стърчаха от процепа, и ги отнесох в безлюдната кухня. Вратата беше отключена. До мивката беше струпан куп мръсни чинии. Студено кафе на печката. Мирис на болест. Нещата на майка ми — бюфет, ракла, квадратен гоблен — още стояха по местата си, но сега всичко тънеше в прах, а по бетонния под имаше пясък.

И все пак се виждаше, че някой тук се е занимавал с ремонт. В едно сандъче в ъгъла на стаята имаше части от тръба, тел и дървени трупчета, освен това забелязах, че нагревателят за вода, който Дебелия Жан все се канеше да поправи, беше заменен с някакво приспособление от мед, свързано с бутилка пропан-бутан. Висящите проводници бяха грижливо прибрани под една плоча, личаха и следи от работа по камината, която винаги пушеше. Тези признаци на дейност странно контрастираха със запуснатия вид на останалата част от къщата, сякаш Дебелия Жан е бил така погълнат от другата си работа, че не е имал време да избърше праха или да изпере дрехите. Като се замислех, това беше типично за него. Единственото, което ме изненада, беше, че сякаш този път бе успял да завърши проектите си.

Оставих писмата на масата в кухнята. С раздразнение установих, че цялата треперя. Твърде много чувства се бореха да излязат на свобода. Положих усилие да се успокоя. Прегледах пощата — кутията сигурно не беше отваряна от шест месеца или година — и намерих в купчината последното си писмо до него, неотворено. Разглеждах го дълго, препрочитах парижкия адрес на обратната страна, припомнях си. Бях го носила в джоба няколко седмици, преди да се реша да го пусна, а после се почувствах замаяна и странно свободна. Приятелят ми Люк от кафенето ме попита какво чакам. „Какъв е проблемът? Искаш да го видиш, нали? Искаш да помогнеш?“

Не беше толкова просто. Бях лелеяла надеждите си, както мида лелее перла в черупката си, трупа пласт по пласт, докато невзрачната песъчинка се превърне в нещо красиво и бляскаво. Десет години Дебелия Жан не ми беше писал. Аз му изпращах рисунки, снимки, ученически бележници, писма, без нито веднъж да получа отговор. И въпреки това продължавах да му ги изпращам, година след година, като писма в бутилка. Разбира се, не казвах на майка си. Знаех точно какво ще отговори.

Оставих писмото с леко трепереща ръка. После го пъхнах в джоба си. В края на краищата, може би така беше по-добре. Имах време още веднъж да размисля. Да претегля вариантите.

Както ми се бе сторило в началото, вкъщи нямаше никой. Внушавах си, че не бива да се чувствам като крадец, докато отварях вратата към някогашната си стая, а после и към тази на Адриен. Почти всичко стоеше непокътнато. Нещата ни бяха още там: моите модели на лодки, плакатите от филми на сестра ми и бурканчетата й с козметични продукти. Стаята на Адриен беше най-просторната, най-светлата. Моята гледаше на север и зимно време на стената се появяваше петно влага. По-нататък бе спалнята на родителите ми.

Бутнах вратата и потънах в полумрак: капаците бяха затворени. Миризмата на запуснатост ме обгърна. Леглото беше неоправено и под смачкания чаршаф прозираше раиран дюшек. От едната му страна имаше препълнен пепелник, на пода се въргаляше купчина мръсни дрехи, в ниша до леглото стоеше гипсова статуетка на света Марина, имаше някакъв кашон с дреболии. Вътре забелязах снимка — веднага я познах, макар че бе останала без рамка. Майка ми я беше направила на седмия ми рожден ден и на нея бяхме и тримата — Дебелия Жан, Адриен и аз, — застанали усмихнати зад голяма торта във формата на риба.

Моето лице беше изрязано от снимката — несръчно, с ножици, — така че на нея се виждаха само Дебелия Жан и Адриен, опряла безгрижно ръка на неговата. Баща ми й се усмихваше през празното пространство, където някога стоях аз.

Изведнъж чух шум отвън. Бързо пъхнах снимката в джоба си и спрях да се ослушам със свито гърло. Нещо премина тихо покрай прозореца на спалнята, толкова безшумно, че едва го чух от блъскането на сърцето си: някой, който беше бос или обут в еспадрили.

Без да губя време, се втурнах в кухнята. Нервно пригладих косата си, като се чудех какво ще каже — какво ще кажа аз, — дали изобщо ще ме познае. За десет години се бях променила, детската ми закръгленост беше изчезнала, късата някога коса сега стигаше до раменете ми. Не съм хубавица като майка си, макар някои хора да са казвали, че си приличаме. Много съм висока, нямам нейните грациозни движения и косата ми е невзрачно кестенява. Но очите ми са нейните: с гъсти вежди и в любопитен студен нюанс на сиво-зеленото, който някои намират за грозен. Изведнъж ми се прииска да бях положила повече грижи за външния си вид. Можех поне да облека рокля.

Вратата се отвори. Някой стоеше на прага в дебело рибарско яке с хартиен плик в ръце. Веднага го познах, макар че косата му бе скрита под плетена шапка, бързите му ловки движения нямаха нищо общо с непохватната мечешка походка на баща ми. Мина покрай мен, за да влезе навътре в кухнята, и преди да се опомня, затвори вратата след себе си.

Англичанинът. Руже. Флин.

— Реших, че може да имате нужда от някои неща — каза той, след като остави плика на кухненската маса. После забеляза изражението ми. — Случило ли се е нещо?

— Не очаквах да видя вас — успях да изрека накрая. — Стреснахте ме.

Сърцето ми още биеше силно. Стисках снимката в джоба си, обливаха ме ту горещи, ту студени вълни и не знаех каква част от това е изписана на лицето ми.

— Притеснявате се, нали? — Флин разгъна плика на масата и започна да вади съдържанието му. — Тук има хляб, мляко, сирене, яйца, кафе, неща за закуска. Не се тревожете за парите, всичко е записано на неговата сметка.

Той прибра хляба в ленената торба, окачена на вратата.

— Благодаря — не можех да не забележа колко непринудено се държи в дома на баща ми, как без колебание отваря шкафове, за да прибере храната. — Надявам се, че не съм ви затруднила.

— Нищо подобно — Флин се усмихна. — Живея на две минути от тук, в стария бункер. Понякога наминавам.

Бункерът се намираше на дюните над Ла Гулю. Както и ивицата земя, на която се издигаше, официално той принадлежеше на баща ми. Помнех го добре: германски бункер, останал от войната, грозен ръждив бетонен квадрат, погълнат до половината от пясъците. Години наред вярвах, че е обитаван от духове.

— Не би ми хрумнало, че някой може да живее там.

— Аз го оправих — весело отвърна Флин, докато прибираше млякото в хладилника. — Най-трудното беше да го почистя от целия пясък. Разбира се, още не съм свършил с ремонта, трябва да изкопая кладенец и да прокарам нормален водопровод, но е удобен, здрав е и не ми струваше нищо, освен време и разходи за някои неща, които не можах да намеря или да направя сам.

Помислих си за Дебелия Жан с вечните му планове. Нищо чудно, че харесваше този човек. Капюсин беше казала, че строи нещо. Че поправя развалени неща. Сега разбрах кой е ремонтирал нещата в дома на баща ми. Изведнъж сърцето ми се сви.

— Знаете ли, може би няма да го видите тази вечер — каза ми Флин. — През последните няколко дни не го свърта на едно място. Почти никой не го е виждал.

— Благодаря — обърнах глава, за да избегна погледа му. — Познавам баща си.

Вярно беше. След процесията в нощта на света Марина Дебелия Жан винаги се изгубваше, ходеше до Ла Буш и палеше свещи на гроба на Малкия Жан. Този ежегоден ритуал беше свещен. Нищо не можеше да го осуети.

— Сигурно още не знае, че сте се върнали — продължи Флин. — Когато научи, ще си помисли, че Светицата е отвърнала на всичките му молитви.

— Не ме покровителствайте — казах аз. — Дебелия Жан не би целунал Светицата заради когото и да било.

Последва дълго, неудобно мълчание. Запитах се какво знае англичанинът за баща ми, какво е споделял с него той, и почувствах опасно парене в очите. Толкова е типично за Дебелия Жан, помислих си, да се сприятели с този чужденец по някаква приумица, докато…

— Вижте, знам, че това не ме засяга — каза Флин накрая. — Но ако бях на ваше място, нямаше да ходя на фестивала довечера. Много е изморително — той се усмихна и за миг долових небрежния му чар, за което му завидях. — Струва ми се, че имате нужда от почивка. Защо не се настаните, не легнете да поспите и не изчакате до сутринта?

Беше проява на любезност. Знаех това. Дори за миг се изкуших да му се доверя. Но това не беше в природата ми: аз съм намусена като баща си, така казваше майка ми, и думите не излизат лесно от устата ми. За пръв път се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка, като съм се върнала у дома. Отново докоснах снимката в джоба си като талисман.

— Ще се оправя — отговорих му аз.