Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coastliners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2010)

Издание:

Джоан Харис. Крайбрежие

ИК „Прозорец“, 2003

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

16

Седмицата, която последва, пак донесе лошо време. Солниците зад селото се наводниха, като унищожиха плодовете на двегодишен труд. Търсенето на Светицата трябваше да бъде отложено заради силните приливи, макар че само шепа оптимисти все още се надяваха, че ще я намерят. Изчезна втора рибарска лодка, „Кориган“ на Матиас Геноле, най-старата плаваща лодка в селото. От силните ветрове заседна в скалите точно срещу Гризнос и Матиас и Ален не можаха да я измъкнат. Дори Аристид отбеляза, че това е голяма загуба.

— Беше на сто години — оплакваше лодката Капюсин. — Спомням си я как излизаше в морето още когато бях момиче. С красиви червени платна. Разбира се, по онова време и Аристид имаше „Пеош а Лабур“ и си спомням как двете излизаха заедно всеки ден, как се състезаваха коя ще изпревари другата. Това беше преди да умре синът му Оливие, разбира се, и преди Аристид да загуби единия си крак. После „Пеош“ стоя в солния канал, докато започна да се руши, и една зима приливът я отнесе, а той не си мръдна пръста, за да я спаси — тя сви пухкавите си рамене. — Нямаше да го познаеш в онези дни, Мадо. Тогава беше друг човек, като по-млад. Така и не се възстанови след смъртта на Оливие. Сега изобщо не го споменава.

Станало по глупава случайност. Винаги става така. По време на отлив Оливие и Аристид оглеждали някакъв рибарски кораб, който се разбил при Ла Жьоте, неочаквано корабът се изместил и Оливие се озовал залостен вътре под ватерлинията. Аристид се опитал да го издърпа с „Ла Пеош“, но се плъзнал между лодката си и кораба и заклещил единия си крак. Викал за помощ, но никой не го чул. Три часа по-късно го прибрал случайно минаващ рибар, но дотогава отливът се обърнал на прилив и Оливие се удавил.

— Аристид чул всичко — продължи Капюсин, като наля в кафето си малко касисов ликьор. — Каза, че чувал как Оливие вика за помощ, как вика и плаче, докато водата придошла.

Така и не намерили тялото. Отливът отнесъл кораба в Нид’Пул, преди да успеят да го претърсят, и той се отдалечил твърде бързо. Илер, местният ветеринар, ампутирал крака на Аристид (в Ле Салан няма лекар, а Аристид отказал да се довери на усиниерец), но той се кълне, че и сега го чувства и че нощем го сърби и го боли. Обяснява това с факта, че Оливие е останал непогребан. Но пък погребали крака по настояване на Аристид и гробът още може да се види в далечния край на Ла Буш. На мястото стърчи дървена табела, на която някой е написал: „Тук почива кракът на стария Бастоне — марширува напред към славата!“ Отдолу някой е посадил растения, които на пръв поглед приличат на цветя, но по-отблизо се вижда, че е ред картофи. Капюсин подозира, че е работа на Геноле.

— После другият му син Филип избяга — продължи тя. — И Аристид хвърли всички сили в съдебния процес срещу Геноле, а Дезире, като не й останаха свои деца, се грижеше за Ксавие. Горкият стар Аристид вече не беше същият. Дори след като му казах, че за мен няма значение дали кракът му е ампутиран или не — Капюсин се подсмихна с уморена похотливост. — Още кафе с касисов ликьор?

Аз поклатих отрицателно глава. Чувах как Лоло и Дамиен крещят сред дюните около караваната.

— Някога той беше хубав мъж — припомняше си Капюсин. — Сигурно всички са били хубави тогава, всичките ми момчета. Цигара? — тя ловко запали и всмука дима с доволно ръмжене. — Не? Трябва да опиташ, знаеш ли? Успокоява.

Усмихнах се.

— Не мисля.

— Твоя воля — Капюсин сви закръглените си рамене и те изопнаха коприната на халата й. — Аз се нуждая от своите дребни пороци — тя махна с глава към кутията пияни вишни до прозореца. — Ще ми подадеш ли едно бонбонче, мила?

Кутията беше нова, във формата на сърце, все още наполовина пълна.

— От един обожател — обясни Капюсин и пъхна бонбона в устата си. — Още ме бива, дори на моята възраст. Вземи си.

— Не, мисля, че ти си повече по тия неща — отговорих й аз.

— Мила моя, аз съм повече по много неща — каза Капюсин и завъртя очи.

Засмях се.

— Както виждам, не се тревожиш особено от наводненията.

— Уф! — тя отново сви рамене. — Винаги мога да се преместя, ако ми се наложи. Малко ще бъде трудно да помръдна тая стара кранта след толкова години, но ще се справя — Капюсин поклати глава. — Не, аз нямам за какво да се тревожа. Колкото до останалите…

— Знам — вече й бях разказала за промените в Лез Имортел.

— Но това е нещо толкова дребно! — възрази тя. — Още не разбирам как няколко метра вълнолом могат да променят така нещата.

— О, не е необходимо много — отвърнах й аз. — Стига само да изместиш течението с няколко метра. Изглежда съвсем незначително. И въпреки това може да предизвика промени по целия остров. Събориш ли една плочка от доминото, останалите падат. И Брисман го знае. Може дори да го е планирал.

Казах й за сравнението му със сиамските близнаци. Капюсин кимна и докато слушаше, изяде още няколко бонбона.

— Мила моя, от проклетите усиниерци мога да очаквам всичко — каза тя успокоително. — Мм! Трябва да опиташ от бонбоните. Имам още много — аз поклатих нетърпеливо глава. — Но за какво му е наводнена земя? — продължи Капюсин. — Няма да му бъде по-полезна, отколкото на нас.

* * *

През тази дълга седмица въпреки предупрежденията на Флин аз вече направих няколко опита да говоря със саланци. Барът на Анжело ми се струваше най-доброто място за пускане на слухове, затова често ходех там с надеждата да възбудя интерес сред рибарите. Но винаги имаше игри на карти, турнири по шах, футболни мачове по сателитната телевизия, които бяха по-важни, и когато упорствах да говоря с хората, срещах равнодушни погледи, любезни кимвания, присмехулни забележки, които ме караха да забравям за добрите си намерения и да се чувствам смешна и ядосана. Когато влизах, настъпваше мълчание. Виждах обърнати гърбове. Сведени погледи. Почти долавях шепота им — като на момчета при влизане на строга учителка. „Ето я Кокошката. Бързо. Намерете си занимание.“

Враждебността на Аристид към мен не беше намаляла. Тъкмо той ме беше нарекъл Кокошката и усилията ми да посветя саланци в движенията на приливите и отливите само допълнително го озлобиха. Сега винаги, когато му се изпречех на пътя, Аристид ме посрещаше с мрачен сарказъм.

— Ето я и Кокошката. Сигурно идваш с поредната идея за спасяване на селото, а? Идваш да ни отведеш в Обетованата земя? Да направиш всички ни милионери?

Или:

— Хе, ето я Кокошката. Какъв е днешният план? Да обърнеш прилива на отлив? Да спреш дъжда? Да възкресиш мъртвите?

Капюсин ми каза, че неговата язвителност се дължи отчасти на видимия неуспех на внука му с Мерседес Просаж въпреки тежките загуби на съперника му. Скованата свенливост на Ксавие в присъствието на момичето се бе оказала дори по-опустошителна от разоряването на Геноле, а навикът на Аристид да следи Мерседес непрекъснато и да се мръщи, когато заговори друг мъж освен Ксавие, не улесняваше нещата. В резултат на това Мерседес се държеше по-злобно и високомерно от когато и да било и макар че често я виждах да седи край солния канал, когато пристигаха лодките, тя като че ли не обръщаше внимание на никого от младите си обожатели, а просто пилеше ноктите си или четеше списание, издокарана във всевъзможни оскъдни дрешки.

Гислен и Ксавие не бяха единствените, които въздишаха по нея. С известно учудване забелязах, че и Дамиен прекарва необичайно много време край залива, седнал с цигара в ръка и с вдигната яка, за да се предпази от вятъра. Без него Лоло играеше сам на дюните и изглеждаше отчаян. Мерседес, разбира се, изобщо не забелязваше увлечението на Дамиен или ако забелязваше, с нищо не го показваше. Когато виждах децата да се връщат от училище с малкия микробус от Ла Усиниер, Дамиен често седеше сам и мълчеше дори с приятелите си. Няколко пъти забелязвах синини по лицето му.

— Мисля, че усиниерските деца доста тормозят нашите в училище — споменах същата вечер на Ален в бара на Анжело. Но Ален не ми обърна внимание. След загубата на бащината му „Кориган“ той бе станал кисел и необщителен, готов да избухне при най-безобидното подмятане.

— Момчето трябва да се научи — отбеляза лаконично. — Винаги е имало боричкания сред децата. Той просто трябва да свикне, нищо повече, като всички нас.

Казах, че според мен това е прекалено строго отношение към тринайсет годишно момче.

— Почти на четиринайсет е — поправи ме Ален. — Така стоят нещата. Усиниерци срещу саланци. Като кошница с раци. Винаги е било така. Баща ми трябваше да ме бие, за да ходя на училище, толкова ме беше страх. Само че оцелях, нали?

— Може би не е достатъчно само да оцелееш — отвърнах аз. — Може би трябва да им отвръщаме.

Ален се подсмихна с неудоволствие. Зад него Аристид вдигна глава и размаха ръце като крила. Почувствах как лицето ми пламва, но не му обърнах внимание.

— Знаеш какво правят усиниерци. Нали видя укрепленията при Лез Имортел. Ако и в Ла Гулю имаше нещо такова, тогава може би…

— Хе! Пак старата песен! — сопна се Аристид. — Даже Руже казва, че нищо няма да стане!

— Да, пак старата песен! — вече кипях от гняв и няколко души се обърнаха от резкия ми тон. — Можехме да бъдем в безопасност, ако бяхме направили като усиниерците. Още можем да се спасим, ако направим нещо веднага, преди да е станало късно.

— Да направим нещо? Какво да направим? И кой ще плати за това?

— Всички ние. Можем да се обединим. Да извадим всичките си спестявания.

— Глупости! Не може да стане! — старецът се беше изправил и ме гледаше над главата на Ален с озверели очи.

— Брисман го е направил — отговорих аз.

— Брисман, та Брисман! — той тропна с бастуна по земята. — Брисман е богат! И е късметлия! — Аристид избухна в дрезгав смях, подобен на кашлица. — Всеки на острова го знае!

— Брисман сам кове късмета си — невъзмутимо заявих аз. — И ние можем да направим същото. Знаете, Аристид. Онзи плаж… можеше да бъде наш. Само ако намерим начин да обърнем стореното…

За миг погледите ни се срещнаха и ми се стори, че между нас премина нещо: нещо подобно на разбирателство. После той отново извърна глава.

— Мечтай си — отсече старецът: в гласа му се бе върнала предишната дрезгавина. — Ние сме саланци. За какво, по дяволите, ни е плаж?