Джоан Харис
Крайбрежие (33)

31

Останаха два часа. Адриен огледа къщата от горе до долу. Марен се разходи из изоставения двор, а Дебелия Жан запали „Житан“, остана да пие кафе и да гледа момчетата със светнали пеперудено сини очи.

Тези момчета. Не биваше да се учудвам. Той винаги бе мечтал за синове и пристигането на Адриен, майка на двама синове, внезапно унищожи началото на уютното ни съжителство. Дебелия Жан следеше децата с втренчен поглед, като от време на време разрошваше дългите им коси, отдалечаваше ги от огъня, когато играта им се преместваше прекалено близо до него, събираше разпилените им вълнени дрехи и ги сгъваше на един стол. Чувствах се неспокойно, неловко, седях срещу бавачката и нямах какво да правя. Шепата пясък, изсипана в джоба ми, сърбеше, нетърпелива да излезе навън. Бих предпочела да се върна обратно в Ла Гулю или на дюните, където можех да се усамотя, но погледът на баща ми ме хипнотизираше. Този поглед трябваше да бъде предназначен за мен.

Не можех повече да мълча.

— Тази сутрин ходих в Ла Гулю.

Никаква реакция. Франк и Лоик се боричкаха и се търкаляха като кутрета по пода. Бавачката се усмихна свенливо, но очевидно не разбра нито дума.

— Реших, че приливът може да е довлякъл нещо.

Дебелия Жан надигна чашата си и за миг лицето му се изгуби в нея. Чу се тихо сърбане. Остави празната чаша пред себе си и ми я посочи с жест, който означаваше „още“.

Не му обърнах внимание.

— Виждаш ли това? — аз извадих ръка от джоба си и я разтворих пред него. Пясъкът лепнеше по дланта ми.

Дебелия Жан настойчиво посочи чашата си.

— Знаеш ли какво означава това? — чух се да повишавам рязко тон. — Интересува ли те?

Отново същият жест. Франк и Лоик ме наблюдаваха със зяпнала уста, забравили за играта си. Дебелия Жан гледаше през мен, безизразен и неподвижен като великденска статуя.

Изведнъж изпитах гняв. Всичко се беше объркало: първо Флин, после Адриен, а сега и Дебелия Жан. Тръснах каната на масата пред него, като разлях кафе по покривката.

— Искаш ли? — сопнах му се аз. — Сам си налей! Или ако искаш да го направя вместо теб, така кажи. Знам, че можеш. Хайде. Кажи ми!

Мълчание. Дебелия Жан пак се загледа през прозореца, без да ми обръща внимание, без да обръща внимание на никого. Сякаш се бе върнал към предишното си състояние и целият ни напредък беше отишъл напразно. Срамежливата бавачка гледаше в коленете си. Отвън чувах гласа на Адриен, звънлив от смях или въодушевление. Започнах да прибирам закуската от масата, като струпвах с трясък чиниите в мивката. Излях в нея останалото кафе, като се надявах да чуя възражение, но такова нямаше. Мълчаливо измих чиниите и ги избърсах. Очите ми пареха. Докато бършех масата, сред трохите имаше пясък.